Тялото (Есен над детството)

— Можеше да измислиш, че застрелва баща си, избягва и отива при тексаските командоси — каза Теди. — Как мислиш?

Крис и аз си разменихме погледи. Крис повдигна едното си рамо в едва уловимо колебание.

— Мисля, че е така — каза той.

— Хей, Горди, имаш ли някоя нова история за Льо Дио?

— Засега не. Може да измисля нещо. — Не исках да тревожа Теди, но не ме интересуваше да ровя какво става с Льо Дио. — Съжалявам, че не ти хареса тая, най-хубавата.

— А, тя е хубава — рече Теди. — Чак до края. Цялото това повръщане е наистина страхотно.

— Да, страхотно, много готино — съгласи се Върн. — Но Теди е прав за края. Беше нещо като мошеничество.

— Да — въздъхнах аз.

Крис стана.

— Хайде да се поразходим — рече той. Беше още светло, небето имаше стоманено син цвят, сенките ни вече се удължаваха. Помня това от дете — септемврийските дни свършват неочаквано и ми поднасят изненада; нещо в сърцето ми очаква винаги да бъде юни със светлина в небето почти до девет и половина. — Колко е часът, Горди?

Погледнах часовникът си и се учудих, че едва минава пет.

— Да, хайде — рече Теди. — Но преди да се стъмни да направим лагер, да съберем дърва и да спретнем нещо за хапване. Аз съм гладен.

— В шест и половина — обеща Крис. — Съгласни ли сте, момчета?

Съгласни бяха. Тръгнахме да се разходим, но този път стъпвахме по сгурията. Скоро реката остана толкова далеч зад гърба ни, че дори не чувахме шума й. Комарите бръмчаха и аз смачках един на врата си. Върн и Теди отпрашиха напред, като завършваха някаква сложна история от комиксите. Крис вървеше до мен с ръце в джобовете, а ризата се развяваше около коленете и бедрата му като престилка.

— Имам „Уинстън“ — рече той. — Свих ги от тоалетната масичка на моя старец. По една на калпак след вечеря.

— Добре.

Повървяхме мълчаливо.

— Историята е хубава — каза внезапно Крис. — Те са малко тъпи да я разберат.

— Не, тя не е много свежа. Малко сдъвкана.

— Винаги казваш така. Не ми приказвай глупости, че не вярваш. Ще я напишеш ли? Тая история?

— Вероятно. Но засега не. Не мога да ги пиша след като ги разкажа. Ще я запазя.

— Какво рече Върн? Че краят е мошеничество?

— Да.

Крис се засмя.

— Животът е мошеничество, нали знаеш? Да вземем нас.

— Ами, ние имаме велики мигове.

— Разбира се — рече Крис. — Цялото шибано време, копеле.

Аз се засмях. Засмя се и Крис.

— Те излитат от теб като бумбали от газирана вода — каза той след малко.

— Какво излита? — попитах, но знаех какво има предвид.

— Историите. От тях пощръклявам, човече. Сякаш можеш да разкажеш милион неща и всички да са на върха. Един ден ще станеш велик писател, Горди.

— Не, не мисля.

— Ще станеш. Може би даже ще напишеш за нас, момчетата, ако някога те затрудни събирането на материал.

— Трябва да е доста шибано — сръгах го с лакът.

Пак настъпи мълчание, сетне той попита внезапно:

— Готов ли си за училище?

Свих рамене. Бил ли е някой някога готов? Усещаш чувство на лека възбуда да се върнеш и да видиш приятелите си; любопитен си да видиш новите учители и да разбереш какви са — някой младок направо от колежа, когото можеш да преметнеш, или някой стар задник, който си седи тук от памтивека. Някак странно те вълнуват даже дългите бръмчащи класни стаи, защото с изтичането на лятната ваканция една досада в теб те кара да вярваш, че може и да научиш нещо. Но лятното смущение не е като училищното, което се натрупва в теб в края на втората седмица, а в началото на третата седмица се хващаш за истинска работа: можеш ли да цапардосаш по главата отзад Стинки Фиск, когато учителят пише на дъската „Основен износ на Южна Америка“? Колко типа можеш да тътнеш върху лъскавата повърхност на чина, ако ръцете ти са потни? Кой ще пръдне най-силно в тоалетната през междучасието? Колко момичета можеш да включиш в играта „Кой чука проститутката“ през обедната почивка? Висше обучение, бейби.

— За гимназията — рече Крис. — Знаеш ли какво, Горди? През следващия юни всички ще си оправим сметките.

— За какво говориш? Защо ще си оправяме сметките?

— Няма да е като в старото училище, затова. Ти ще караш курсове за постъпване в колеж. Аз, Теди и Върн ще влезем в професионално училище, ще си драпаме макарите с оставаците, ще правим пепелници и къщички за птиците. Върн може и да влезе в поправителен. Ще срещнеш много нови момчета. Хитри момчета. Така стоят нещата, Горди. Натам отиват.

— Ще срещна много мацки, ако това имаш предвид?

Той стисна ръката ми.

— Не, човече. Не казвай това. Даже не си го мисли! Те ще разберат твоите истории. Не като Върн и Теди.

— Заеби ги историите. Не мога да ги измисля за разни никаквици. Не, сър.

— Ако не го направиш, значи си гъз.

Той ме погледна замислено, сякаш се колебаеше дали да ми каже нещо. Забавихме крачка, Върн и Теди бяха почти километър напред. Слънцето, вече по-ниско, идваше до нас през короните на дърветата на отделни прашни снопове, превръщайки всичко в злато, но това беше безвкусно, евтино злато, ако загряваш това. Релсите, проточени пред нас в гъстеещия мрак, започнаха да блещукат. Тук-там над тях висяха звездни лъчи, сякаш някой адски богат тип, маскиран като обикновен работник, беше решил да ги покрие на всеки петдесет метра с диаманти. Още беше горещо. Пот течеше от нас и обливаше телата ни.

— Ти си гъз, ако позволиш на приятелите ти да те повлекат — рече най-подир Крис. — Познавам твоите родители. Няма да си хвърлят плюнката за теб. Те държаха само на големия ти брат. Като баща ми, когато Франк влезе в кошарата в Портсмут. Оттогава се разлюти и започна да се кара на нас, останалите деца. Баща ти не те бие, но това може би е по-лошо. Сякаш си заспал. Можеш да му кажеш, че си влязъл в шибаната висша дивизия и знаеш ли какво ще рече? Ще прелисти страницата на вестника и ще промърмори: „Ами, хубаво, Гордън, върви да питаш майка си какво има за вечеря“. И не се опитвай да твърдиш обратното. Познавам го.

Не се опитах да твърдя обратното. Рядко можеш да откриеш, че някой друг, било то приятел, знае точно как стоят нещата около теб.

— Ти си още момче, Горди…

— Ха, благодаря, тате.

— Ще ми се да не ми пука дали съм твой баща — рече той гневно. — Ако бях, нямаше да приказваш наляво и надясно за тъпите търговски курсове. Сякаш бог ти е дал нещо, всички тези истории, които измисляш, и е казал: „Ето, това можем да направим за теб, момче. Опитай се да не го изгубиш“. Но момчетата губят всичко, освен когато някой се грижи за тях, и ако на твоите родители не им дреме за това, може би аз трябва да го направя.

Лицето му изглеждаше така, сякаш очакваше да се разтреперя пред него; беше потиснат и нещастен в зелената златиста светлина на късния следобед. През тези дни той наруши основното правило за момчетата. Можеш да кажеш всичко на друго момче, можеш да насъскаш срещу него кучетата и да го оставиш, но нямаш право да кажеш лоша дума за баща му и майка му. Това беше митичната автоматика; по същия начин не можеш да поканиш католическите си приятели на вечеря в петък преди да се увериш, че няма да