Тялото (Есен над детството)

Когато пристига, голямата кола на баща му е спряла на пътеката. Той минава покрай нея, влиза в сайванта и изключва мотора. Остава за малко в колата, смълчан и заслушан в дъжда. Сякаш се намира в тенекиен барабан.

Вкъщи Били гледа по телевизията Карл Стормър и неговите момчета. Когато Чико влиза. Били скача и се провиква:

— Еди, хей. Еди, знаеш ли какво казва чичо Питър? Казва, че през войната той и куп момчета са потопили швабска подводница. Ще ме вземеш ли да ти покажа другата събота?

— Не зная — отговаря Чико и се усмихва. — Може би ако една седмица целуваш обувките ми всяка вечер преди вечеря.

Той вече е свалил връзката си и е откопчал горното копче на ризата си. Слага два-три зачервени хотдога в чинията. Наденицата е пъхната в бял хляб. Сам Мей маже горчица направо върху него.

— Къде беше. Еди?

— У Джейн.

Чува се звука от пусната вода в тоалетната. Вирджиния. Чико веднага си мисли дали Джанет е оставила някой косъм на мивката или червило, или някоя шнола.

— Трябваше да дойдеш с нас да видиш чичо си Пит и леля Ана — казва баща му. Той яде на три бързи хапки.

— Тук започваш да ставаш като чужденец. Еди. Това не ми харесва. Поне докато ти даваме легло и храна.

— Някакво легло — казва Чико. — Някаква храна. Сам го поглежда бързо, отначало засегнат, после побеснял. Когато започва да говори, Чико забелязва, че зъбите му са пожълтели от горчица. Той изпитва смътна погнуса.

— Устата ти. Твоята проклета уста. Още си малък, сополанко.

Чико свива рамене, отчупва си парче „Чудо-хляб“ от франзелата, сложена върху поднос на телевизионната масичка от страната на баща му, и го намазва с кетчуп.

— До три месеца си отивам.

— За какво говориш, по дяволите?

— Поправям колата на Джони и отивам в Калифорния. Да търся работа.

— О, да. Вярно. — Той е едър мъж, по касапски едър, но Чико мисли, че е станал по-малък, откакто се ожени за Вирджиния, и още по-малък след смъртта на Джони. В ума си той чува как казва на Джейн: Брат ми, но не и аз. И в края на това: Играй си номерата, тъга.

— С тая кола няма да отидеш по-далеч от Касъл Рок, забрави за Калифорния.

— Така ли мислиш? Лапай само шибания ми прах.

За миг баща му се взира в него, после хвърля бурканчето, което държи. То удря Чико в гърдите и опръсква с горчица пуловера му и стола.

— Кажи още веднъж тая дума и ще ти счупя носа, тарикат.

Чико вдига бурканчето и го оглежда. Евтино червено бурканче, оплескано с френска горчица. Блести на светлината. Той го хвърля срещу баща си. Сам става, лицето му е с цвета на стара тухла, вената тупти насред челото му. Бедрото му закача таблата на телевизора и я обръща. Били застава на кухненската врата и ги гледа. Той носи чиния с фасул, чинията се накланя и фасулената яхния се разлива на пода. Очите на Били са ококорени, устата му трепери. По телевизията Карл Стормър и местните момчета се носят през „Дългата черна завеса“ с главоломна бързина.

— Трепеш се да ги отгледаш, а те плюят върху теб — казва грубо баща му. — Ами! Така става. — Той се тръсва сляпо на седалката на стола и хваща наполовина изядения хотдог. Държи го в юмрука си като втвърден фалос. Невероятно, но той започва да яде. В същото време Чико го чува да крещи: — Ами, те плюят върху теб, ей така става.

— Добре де, защо, по дяволите, се ожени за нея? — изтръгва се от него, след това продължава: — Ако не беше се оженил за нея, Джони щеше да е още жив.

— Това не е проклетата ти работа — ръмжи Сам Мей през сълзи. — Това си е моя работа.

— О! — кресва Чико. — Така ли? Трябва само да живея с нея. Аз и Били трябва да живеем с нея. Виж й зъбите. Ти даже не знаеш…

— Какво? — казва баща му и гласът му внезапно става нисък и зловещ. Парчето от хотдога, което държи в стиснатия си юмрук, прилича на окървавено парче кост. — Какво не зная?

— Не знаеш кое е лайно, кое — цвете — казва той и сам се ужасява от това, което се изтръгва от устата му.

— Стига толкова — казва баща му. — Или ще избия дявола от теб, Чико. — Той го нарича така само когато наистина е много ядосан.

Чико се обръща и вижда, че Вирджиния стои в другия край на стаята, оправя си полата и го гледа с големите си, спокойни кафяви очи. Очите й са хубави, останалото не е чак толкова хубаво, толкова самообновяващо се, но очите й ще се запазят още дълги години, мисли Чико и болезнената омраза се връща. — Когато умря, ощавихме му кожата, Клайд, сега тя виси на сайванта.

— Тя ти пробутва изтърканата си путка и ти нямаш здрави гащи да направиш нещо.

Тези крясъци са прекалено силни за Били, той издава стон на ужас, изтърва чинията си с фасула и скрива лицето си с ръце. Яхнията оставя петна върху неделните му обувки и се разлива на пода.

Сам прави една крачка напред и спира, когато Чико му дава едва забележим подканващ знак, сякаш казва: Хайде, опитай се, какво толкова се каниш? Те застиват сякаш са статуи, докато се намесва Вирджиния; нейният глас е нисък и спокоен като кафявите й очи.

— Идвало ли е в стаята ти момиче, Ед? Знаеш какво мислим за това баща ти и аз. — И почти като допълнение: — Забравила си е кърпичката.

Той се взира в нея, неспособен от ярост да изрече това, което чувства — колко е мръсна, колко безпогрешно стреля назад (със задника си?), как ти се хвърля на гърба и прерязва сухожилието ти.

И да искаш, не можеш да ме нараниш, казват спокойните кафяви очи. Зная, че знаеш какво ставаше преди да умре. Но това е единственият начин да ме нараниш, нали, Чико? И то ако баща ти повярва. А ако повярва, това ще го убие.

Баща му се хвърля в нова схватка като мечка:

— Да не си се чукал в къщата ми, малко копеле?

— Подбирай си думите, моля те. Сам — казва спокойно Вирджиния.

— Затова ли не искаше да дойдеш с нас. Да можеш да чу…, да можеш да…

— Кажи го — проплаква Чико. — Не я оставяй да го каже вместо теб. Кажи го. Кажи какво мислиш.

— Махай се — казва той тъпо. — И не се връщай, докато не се извиниш на майка си и мен.

— Да не си посмял! — кресва Чико. — Как смееш да наричаш тая курва моя майка? Ще те убия.

— Стига, Еди! — пищи Били. Думите са заглушени и неясни, защото минават през ръцете му, с които той е покрил лицето си. — Стига си крещял на татко. Стига, моля те!

Вирджиния стои на вратата. Спокойните й очи все така гледат Чико.

Сам се дръпва крачка назад и краят на люлеещия се стол го удря отзад в сгъвките на краката. Той се тръшва на стола и скрива глава зад косматата си ръка.

— Не искам да те гледам, когато от устата ти излизат такива думи. Еди. Караш ме да се чувствам толкова зле!

— Тя те кара да се чувстваш зле. Защо не искаш да го разбереш?

Той не отговаря. Напипва друга наденица с хляб на телевизионната масичка. Търси пипнешком горчицата. Били започва да плаче. Карл Стормър и неговите местни момчета пеят своята автомобилна песен. „Екипажът ми е стар, ала никак не е бавен“, казва Карл на своите зрители от Западен Мейн.

— Момчето не знае какво говори. Сам — казва кротко Вирджиния. На неговите години е трудно. Трудно е да пораснеш.

Тя го избърсва. С това всичко свършва.

Той обръща глава към вратата, която води през навеса навън. С отварянето на вратата обръща глава