Тялото (Есен над детството)

докосна. Стомаха и гениталите ми изтръпнаха от силна възбуда. Не се помръднах. Не бих могъл да се помръдна, даже да исках. Очите й не бяха кафяви, а тъмни, прашно-черни, като кадифето под златарски изделия. Малките й уши бяха като протрит велур. Тя ме погледна ведро е глава, леко наведена от любопитство, за да види едно момче е разрошена от съня коса, носещо джинси и риза е цвят каки, закърпена на лактите, е вдигната яка по модата на онези дни. А аз виждах нещо като подарък, нещо, дарено тъй безгрижно, че беше ужасно.

Дълго се гледахме един друг… мисля, че беше дълго. Слънцето се обърна и започна да се издига по отсрещната страна на линията като бяло куче е подрязана опашка, подскачащо безгрижно. Сърната намери трева и започна да пасе. Не можех да повярвам. Тя започна да пасе. Тя не погледна назад към мен, нямаше нужда — аз бях замръзнал.

После релсата звънна под задника ми и главата на това нещо се вдигна, насочена към Касъл Рок. Тя постоя малко, черният й нос, леко присвит, душеше въздуха. Сетне тя си отиде с три дълги скока, изчезна безшумно, само един гнил клон изтрещя като реферски пистолет.

Седях и гледах като хипнотизиран към мястото, където беше сърната, докато шумът от приближаването на товарен влак наруши безмълвието. Върнах се на брега, където спяха другите.

Бавното и тежко движение на товарния влак ги събуди, те се разкрещяха и станаха. Завързахме смешен и възбуден разговор за „случая с викащия призрак“, както Крис го нарече, но не задълбахме толкова, колкото можеш да си представиш. На дневна светлина той изглеждаше по-скоро глупав, отколкото интересен, и даже ни смущаваше. Забрави го.

Беше ми на върха на езика да им кажа за сърната, но си премълчах. Запазих случката за себе си. Никога не съм говорил и писал за това до сега, до днес. И трябва да ти кажа, че станалото изглежда по-малко, когато се напише, изглежда почти безсмислено, по дяволите! Но за мен това беше най-хубавата, най- чистата част от пътешествието, мигът, към който се връщах инстинктивно при опасност в моя живот. Така стана в първия ден в храстите на Виетнам: онова момче излезе на поляната, където стояхме, с ръка на, носа си, и когато свали ръката си, не видяхме нос, защото той беше отнесен от куршум; така беше, когато докторът ни каза, че първият ни син може да е хидроцефал (всъщност излезе, че той просто има голяма глава, благодаря на бога!). Изпитах същото в дългите луди седмици преди смъртта на майка ми. Като се връщам към онова утро с протрития велур по ушите на сърната, към бялата мълния на опашката й, аз събирам мислите си. Но осемстотин милиона червени китайци пет пари не дават за това, нали? Трудно е да се опишат най-важните неща в живота, защото светът ги принизява. Трудно е да затрогнеш чужденците с хубавите неща в живота ти.

21

Сега линията завиваше на югозапад и минаваше през гъсталаци от нискостеблени ели и шубраци. Закусихме с къпини от тези храсти, но с къпини не можеш да се заситиш; нашите стомаси се поуспокоиха за трийсетина минути и после пак се обадиха. Вървяхме по линията, беше вече осем часа и си отваряхме очите. Устата ни бяха морави и голите ни тела бяха изподрани от бодлите на къпините. Вкиснатият Върн искаше гласно две пържени яйца е бекон отстрани.

Това беше последният ден от жегата и най-лошият от всички дни, мисля. Ранни стремителни облаци се смесиха някъде далеч и към девет часа небето беше бледо розово, човек можеше да се сгорещи само като го погледне. Потта, която се търкаляше и течеше по гърдите и гърбовете ни, оставяше светли ивици по напластените сажди и мръсотия. Комари и черни мушици се въртяха на гъсти рояци около главите ни. Мисълта, че трябва да вървим много километри, не ни правеше по-щастливи. Но очарованието на онова нещо ни теглеше напред, караше ни да вървим в този задух още по-бързо. Бяхме пощурели да видим тялото на онова момче, не мога да го кажа по-просто и по-честно. Дали това беше невинно или можеше да унищожи сънищата със стотици кървави кошмари — всички искахме да знаем. Според мен ние сами повярвахме, че заслужаваме да видим това.

Към девет и половина Теди и Крис засякоха вода в далечината и извикаха на двама ни с Върн. Затичахме се към мястото, където стояха. Крис се усмихваше от възхищение.

— Виж там! — посочи той. — Работа на бобрите.

Точно така, това беше работа на бобрите. Под насипа на линията минаваше широк и дълбок канал, чийто десен край бобрите бяха заприщили с техните съвършени и усърдно направени малки диги — от съчки и клони, запълнени с листа, тиня и суха пръст. Бобрите бяха работливи малки дяволи, така е. Зад дигата се простираше басейн с чиста и светла вода, която блестеше под слънчевите лъчи. На няколко места къщичките на бобрите стърчаха над водата като дървени иглу. В далечния край на басейна се виждаше малко заливче. Дърветата, растящи по края му, бяха оглозгани като бели кокали на височина около метър.

— Железниците ще пометат това нещо много скоро — рече Крис.

— Защо? — попита Върн.

— Не им трябва езеро тук — каза Крис. — То ще подкопае тяхната точна железопътна линия. Те са сложили канала, за да започнат с нещо. Ще избият част от бобрите, ще пръснат останалите и ще разрушат дигата. Мястото пак ще стане блато, каквото е било преди.

— Мисля, че ще изядат месото — рече Теди.

Крис сви рамене.

— Кой ли се интересува от бобрите? Сигурно не Великия Южен и Западен Мейн.

— Мислиш ли, че е достатъчно дълбоко, за да поплуваме? — попита Върн, загледан жадно във водата.

— Има един начин да разберем — обади се Теди.

— Кой е пръв? — попитах.

— Аз — извика Крис. Той изтича по брега, хвърли гуменките си и дръпна ризата около кръста си. Пусна панталоните и шортите на земята и ги събу с едно движение на палеца си. Подскочи на единия крак, после на другия и си смъкна чорапите. Сетне се гмурна във водата. Подаде се и тръсна глава да отметне мократа си коса от очите. — Страхотно шибано! — извика той.

— Колко е дълбоко? — попита Теди. Той така и не се научи да плува.

Крис стъпи на дъното и раменете му се подадоха над водата. На едно от тях видях петно — черничко, сивичко нещо. Помислих, че е кал и не му обърнах внимание. Ако се бях вгледал по-внимателно, щях да си спестя много от бъдещите кошмари.

— Хайде, кокошки! — извика Крис.

Той се обърна и заплува през езерото в тромав бруст, обърна се и пое обратно. Вече всички бяхме съблечени. Върн влезе в езерото, после се гмурнах и аз.

Пляскането в чистата прозрачна вода беше фантастично. Заплувах към Крис е приятното чувство, че нямам нищо върху себе си освен водата. Изправих се и двамата се захилихме лице срещу лице.

— Върхът! — Двамата казахме това едновременно.

— Шибано! — Той плисна вода в лицето ми и заплува на друга страна.

Поиграхме си във водата към половин час преди да разберем, че езерото е пълно с пиявици. Гмуркахме се, плувахме, топяхме се един-друг. Не усещахме онова нещо. Върн отиде на плитка място, гмурна се и се изправи на ръце. Когато краката му се подадоха в разтреперано, но победоносно „V“, видях, че са покрити със сивочерни буци, точно като оная, която видях на рамото на Крис. Това бяха плужеци, и то много големи.

Крис зяпна и кръвта в цялото ми тяло изстина като сух лед. Теди изпищя, лицето му пребледня. После и тримата се измъкнахме с най-голяма бързина на брега. Сега знам повече за пресноводните плужеци, отколкото тогава, но самият факт, че те са почти безвредни, не може да намали болезнения ужас от тях, който винаги изпитвах от оня ден в езерото на бобрите. В тяхната слуз се съдържа местна упойка и противосъсирващи вещества, затова приемникът не усеща прилепването им. Ако не ги забележиш, те ще продължат да се хранят, докато се издуят и гнусните им тела паднат преситени от теб или докато се пръснат.

Излязохме на брега и Теди изпадна в истерия само като се гледаше. Той крещеше, докато махаше кръвопийците от тялото си.