Тялото (Есен над детството)

лунната светлина. — Ще отида да видя.

Мислех това за несериозно, но нямахме избор. Когато той започна да се изправя, Крис и аз го смъкнахме долу. Май че бяхме малко груби с него, но от ужас мускулите ни се напрегнаха като въжета.

— Пуснете ме, кухи глави! — съскаше Теди и се бореше. — Ако казвам, че отивам да видя, значи отивам да видя. Искам да го видя! Искам да видя призрака! Искам да го видя, ако…

Див сърцераздирателен вик се разнесе още веднъж в нощта, разсичайки въздуха като нож с кристално острие и ни смрази, както лежахме с ръце върху Теди; ако той беше знаме, щяхме да приличаме на оная картина, в която моряците викат Айво Джайма. Писъкът се издигаше все по-висок и по-висок и стигна до крехък, смразяващ край. Той увисна за миг, после заглъхна някъде далеч, изчезвайки в невъзможен басов регистър, който бръмчеше като чудовищна пчела. Това завърши с избухване на нещо като луд смях… сетне отново настъпи тишина.

— Исусе Плешиви Христе! — прошепна Теди и престана с приказките си за отиване в гората да види кой надава тези писъци. Четиримата наскачахме и аз помислих за бягство. Съмнявам се, че съм бил само аз. Ако се бяхме разположили в мястото на Върн, където трябваше да бъдем, сигурно всички щяхме да хукнем. Но Касъл Рок беше далеч и мисълта да минем тичешком в мрака по моста смрази кръвта ми. Да бягаме по-навътре в Харлоу, все по-близо до тялото на Рей Броуър, беше също така немислимо. Бяхме прободени. Ако имаше някакъв дух в гората — баща ми го наричаше караконджул — и искаше да ни хване, той щеше да го направи.

Крис предложи да сложим пост и всички се съгласихме. Хвърлихме чоп и на Върн се падна да бъде пръв. Аз трябваше да дежуря последен. Върн седна с кръстосани крака край догарящия огън, а останалите си легнахме. Скупчихме се като овце.

Бях сигурен, че сънят е невъзможен, и все пак потънах в повърхностен, мъчителен сън, който ме потопи в безсъзнателното като подводница с вдигнат перископ. Моите сънища бяха населени с диви крясъци — може би истински или пък плод на моето въображение. Видях, поне така си мисля, нещо бяло и безформено, застанало между дърветата като странен болничен чаршаф.

Най-подир потънах в нещо, което знаех, че е сън. Крис и аз плувахме в Уайтс Бийч, ямата на кариерата в Брънсуик се превърна в миниатюрно езеро, когато багерите стигнаха до вода. Там Теди беше виждал онова момче, полуудавеното.

В съня ми всички бяхме във вода до шия, плувахме мързеливо, горещият юли блестеше над нас. Зад нас над вълните се раздаваха писъци и викове, избухваше смях, когато децата скачаха, гмуркаха си или бутаха някого. Чувах как празните керосинови варели над вълните дрънчаха при удар. Звукът не приличаше на камбанен, който е тържествен и кънтящо дълбок. На плажа от пясък и камъни намазани с масло тела лежаха върху хавлии с лицата надолу, малки хлапета с кофички клечаха край водата или от щастие си посипваха главите с пясък. По-големите се събираха на групи, зяпаха момичетата, които се разхождаха насам-натам на двойки и тройки, никога сами, и тайните места от телата им бяха скрити от хубави бански костюми. Хората ходеха до снек-бара по горещия пясък на пръсти и потреперваха от горещина. Връщаха се с пържени картофи и разни други лакомства.

Мисис Коди беше зад нас на неравен гумен сал. Тя лежеше на гръб, облечена в типичната си училищна униформа от септември до юни: сив костюм с дебел пуловер вместо блуза под сакото, с цвете, забодено над една от почти несъществуващите си гърди, краката й бяха обути в дебели панталони с цвета на джоджен. Черните й бабешки високи обувки, сложени под ъгъл, бяха натопени във водата. Косата й беше синя, като на майка ми, навита на стегнати като пружини на будилник къдрици, миришещи на лекарство. Очилата й блестяха жестоко на слънцето.

— Внимавайте къде стъпвате, момчета — каза тя. — Внимавайте къде стъпвате или така ще ви цапардосам, че ще ослепеете; аз имам тази власт от училищния съвет. А сега, мистър Чембърс, „Възстановената стена“, ако обичате. Наизуст!

— Опитах се да върна парите — каза Крис. — Старата госпожа Саймънс рече добре, но взе парите. Чувате ли ме? Тя ги взе. Какво ще направите сега? Ще я ослепите ли?

„Възстановената стена“, мистър Чембърс, ако обичате! Наизуст!

Крис ми хвърли отчаян поглед, сякаш казваше: „Не ти ли казах, че ще стане така?“ и нагази във водата. Той започна: „Има нещо, което не обича стената, което изпраща студени земни вълни под нея…“ Главата му се скри под повърхността и декламиращата му уста се напълни е вода.

Той изскочи отново и извика:

— Помогни ми, Горди, помогни ми!

Сетне отново потъна. Гледайки в бистрата вода аз видях две подпухнали голи тела, които го държаха за глезените. Единият беше Върн, другият — Теди, техните очи бяха бели и без зеници, като очите на гръцките статуи. Малките им пишки плуваха отпуснато над отдалечените им кореми като бели плажове с кафяви водорасли. Главата на Крис отново проби водата. Той протегна вяло едната си ръка към мен и нададе креслив женски вик, който се засилваше и виеше в горещия слънчев летен въздух. Гледах диво към брега, но никой не чуваше. Спасителят, е бронзово атлетично тяло, живописно облегнат на върха на бялата си кръстовидна дървена кула, само се усмихна на едно момиче в червен бански под него. Когато телата отново го дръпнаха надолу, викът на Крис се превърна в бълбукане под водата. И тъй като те го повлякоха към черната вода, аз видях развълнуваните му изкривени очи, обърнати към мен в умолителна агония; видях белите му ръце, приличащи на морска звезда, протегнати към слънчевия покрив на водата. Ала вместо да се гмурна и да се опитам да го спася, аз загребах отчаяно към брега или поне към мястото, където водата не скриваше главата ми. Преди да стигна там, преди даже да се приближа, аз усетих как една мека, гнила, неумолима ръка стиска прасците ми и започва да ме измъква. В гърдите ми се зароди вик… но преди да извикам, сънят отлетя в петнистото факсимиле на действителността. Ръката на Теди стискаше крака ми. Тръскаше ме, за да ме събуди. Беше мой ред.

Все така полузадрямал, сякаш говорех на сън, аз го попитах прегракнало:

— Жив ли си, Теди?

— Не. Аз съм мъртъв, а ти си черен негър — рече той сърдито. Това разпръсна остатъка от съня. Седнах до огъня, а Теди си легна.

20

През останалата част от нощта всички спаха дълбоко. Аз ту задрямвах, ту се събуждах, ту задрямвах, ту се събуждах. Нощта не беше съвсем тиха; чувах победоносния крясък на кукумявката, слабия писък на някое дребно животно преди да бъде изядено, нещо огромно, което се блъскаше диво през гъсталака. Имаше един постоянен тон и това бяха щурците. Писъците престанаха. Дремех и се събуждах, събуждах се и задрямвах и си представям, че ако бях намерил такъв поспалив пост в Льо Дио, щях да го осъдя и разстрелям.

Отърсих се от последната си дрямка и ми се стори, че нещо се е променило. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера какво. Макар че луната беше слязла ниско, видях ръцете си върху джинсите. Часовникът ми показваше пет без четвърт. Зазоряваше се.

Станах, чух как гръбнакът ми изпука, направих двайсетина крачки встрани от събраните ми на куп приятели и се изпиках в тъмните храсти. Вече се отърсвах от нощните видения, те отстъпваха далеч. Изпитах хубаво чувство.

Събрах няколко парчета сгурия и седнах на една от релсите. Подритвах си сгурията и не бързах да будя останалите. В този миг беше хубаво да видя как се ражда денят.

Утрото дойде бързо. Шумът на щурците понамаля и сенките под дърветата се изпариха като локвички след дъжд. Въздухът носеше оня особен аромат, който превръщаше изминалите горещи дни в знаменита поредица от горещи дни. Птиците, които като нас се бяха изпокрили през мощта, сега започнаха да цвърчат самодоволно. Едно мушитрънче кацна на върха на паднало дърво, погледна от там лагерния ни огън, почисти си перата с човка и отлетя.

Не зная колко съм седял на релсата, загледан в пурпурното небе така безмълвно, сякаш то е било откраднато предишната вечер. Продължило е дълго, защото задните ми части изтръпнаха. Вече исках да стана, когато погледнах надясно и видях сърна, застанала на линията на десетина крачки от мен.

Сърцето ми отиде толкова високо в гърлото, че ако бях бръкнал с ръка в устата си, сигурно щях да го