Тялото (Есен над детството)

има месо. Това е митичната автоматика. Ако някое момче обиди майка ти или баща ти, трябва да му туриш някой тупаник.

— Тези истории не са хубави за никой, освен теб, Горди. Ако останеш с нас само защото не искаш да съсипеш бандата, ти ще се изпариш по друг начин, ще влезеш в някой отбор. Ще отидеш в гимназията и ще започнеш шибаните търговски курсове, ще подаваш гуми и ще вадиш месо с останалите пръдльовци. Ще те задържат. Шибано прекъсване. И след време ще те интересува само да имаш кола да забършеш нещо или да отидеш до кръчмата „Туин Бридж“. После ще хванеш някоя и ще прекараш остатъка от дните си във фабрика или в някой шибан магазин за обувки в Обърн или някъде другаде. И тази история за пая никога няма да бъде написана. Нищо няма да бъде написано. Щото ще си още един тарикат с лайна вместо акъл.

Крис Чембърс беше на дванайсет години, когато ми каза това. Но докато ми говореше, лицето му се изкриви и сбръчка, стана по-старо, най-старо, нещо без възраст. Говореше монотонно, безизразно, но въпреки това казаното ме удари право по топките. Сякаш беше изживял целия си живот, този същия живот, в който ти казват да се качиш на Колелото на съдбата и то се върти много хубаво, момчето стъпва на педали и излиза двойна нула, номерът на стаята, всички губят. Пускат те, после обръщат дъждовалната машина, много смешно, а, майтап, който даже Върн Тесио ще оцени.

Той хвана голата ми ръка и стисна пръсти около нея. От тях върху месото ми останаха следи. Те се впиха в костите ми. Очите му бяха замъглени и мъртви, толкова мъртви, човече, сякаш току-що е изпаднал от ковчега си.

— Зная какво си мислят хората в тоя град за родителите ми. Зная какво мислят за мен и очакват от мен. Никой даже не ме попита оня път дали съм взел парите за млякото. Само ми дадоха тридневна ваканция.

— Ти ли ги взе? — попитах. Никога не съм го питал и ако някой ми кажеше да го попитам, щях да го нарека луд. Думите излетяха като малък сух куршум.

— Да — рече той. — Да, взех ги. — Той замълча за миг, загледан напред към Теди и Върн. — Ти знаеше, че ги взех, Теди знаеше, всички знаеха. Даже Върн знаеше, струва ми се.

Започнах да отричам, после млъкнах. Той беше прав. Не е важно дали съм казал на майка ми и баща ми, че човек е невинен до доказване на вината. Аз знаех.

— После започнах да съжалявам и може би се опитах да ги върна — рече Крис.

Втренчих се в него с разширени очи:

— Опитал си се да ги върнеш?

— Може би, казвам. Само може би. И може би ги занесох на старата госпожа Саймънс, и може би парите бяха още там, но между другото имах тридневна ваканция, защото парите не се намериха. И може би следващата седмица старата госпожа Саймънс се появи в училище с чисто нова пола.

Впих поглед в Крис, смълчан от ужас. Той се усмихваше, но усмивката му беше изкривена и ужасна, тя не докосваше очите му.

— Само може би — каза той, но аз си спомних новата пола — светлокафява, вълнена, индийски десен, доста глупава. Помня как си помислих, че тя прави старата мисис Саймънс по- млада и почти хубава.

— Колко бяха парите, Крис?

— Почти седем долара.

— Исусе! — прошепнах аз.

— И докато кажа, че съм задигнал парите, старата госпожа Саймънс ги сви от мен. Само да предположим, че разказвам тази история. Аз, Крис Чембърс. Малкото братче на Франк Чембърс и Айбол Чембърс. Мислиш ли, че някой ще ми повярва?

— Няма начин — прошепнах. — Исусе Христе!

Той се усмихна със смразяваща страховита усмивка.

— А мислиш ли, че тая кучка щеше да направи нещо такова, ако беше свило парите някое от мамините синчета?

— Не — казах.

— Да, ако беше някой от тях, Саймънс щеше да рече: „Добре, добре, този път ще го забравим, но ще те ударим здраво през ръката, а ако това се повтори, ще те ударим през двете ръце.“ Но аз… ами, може би отдавна беше хвърлила око на онази пола. Както и да е, падна й случай и тя го използва. Беше тъпо даже да се опитам да върна тези пари. Но аз никога не съм мислил… никога не съм мислил, че учител… о, на кого ли му пука? Защо ти разправям това?

Той сложи сърдито ръка на очите си и аз разбрах, че е готов да заплаче.

— Крис — казах му, — защо не започнеш курсовете за колеж? Ти си доста умен.

— Те решават това в канцеларията. И на техните умни малки конференции. Даскалите седят в кръг и само казват „Да, Да, Добре, Добре“. Интересува ги само поведението ти и какво разправят в града за семейството ти. Решенията им са само дали изпълваш или не тези чанти за колежките курсове. Но аз ще се опитам да се измъкна. Не зная дали ще мога да го направя, но трябва да опитам. Защото искам да се махна от Касъл Рок, да вляза в колеж и никога вече да не видя моя старец или някой от братята ми. Искам да отида някъде, където никой не ме познава и да започна без черни точки. Но не зная ще мога ли да го направя.

— Защо не?

— Хората те дърпат назад.

— Кой? — попитах аз, като си мислех, че говори за учителите, за стари чудовища като мисис Саймънс, на която й се беше прищяла нова пола, или за брат си Айбол, който се събираше с Ейс, Били, Чарли и останалите, или пък за собствените си родители.

Но той каза:

— Твоите приятели те дърпат назад, Горди. Не знаеш ли? — Той посочи към Върн и Теди, които бяха спрели и ни чакаха. Те се смееха за нещо; наистина, Върн можеше да развали нещата. — Да, твоите приятели те дърпат, те са като баласт на краката ти. Не можеш да ги спасиш. Можеш само да се влачиш с тях.

— Хайде, шибани охлюви — извика Върн и продължи да се смее.

— Да, идем! — обади се Крис и преди да му кажа нещо, хукна напред. Затичах се и аз, но той стигна до тях преди мен.

18

Минахме към километър и половина и после решихме да направим лагер за нощуване. Все още беше светло, но вече чакахме нощта. Отърсихме се от преживяното край сметището и от страха върху железопътния мост, но имаше и нещо друго. Сега бяхме в Харлоу, в гората. Някъде на пътя ни лежеше мъртво момче, вероятно премазано и покрито с мухи. По това време и от червеи. Никой не искаше да се приближи много до него в падащата нощ. Чел съм някъде — в разказ на Блакууд, мисля — че призракът на човек виси над мъртвото му тяло, докато не му се направи подходящо християнско погребение, и нямаше начин да се събудя и да се сблъскам със светещия, безтелесен призрак на Рей Броуър, който стене, бръщолеви и плува между тъмните шумолящи борове. Спряхме тук, защото предположихме, че има поне петнайсет километра между нас и него. Макар и четиримата да знаехме, че призраци няма, петнайсет километра бяха достатъчно разстояние в случай, че грешим в знанията си.

Върн, Крис и Теди събраха дърва и стъкнаха малък огън върху сгурията. Крис остави гола ивица около огъня — дърветата бяха сухи като барут и той не искаше да стане неприятност. Докато те се занимаваха с това, аз отсякох няколко пръчки и направих нещо, което брат ми Дени наричаше „Пионерски палки за барабан“ — хамбургери, набучени на краищата на зелени клони. Тримата се смееха и се шегуваха със своя горски лов (в Касъл Рок имаше отряд на бойскаути, но повечето момчета, които идваха при нас на празното място, мислеха, че това е повече организация за мацки). Те спореха кое е по-добре — да печеш на огън или на жарава. Глупав въпрос, бяхме толкова гладни, че не можехме да чакаме жарава. Дали изсушеният мъх може да служи за подпалки и какво ще стане, ако си издраскат клечките преди да запалят огъня? Теди