Тялото (Есен над детството)

твърдеше, че може да запали огън с триене на две пръчки. Крис пък казваше, че е пълен с лайна. Те не направиха опит; Върн взе купчинка съчки и сух мъх и огънят пламна на втората клечка. Въздухът беше неподвижен, нямаше вятър да разпали огъня. Всички се изредихме да духаме тънките пламъчета, докато те станаха по-буйни и обхванаха дънера, донесен от паднало дърво на трийсетина метра от нас.

Когато огнените езици понамаляха малко, набодох хамбургерите и сложих пионерските палки за барабани на земята е краищата над огъня. Седяхме и ги гледахме как блещукат, капят и най-подир стават кафяви. Стомасите ни вече се обаждаха.

Не ни се чакаше хамбургерите да станат готови. Взехме по една пръчка, свита на колело, и извадихме шишовете от огъня. Отвън те бяха обгорели, отвътре — недопечени и изключително вкусни. Излапахме ги набързо и избързахме уста с голите си ръце. Крис отвори раницата си и извади кутия „Банд Ейдс“ (пистолетът беше на дъното на пакета и тъй като той не каза на Върн и Теди, това си остана между нас). Той отвори кутията и даде на всеки от нас по една смачкана „Уинстън“. Запалихме с въглени от огъня и се излегнахме, мъжете на света, като гледахме как дима се разнася в мекия полумрак. Никой от нас не всмукваше дима, защото щяхме да кашляме, а това значеше ден-два за смях на другите. Беше приятно само да дръпнеш и да духнеш, като кашляш към огъня да чуеш шума. Това лято разбрах как можеш да усетиш дали някой сега се учи да пуши; ако си новак, плюеш често. Чувствахме се добре. Изпушихме цигарите до филтъра и ги хвърлихме в огъня.

— Нищо не е като да запалиш след ядене — рече Теди.

— Върховно — каза Върн.

Щурците засвириха в зеления мрак. Погледнах към ивицата небе, която се очертаваше над линията, и видях, че синьото вече преминава в пурпурно. Гледката на този пътник — полумрака, ме накара да се почувствам едновременно тъжен и спокоен, смел, но не съвсем, удобно усамотен.

Утъпкахме си място под храстите край насипа и разстлахме одеялата си. После за около час само поддържахме огъня и си приказвахме разни работи, които не можеш да си спомниш след като минеш петнайсет години и опознаеш момичетата. Говорихме за най-хубавото гадже в Касъл Рок, какво ще направи Бостън тази година и за отминалото лято. Теди разправяше за времето, когато е бил на Уайтс Бийч в Брънсуик и някакви момчета така му натиснали главата, докато се гмуркал, че едва не се удавил. Обсъдихме накратко относителните достойнства на учителите си. Съгласихме се, че мистър Брукс е най-голямата путка в началното училище на Касъл Рок, готов е да заплаче, ако му се опериш. От друга страна, има една мисис Коти (произнася се Коди), тя е най-готината кучка, която господ е пращал някога на земята. Върн рече, че чул как преди две години тя шибнала едно момче така, че момчето едва не ослепяло. Погледнах към Крис и се чудех ще каже ли нещо за мисис Саймънс, но той не каза нищо, изобщо не забеляза, че го гледам. Той гледаше към Върн и кимаше мрачно, слушайки думите му.

С падането на мрака не говорихме за Рей Броуър, но аз си помислих за него. Има нещо страшно и пленително в начина, по който пада мракът в гората, той не се омекотява от фарове, улични лампи, светлини на къщи и неон. Той не идва с гласовете на майките, викащи децата си да се приберат веднага. Ако си свикнал с града, падането на мрака в гората прилича повече на природно бедствие, отколкото на естествено явление; той се надига, както Касъл Ривър набъбва през пролетта.

И като споменах за тялото на Рей Броуър при тази светлина или при част от нея, аз чувствах не повдигане или страх, или че изведнъж може да се появи пред нас зелен дърдорещ дух, чиято цел е да ни върне по обратния път, за да не тревожим неговия мир, а внезапен и неочакван прилив на съжаление, че е толкова самотен и беззащитен в мрака, който пада върху нашата част на земята. Ако нещо поискаше да го изяде, щеше да го направи. Нямаше я майка му да спре това, нямаше го баща му нито Исус Христос в компанията на всички светии. Той беше мъртъв и съвсем сам, проснат в канавката край линията и аз разбрах, че ако не спра да мисля за него, ще заплача.

И аз разказах една история за Льо Дио, измислена веднага и не много хубава, която завърши, както завършваха повечето от моите разкази за Льо Дио: с една американска мутра, която дъвче умряла декларация за патриотизма и любовта към неговото момиче на тъжното и мъдро лице на платоничния сержант. Това не беше бялото уплашено лице на някой от Касъл Рок или от разклона на Уайт Ривър, когото виждам с вътрешното си око, а лице на много по-младо момче, вече мъртво, със затворени очи и измъчени черти, е кървава струйка, която тече от левия ъгъл на устата му към брадата. А зад него вместо разрушените магазини и църкви от моя ландшафт в Льо Дио виждах само мрачната гора и сгуриения насип, който се издига към звездното небе като праисторическа погребална могила.

19

Събудих се объркан посред нощ и си помислих защо е толкова студено в спалнята ми, кой е оставил прозореца отворен. Дени, навярно. Бях сънувал Дени, нещо като появяването на телата в държавния парк в Харисън. Но бяха минали четири години оттогава.

Това не беше спалнята ми, беше нещо друго. Някой ме стискаше здраво, някой ме подпираше отзад, трета сянка клечеше до мен и се вслушваше в тишината.

— Какво, по дяволите… — попитах откровено изненадан.

Длъгнестият изръмжа някакъв отговор. Звучеше като гласа на Върн.

Зрението ми дойде на фокус и аз се сетих къде съм… но защо са будни всички посред нощ? Да не би да съм заспал за малко? Не, не може да бъде, тънкия сърп на луната плуваше в самата среда на мастиленото небе.

— Не давайте да ме хванат — бръщолевеше Върн. — Кълна се, че ще съм добро момче, нищо лошо няма да сторя, ще вдигам седалката, преди да пикая, ще… ще…

С учудване разбрах, че чувам молитва, поне варианта на Върн Тесио.

Скочих уплашен на крака.

— Крис!

— Млъкни, Върн! — рече Крис. Той беше оня, който клечеше и слушаше. — Няма нищо.

— Има — каза злокобно Върн. — Има нещо.

— Какво е? — попитах. Бях още сънен и объркан, изтръгнат от моето място в пространството и времето. Уплаши ме това, че съм закъснял за станалото — много е късно, за да се защитя, вероятно.

Сякаш в отговор на въпроса ми от гората се донесе дълъг и страшен вик. Беше такъв писък, който надава жена, умираща в изключителна мъка и краен ужас.

— О, скъпи Исусе! — извика високо Върн. Гласът му беше пълен със сълзи. Той пак започна молитвата, която ме събуди. Това затрудни дишането ми и увеличи собствения ми ужас. Направих усилие да се освободя, но той ме притискаше изотзад като кученце, което няма къде да отиде.

— Това е момчето Броуър — дрезгаво прошепна Теди. — Призракът му броди из гората.

— О, боже! — изпищя Върн, очевидно съвсем нормален за тази мисъл. — Обещавам да не крада мръсни книги от Далай Маркет! Няма да давам морковите си на кучето! Аз… аз… аз… — Той се обърка в желанието си да подкупи господ с всичко, но в състоянието на краен ужас не можеше да мисли за нищо наистина хубаво. — Няма да пуша цигари без филтър! Няма да давам лъжливи клетви! Няма да сложа в дар моята базука! Няма да…

— Млъкни, Върн! — рече Крис и в обикновената властна твърдост долових кухия звук на страха. Помислих си дали ръцете, гърба и корема му са настръхнали като моите и дали космите на врата му, също като моите, са щръкнали като гребен.

Гласът на Върн се сниши до шепот, докато разширяваше собствените си реформи, стига само бог да го остави жив тази нощ.

— Това не е ли птица? — попитах Крис.

— Не. Поне така мисля. Струва ми се, че е дива котка. Татко каза, че те издават ужасни звуци, когато се чифтосват. Звучи като жена, нали?

— Да — рекох.

Гласът ми трепна насред думата и две ледени кубчета се пръснаха в процепа.

— Жена не може да вика толкова силно — каза Крис… и добави безпомощно: — Нали, Горди?

— Това е неговият призрак — отново, прошепна Теди. Очилата му отразяваха слаби сънени петна от