Тялото (Есен над детството)

Но в това лято имаше нещо повече от пътуването ни през реката към Рей Броуър, макар че то изглежда по-обхватно. Чувам гласовете на „Флийтуудс“, които пеят „Ела тихо при мен“ и на Робин Люк с неговата „Скъпа Сузи“, чувам как се извисява вокалът на Литъл Антъни във „Винаги се връщам вкъщи“. Всички ли бяха хитове през 1960 година? Да и не. Повече да. През дългите пурпурни вечери, когато рокендролът от една станция заглушаваше предаването на бейзбола по друга, времето се променяше. Мисля, че беше през цялата 1960 година и лятото е отстъпило зад безброй години, като е оставило медицински недокосната паяжина от звуци: тихото бръмчене на щурците, автоматното тракане на карти за игра във велосипедните спици на някое момче, което върти педалите към къщи за късна вечеря със студено месо и леден чай, плоския тексаски глас на Бъди Нокс, който пее „Ела и бъди моя красавица на празненството и аз ще се любя с теб, ще се любя“, и гласът на бейзболния коментатор, който се смесва с песента и с мириса на прясно окосена трева: „Сега резултатът е три на два. Уайти Форд тръгва напред… минава линията… Форд спира… подава… и ето! Уилиас постига целта! Целуни я за сбогом! «РЕД СОКС» ВОДЯТ С ТРИ НА ЕДИН“. Играеше ли Тед Уилямс за „Ред Сокс“ през 1960-та? Можеш да си заложиш задника, че играеше — моят любим играч Тед имаше резултат 316. Съвсем ясно помня това. Бейзболът стана много важен за мен през последните две години, дори когато разбрах, че бейзболистите са от плът и кръв като мен. Това се случи, когато колата на Рой Кампанела се обърна и вестниците съобщиха ужасяващи новини на първите си страници: кариерата му свърши, той щеше да седи в инвалидна количка до края на живота си. Това чувство се върна при мен със същата глуха болка, когато един ден седнах пред пишещата машина, пуснах радиото и чух, че Търман Менсън е загинал при кацане със собствения си самолет. В кино „Гем“, което отдавна не съществува, даваха хубави филми: научно-фантастични, като „Гог“ с Ричард Игън, уестърни с Оди Мърфи (Теди гледаше всеки филм, в който Оди Мърфи се появяваше поне три пъти; той боготвореше Мърфи). Даваха и военни филми с Джон Уейн. Там имаше игри и вечно се ядеше нещо вкусно, имаше ливади за окосяване и места, където да отидеш, имаше стени за хвърляне на дребни монети и кой да те потупа по рамото. А сега си седя тук, гледам клавиатурата на IBM и се опитвам да си спомня онези времена, мъча се да възстановя най-хубавото и най-лошото от онова зелено и кафяво лято и виждам само слабичкото келяво, момче, скрито в издаденото напред тяло, и чувам същите звуци. Ала върхът в паметта ми за времето е как Гордън Лашанс търчи по пътя към Флорида Маркет с дребни пари в джоба си, а потта шурти по гърба му.

Помолих за кило и половина хамбургер и получих цяло парче руло, четири бутилки кола и отварачка за два цента, с която да ги отворим. Собственикът, който се казваше Джордж Дюсе, сложи месото и се наведе над счетоводната си книга, с едната си саламеста ръка на касата до купата е твърдо сварените яйца, с клечка за зъби в устата, а кръглото му бирено шкембе издуваше бялата му тениска както попътен вятър надува платно. Стоеше там, докато пазарувах, за да е сигурен, че няма да свия нещо. Не обели и дума, докато теглеше хамбургера.

— Познавам те. Ти си братът на Дени Лашанс. Така ли е?

Клечката за зъби се търкаляше от единия ъгъл на устата му до другия, сякаш беше на сачмени лагери. Той се пресегна зад счетоводната книга, взе бутилка сода и шумно я отвори.

— Да, сър. Но Дени…

— Да, зная. Тъжна история, момче. В библията пише: „Ние умираме в средата на живота“. Пуф! Знаеш ли това? Загубих брат си в Корея. Пуф! Приличаш на Дени, някой казвал ли ти е? Имаш дълго лице.

— Да, сър, понякога — отвърнах начумерено.

— Помня, когато беше в отбора на цялата конференция. Играеше полузащитник. Пуф! Можеше ли да бяга? Отче небесни и Сони Джийзъс! Много си малък да помниш.

Той погледна над главата ми през остъклената врата към убийствената жега, сякаш виждаше добре брат ми.

— Помня. А, мистър Дюсе?

— Какво, хлапе? — Очите му бяха замъглени от спомени, клечката за зъби леко трепереше между устните му.

— Вашият палец е на онова блюдо на везната.

— Какво? — Той погледна надолу, където краят на палеца му натискаше силно белия емайл. Ако не бях мръднал малко от него, когато заговори за Дени, щеше да чопне от претегленото месо. — А, това ли било? Пуф! Мислех за брат ти, бог да го прости.

Джордж Дюсе се прекръсти. Когато махна палеца си от везната, стрелката подскочи обратно с двеста грама. Той добави отгоре още руло и опакова всичко с бяла месарска хартия.

— Добре — рече той през клечката за зъби. — Да видим какво имаме тук. Кило и половина хамбургер, това прави един и четирийсет и четири. Хлебчета — двайсет и седем. Четири газирани — четирийсет цента. Отварачка — два цента. Това прави… Той записа цифрите на кесията, в която се канеше да сложи всичко. — Два долара двайсет и девет.

— И тринайсет.

Той бавно вдигна глава към мен и се намръщи.

— А?

— Два и тринайсет. Събрахте ги погрешно.

— Момче, да не си…

— Събрахте ги погрешно — казах. — Първо сложихте палеца си на везните и след това добавихте в блюдото, мистър Дюсе. Щях да ви пусна малко дребни за това, но сега нямам желание.

Хвърлих два долара и тринайсет на тезгяха пред него.

Той първо погледна парите, после мен. Сега бръчките му станаха ужасни, браздите по лицето му приличаха на пукнатини.

— Ти кой си, бе хлапак? Да не си от тарикатите?

— Не, сър — рекох. — Но вие няма да ме метнете и да се измъкнете. Какво ще каже майка ви като научи, че мамите малките деца?

Той напъха покупките ни в книжна кесия с рязко движение, от което бутилките с колата се удариха една о друга.

Тръсна ми грубо кесията, без да го е еня, че мога да я изтърва и да счупя бутилките, мургавото му лице беше пламнало и тъпо, бръчките на места бяха застинали.

— Добре, хлапе. Ето ти нещата. А сега, за бога, измитай се от магазина ми. Ако те мярна тук, ще те изхвърля. Пуф! Хитро малко копеле.

— Няма да дойда вече — казах, като отидох до остъклената врата и я отворих. Навън горещият следобед трептеше сънено, кафяв и зелен едновременно, пълен със смълчана светлина. — Нито някой от моите приятели. Те са поне петдесет.

— Брат ти не беше тарикат — дереше се той.

— Да ти го начукам — креснах аз и затичах с адска бързина по пътя.

Чух как вратата се отваря е трясък на пистолетен изстрел и бичият му рев ме настигна:

— Ако стъпиш някой ден тук, ще ти издуя мутрата, сополанко!

Тичах, докато изкачих първия хълм, бях уплашен, но вътрешно се смеех, сърцето биеше в гърдите ми като чук. Там тръгнах на бавен ход, като от време на време хвърлях поглед през рамо, за да съм сигурен, че не ме гони с колата си или нещо такова.

Но той не ме гонеше и много скоро стигнах до портата на сметището. Пъхнах кесията под фанелката си, покатерих се по вратата и се спуснах маймунски от другата страна. Стигнах до средата на сметището, когато забелязах нещо неприятно — Буикът на Майло Пресман модел 56 година беше спрял зад колибата от насмолена хартия. Ако Майло ме видеше, щях да се озова в един свят на болката. Макар че още нямаше и следа нито от него, нито от отвратителния Чопър, свързаната с тел ограда в дъното на сметището ми се стори много далечна. Щеше ми се да съм избиколил от външната страна, но бях влязъл много навътре в сметището, за да се обърна и да хукна назад. Ако Майло ме видеше да прескачам сметищната ограда, вкъщи щяха да ме чакат неприятности, но това не ме плашеше толкова, колкото викът на Майло към Чопър „дръж“.

В главата ми зазвуча слабо звукът на цигулка. Продължих хода си, като се мъчех да изглеждам най- обикновено, да изглеждам така, сякаш съм оттук с пълната книжна кесия, която издуваше фланелката ми, и отивам към оградата между сметището и железопътната линия.