Тялото (Есен над детството)

— Горди само се опита да направи каквото трябва — каза Върн. — Мир да има.

— Мир, момчета — съгласи се Крис.

— Да, добре — рекох и протегнах ръка с дланта нагоре. — Да се помирим, Теди.

— Можех да го отклоня — каза той. — Знаеш това, нали, Горди?

— Да — кимнах, макар че от тази мисъл ме втресе. — Зная.

— Добре. Да се помирим тогава.

— Стисни му ръката, човече — заповяда Крис и пусна Теди.

Теди плесна ръката ми доста силно и обърна длан. Аз плеснах неговата.

— Шибаната мацка Лашанс — рече Теди.

— Мяяууу! — изтръгна се от мен.

— Хайде, момчета — каза Върн. — Да вървим, а?

— Върви където искаш, но не идвай тук — тържествено произнесе Крис и Върн се дръпна, сякаш са го ритнали.

11

Към един и половина стигнахме до сметището и Върн се завтече надолу по насипа с вик: „Парашутисти по фланга!“ С големи скокове стигнахме до дъното и се хвърлихме към възсолената струйка вода, която едва се процеждаше от дренажната тръба, стърчаща от сгурията. Отвъд това малко мочурливо място започваха пясъчните граници на бунището.

Заобикаляше го двуметрова защитна ограда. На всеки шест метра имаше избелели от времето табелки. На тях пишеше:

СМЕТИЩЕ НА КАСЪЛ РОК

РАБОТНО ВРЕМЕ: ОТ 16 ДО 20 ЧАСА

ПОЧИВЕН ДЕН: ПОНЕДЕЛНИК

МИНАВАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО

Изкачихме се по оградата, прехвърлихме се през нея и скочихме от другата страна. Теди и Върн се запътиха към кладенеца, на който имаше старовремска помпа, от онези, с които водата се вади със страхотни усилия. До дръжката на помпата имаше тенекия с вода и голям грях беше да забравиш да я напълниш за идващите след теб. Желязната дръжка стърчеше наклонена и приличаше на еднокрила птица, която се опитва да полети. Някога тя е била зелена, но почти цялата боя беше изтрита от хиляди ръце, които са помпили с тази дръжка от 1940 година насам.

Сметището е един от най-ярките ми спомени за Касъл Рок. Когато мисля за него, то ми напомня за художниците-сюрреалисти — момчетата, които винаги рисуват по картините си куци циферблати по чаталите на дърветата, викторианска дневна стая насред Сахара или парни машини, които изхвръкват от огнището. В детските ми очи нито един от предметите не принадлежеше на касълрокското сметище.

Влязохме от задната страна. Когато идваш от града, минаваш по широк прашен път през портата, отворена навън към полукръгла площадка, изравнена от булдозерите така, сякаш е самолетна писта. Пътят свършва внезапно на края на сметищната яма. Помпата, край която Теди и Върн стояха и се боричкаха кой да започне пръв, беше на гърба на тази голяма яма. Беше дълбока към двайсет и пет метра и пълна с всички американски ненужни, излезли от употреба или никога не проработили неща. Имаше толкова много джунджурии, че само като ги погледнеш, ставаш разноглед; това беше и удар за разсъдъка, защото не знаеш къде да си денеш очите. Сетне погледът спира или бива спрян от нещо толкова чудато, колкото една дневна стая в пустинята. Месингова табла от легло, килната на припек. Малка детска кукла, която гледа учудено между краката си, сякаш ражда пълнежа си. Преобърната лека кола Студебейкър с хромирана, подобна на снаряд муцуна, блестяща на слънцето като ракетата на Бък Роджърс. Една от онези гигантски бутилки за вода, каквито има в служебните сгради, превърната от слънцето в горещ сияен сапфир.

Беше пълно и с всякакви животинки, макар че това не са създанията от филмите на Уолт Дисни за природата или дресираните животни, които могат да ти станат любимци. Тлъсти плъхове, загладени мармоти, които се движат тежко от такава храна като печен хамбургер и червясали зеленчуци, хиляди чайки и дебнещи сред тях случайни огромни врани, подобни на замислени, самовглъбени министри. Имаше и място, където изгубените градски псета идваха за храна, когато не можеха да обърнат някоя хвърлена консервна кутия или да подгонят някоя сърна. Това беше глутница от клети, сърдити мелези; мятащи се, свирепо озъбени, те се нахвърляха на всяко накацано от мухи парче салам или купчина пилешки кости, димящи на слънце.

Но тези кучета никога не нападаха Майло Пресман, пазача на сметището, защото Чопър винаги се мотаеше в краката му. Чопър беше (поне докато кучето на Джо Камбърс — Куджо, побесня след двайсет години) най-страшното и най-рядко срещаното куче в Касъл Рок. То беше най-омешаното куче на седемдесет километра наоколо, поне така се говореше, и достатъчно грозно, за да спре звънящ будилник. Децата разправяха легенди за смесената порода на Чопър. Някои казваха, че е наполовина немска овчарка, други твърдяха, че е преди всичко боксер, а едно хлапе от Касъл Вю с нещастното име Хари Хор твърдеше, че Чопър е доберман пинчер, чиито гласни струни са отстранени по хирургичен път, за да не го чуват, когато напада. Други момчета се препираха, че Чопър е полудял ирландски вълкодав и Майло Пресман го храни със специална смес от кучешки консерви и пилешка кръв. Същите тези хлапета твърдяха, че Майло не смее да изведе Чопър от колибата му, ако не му сложи намордник като на ловен сокол.

Най-често се говореше, че Пресман е обучил Чопър не толкова да души, колкото да души определени органи от човешката анатомия. Така някое нещастно хлапе, тайно прехвърлило оградата да ограби забранените съкровища, можеше да чуе: „Чопър, дръж! Ръката!“ И Чопър ще го хване за ръката и ще го задържи, късайки месо и кожа, ще стрие костите му на прах с олигавените си челюсти, докато Майло му каже да го пусне. Носеха се слухове, че Чопър може да захапе ухо, око, стъпало, крак… и че друг нарушител, който е изненадан от Майло и предания Чопър, ще чуе смразяващия вик: „Чопър! Души! Топките!“ Това момче ще бъде сопран през останалата част от живота си. Самият Майло изглеждаше някак по-обикновено и го приемаха по-обикновено. Беше малко шантав работен кон, който допълваше мизерната си градска заплата, като събираше хвърлените от хората неща и ги продаваше из града.

Тоя ден нямаше и следа от Майло и Чопър.

Крис и аз гледахме как Върн пълни помпата, докато Теди работеше бясно с дръжката. Най-сетне той беше възнаграден със струя чиста вода. След миг двамата подложиха глави под струята, а Теди продължи да помпи на час по лъжичка.

— Теди е откачен — казах меко.

— Да — потвърди Крис. — Няма да го преживее, ако два пъти мине през същата възраст, бас държа. Как може собствения му баща да му изгори ушите? Виж какво е направил. Той е луд да отклонява по тоя начин камионите. Не вижда нищо и с очила, и без очила.

— Помниш ли оня път на дървото?

— Да.

Миналата година Теди и Крис се катереха по един висок бор зад нашата къща. Бяха стигнали почти до върха и Крис рече, че не могат да се качат по-високо, защото клоните над тях бяха изгнили. По лицето на Теди се появи познатия откачен и упорит израз, да му го начукам, вика, ръцете му бяха целите в смола, той искаше да продължи нагоре, докато стигне върха. Нищо от думите на Крис не му влезе в акъла. Пое нагоре и се покатери — тежеше към трийсет и пет килограма, спомням си. Той стоеше там, прегърнал върха на бора с едната си изцапана със смола ръка, и крещеше, че е крал на света или някаква такава глупост, сетне се чу