Тялото (Есен над детството)

отвратителният пукот на гнило, когато клонът, на който стоеше, се прекърши и той политна. И стана едно от онези неща, които те карат да мислиш, че има бог. Крис посегна инстинктивно и хвана кичур от косата на Теди Дюшан. Китката му отече, цели две седмици не можа да си служи с дясната ръка, но той издържа, докато крещящият и гърчещ се Теди стъпи на достатъчно дебел и здрав клон, който да го издържи. Без случайното посягане на Крис той щеше да се преметне, да се изпотроши и да се размаже трийсет и пет метра по-надолу. Когато двамата слязоха, лицето на Крис беше сиво и му се повдигаше от страх. А Теди напираше да се бие с него, задето го оскубал. Щяха да се сбият, ако не бях ги помирил.

— Често сънувам това — рече Крис и ме погледна със странно беззащитни очи. Само че в този сън винаги го изпускам. Хващам само два косъма, Теди крещи и полита надолу. Ужасно, нали?

— Ужасно — съгласих се аз и само за миг, докато се гледахме в очите, ние видяхме някои от истинските неща, които ни правеха приятели. Сетне отвърнахме погледи и видяхме как Теди и Върн се пръскат с писъци и смях и се наричат мацки.

— Да, но не го изпусна — рекох. — Крис Чембърс не изпуска, прав ли съм?

— Даже когато жените стават в тоалетната — каза той. Намигна ми, направи „О“ с палеца и показалеца си, и плюна чиста бяла плюнка през него.

— Изяж ме суров, Чембърс — казах.

— През сламка готов — отговори той и двамата се захилихме един на друг.

Върн крещеше:

— Елате да пиете, докато тече от помпата!

— Тичай! — рече Крис.

— В тая жега? Ти си празна кратуна.

— Хайде! — настоя той, все така ухилен. — След мен!

— Добре.

— Давай!

Затичахме се със стиснати юмруци, гуменките ни вдигнаха тежък, напечен от слънцето прах, телата ни се устремиха пред летящите ни джинсови крака. Жегата беше убийствена, Върн от едната и Теди от другата страна ни показаха едновременно среден пръст. Избухнахме в смях сред тежката миризма на дим над това място и Крис взе манерката на Върн. Когато тя се напълни, двамата помпихме един за друг, ледено студената вода се лееше от помпата и топлината изчезна, като пренесе внезапно замръзналите ни скалпове с четири месеца напред и ни хвърли в януари. После пак напълнихме тенекията и отидохме да седнем в сянката на единственото дърво в района на сметището — нискостеблен ясен, който се намираше на десетина метра от колибата на Майло Пресман, построена от насмолена хартия. Дървото беше леко изкривено на запад, сякаш единственото нещо, към което се стремеше, е да си вдигне корените, както жена си вдига фустите, и да отпраши нанякъде.

— Върхът! — засмя се Крис и отметна рошавата си коса над веждите.

— Страхотно! — кимнах аз и продължих да се смея.

— Хубаво време, наистина — простичко рече Върн. Той нямаше предвид да си без контрол в сметището, да метнеш родителите си или да скиташ по релсите към Харлоу; влагаше и този смисъл в думите си, но сега мисля, че каза нещо повече и всички го разбрахме. Всичко беше тук, около нас. Знаехме точно кои сме и къде отиваме. Беше разкошно.

Поседяхме малко под дървото, побъбрихме, както обикновено — кой е най-добрият отбор („Янките“, разбира се, с Мантъл и Марис), коя е най-хубавата кола (Тъндърбърд, модел 55 година, но Теди държеше вироглаво на Корвет от 58-ма), кое е най-силното момче в Касъл Рок извън нашата банда (всички се съгласихме, че това е Джейми Галънт, — който показа пръст на мисис Юинг и излезе от клас с ръце в джобовете, докато тя крещеше), най-хубавото телевизионно предаване (или „Недосегаемите“, или „Питър Ган“ — и Робърт Стак в ролята на Елиът Нес, и Крейг Стивънс в ролята на Ган бяха невъзмутими). И все от тоя род.

Теди пръв забеляза, че сянката на ясена се удължава и ме попита колко е часът. Погледнах си часовникът и се изненадах, че вече е два и петнайсет.

— Хей, човече — обади се Върн. — Някой трябва да отиде за провизии. Дъмп отваря в четири. Не ми се остава тук, когато Майло и Чопър излязат на сцената.

Даже и Теди се съгласи. Той не се боеше от Майло, който имаше корем като бъчва и беше най-малкото четирийсетгодишен, но всяко момче в Касъл Рок си стискаше топките между краката само като се споменеше името на Чопър.

— Добре — рекох, — кой мъж отива?

— Ти, Горди — усмихна се Крис. — Кой като свой!

— Майната ти — казах и дадох на всеки по една монета. — Хвърляй!

Четири монети блеснаха на слънцето. Четири ръце ги хванаха във въздуха. И четирите монети плеснаха на четири мръсни китки. Погледнахме ги: две ези и две тура. Подхвърлихме ги отново и този път четирите бяха тура.

— Господи, не ни върви — въздъхна Върн и с това не каза нищо ново. Четири ези или „луна“ беше щур късмет. Четири тура беше „катастрофа“, пълна липса на късмет.

— Заеби ги тези глупости. Това няма никакво значение. Хайде пак!

— Не, човече — намеси се Върн, — катастрофата е нещо фатално. Помните ли Клинт Бракен и онези момчета, дето си отидоха мърцина на Сайроис Хил в Дархам? Обърнали четири бири и хвърлили „катастрофа“ тъкмо преди да се качат в колата. И бам! — нахендрили се тотално. Това не ми харесва! Честно!

— Никой не вярва на глупости като „луни“ и „катастрофи“ — рече нетърпеливо Теди. Това е за деца. Ще хвърлиш ли, Върн?

Върн хвърли монетата с очевидно нежелание. Този път той, Теди и Върн хвърлиха тура. Аз им показах Томас Джеферсън на десетцентовата монета. Ненадейно ме обзе страх. Сякаш сянка падна върху някакво вътрешно слънце. На тримата пак им се падна „катастрофа“, сякаш съдбата на сметището ги посочи за втори път. Веднага си помислих как Крис казва: „Хващам само два косъма, Теди крещи и полита надолу. Ужасно, нали?“

Три тура, едно ези.

Теди пусна своя откачен кудкудякащ смях, посочи ме с пръст и чувството изчезна.

— Чувал съм, че само самодивите се смеят така — рекох и му показах среден пръст.

— Ииии-ииии-ииии, Горди! — смееше се Теди. — Върви за провизии, шибано копеле!

Никак не съжалявах, че отивам. Станах и даже не помислих за пътя до Флорида Маркет.

— Не ми споменавай имената на майчините ти любимци — казах на Теди.

— Ииии-иии-ииии, как шибано те прекарахме, Лашанс.

— Върви, Горди — каза Крис. — Ще те чакаме край линията.

— Момчета, не тръгвайте без мен — рекох им.

Върн се засмя.

— Да тръгнем без теб е все една да пием вода вместо Будвайзер, Горди.

— Я млъкни.

Тримата запяха: „Аз не млъквам, аз се измъквам. Погледна ли те, аз изхвръквам“.

— Майка ти да свие зад ъгъла и да го оближе — казах и си вдигнах задника оттам, като на тръгване им показах пръст през рамото. Никога по-късно не съм имал приятели като тях. Господи, имал ли съм?

12

Разни думи за разни хора, така казват сега, но това е бездушно. Ако ти кажа лято, ще си представиш някои свои лични спомени, съвсем различни от моите. Но за мен лятото е пътят към Флорида Маркет е дребни пари, които дрънкат в джоба ми, температура поне трийсет и пет градуса и краката ми, обути в кецове. Тази дума извиква образа на железопътната линия с вагоните, които се смаляват в далечината, а насипът на линията е толкова бял под изгарящото слънце, че когато затвориш очи, можеш да го видиш в мрака, само че син вместо бял.