23
Но ние не бяхме толкова близо, колкото си мислехме, и ако имахме малко мозък да отделим две минути за картата, щяхме да разберем защо. Знаехме, че тялото на Рей Броуър е близо до Бак Харлоу Роуд, който свършва на брега на Ройъл Ривър. Друг мост прехвърля линията през реката. Ние си мислехме точно така: само да стигнем до Ройъл, ще наближим Бак Харлоу Роуд, където Били и Чарли паркирали колата и видели момчето. Щом като Ройъл е на петнайсет километра от Касъл Ривър, мислехме си, вече наближаваме.
Но това беше петнайсет километра по птичи полет, а линията не вървеше направо между реките Касъл и Ройъл. Напротив, тя заобикаля много, за да избегне местността „Блафс“. Във всички случаи трябваше да видим това отклонение, ако бяхме хвърлили поглед на картата, и да си го представим, вместо да бием петнайсет километра път, а ни оставаха още над двайсет.
Крис започна да се досеща за истината, когато нищо не се промени и Ройъл не блесна пред нас. Спряхме, и той се покатери на висок бор да огледа наоколо. Когато слезе долу, съобщението му беше много просто: ако продължим по линията, ще стигнем до Ройъл не по-рано от четири следобед.
—
Опитах се да повикам ясния образ на сърната, която пасе зелена утринна трева, но и това изглеждаше мръсно и неприлично, не по-добре от трофей в ловната хижа на някой тип, с напръскани очи, за да блестят като живи.
Накрая Крис рече:
— По-близо е да вървим напред.
Той се обърна и тръгна по линията с прашните си гуменки, навел глава, а сянката падаше като локвичка в краката му. Скоро всички се проточихме след него в индийска нишка.
24
В годините между станалото и написването на тази, история малко съм мислил за двата дни през септември, поне съзнателно. Асоциациите, които спомените изваждат на повърхността, са неприятни като телата на едноседмични удавници, изплуващи на повърхността с топовен изстрел. Никога не поставих под съмнение дали да продължим но линията. Ако бяхме тръгнали по друг път, щяхме да се чудим какво да правим, но не как да го направим.
Сега ми идва наум най-простия план. Вярвам, че ако идеята беше предложена, щяхме да я отхвърлим — пътят по линията изглеждаше по-ясен,
Трябваше да избиколим над шосе №7 църквата Шайлох, която се издига в пресечната точка на магистралата и Бак Харлоу Роуд, поне до 1967 година, когато тя изгоря от тлееща хвърлена цигара, после с малко късмет щяхме да стигнем до мястото, където лежеше тялото, още предния ден по залез слънце.
Ала никой не подхвърли тази идея. Тя не беше отхвърлена е убедително подкрепени аргументи и е обществено обсъждане, а със сумтене, мръщене, пърдене и показване на среден пръст. Словесната част на това обсъждане щеше да се води с такива гръмки и блестящи доводи, като „не, да му го зачукам“ и „да го духа“ и със станалото дежурно „майка ти има ли живи деца?“
Неизказана — може би беше толкова важна, че не можеше да се изрече — остана идеята, че това е
Има върховен ритуал към най-важните събития: ритуалите на минаване, вълшебния коридор, където става промяната. Купуване на презервативи. Изправяне пред министър. Вдигане на ръка и произнасяне на клетва. Или, ако повече ти харесва, да изминеш половината от пътя по линията да видиш момче на твоята възраст, точно така, както щях да измина половината от пътя по Пайн Стрийт да срещна Крис, който идва у дома; или пък както Теди щеше да мине половината от пътя по Гейтс Стрийт, ако знаеше, че отивам у тях. Правилно е да се постъпи така, защото правото на минаване е вълшебен коридор и така ние винаги си подсигуряваме пътека — по нея минаваш, когато се жениш, по нея те отнасят в гроба. Нашият коридор бяха онези двойни релси и ние вървяхме между тях само с надежда за нещо, каквото и да беше то. Не можеш да минеш на автостоп пътя си към нещо такова. Мислим си, че е правилно, ако нещата излязат по-трудни, отколкото очакваме. Нещата, заобикалящи нашето скитане, го превръщат в нещо, за което се досещаме, че е сериозна работа.
Като тръгнахме да заобиколим Блафс, ние не знаехме, че Били Тесио, Чарли Хоган, Джак Мадгет, Норман „Фузи“ Бракович, Винс Дежарден, по-големия брат на Крис — Айбол и лично Ейс Мерил са тръгнали сами да видят тялото. По един съдбоносен начин Рей Броуър беше станал известен и нашата тайна се превърна в постоянно пътно представление. Те се бяха натъпкали в раздрънкания Форд от 52 година на Ейс и в розовия Студебейкър от 54-та на Винс по времето, когато започнахме последната част от нашето пътешествие.
Били и Чарли запазили тайната си трийсет и шест часа. После Чарли раздрънкал на Ейс, докато си бъбрели, а Били обадил на Джак Мадгет, докато ловели риба на Бум Роуд Бридж. Ейс и Джак тържествено се заклели в името на майките си да пазят тайна и така всички в тяхната банда научили Новината по обед. Можеш да кажеш, предполагам, какво мислят тези гъзове за майките си.
Те се събрали край плувния басейн и Фузи Бракович им пуснал мухата (която вече си чул, уважаеми читателю), че те всички могат да станат герои — да не говорим за местното радио и за телевизията — като „открият“ тялото. Трябвало само, според Фузи, да вземат две коли с рибарски такъми в багажника. След като намерят тялото, тяхната версия ще е стопроцентово сигурна. Искахме само да хванем няколко щуки от Ройъл Ривър, господин офицер. Хе-хе-хе. А то какво излезе?
Те надуваха по пътя от Касъл Рок към местността Бак Харлоу, когато ние едва наближавахме целта.
25
Към два часа облаци покриха небето, но никой от нас не ги взе на сериозно. Не беше валяло от първите дни на юли, от какъв зор ще завали сега? Ала те се трупаха южно от нас, наслагваха се един върху друг, сред тътена се надигаха пурпурни стълбове, после бурята тръгна към нас. Гледах внимателно облаците и търсех под тях оная ципа, която показваше дали вали на трийсет или на осемдесет километра от нас. Но дъждът се бавеше. Облаците продължаваха да се трупат.
На Върн му излезе пришка на петата и ние го изчакахме, докато откъсне малко мъх от кората на един стар дъб и го пъхне в задната част на лявата си гуменка.
— Ще вали ли, Горди? — попита Теди.