Тялото (Есен над детството)

Той отива при нея, все още гол, и затваря ципа й. Целува я по бузата.

— Отиди в банята и си оправи лицето — предлага той. — Само не се баби много, а?

Тя пресича грациозно стаята, а Чико я гледа и пуши. Тя е високо момиче, по-висока е от него, и трябва да наведе леко глава, когато минава през вратата на банята. Чико намира слипа си под леглото. Хвърля го в торбата за мръсно бельо, която виси от вътрешната страна на вратата в килера, изважда нов слип от скрина. Обува го и докато отива към леглото, той се подхлъзва и едва не пада върху светлото петно, свободно от картона.

— По дяволите — прошепва той сърдито.

Той оглежда стаята, която беше на Джони до смъртта му (защо ли й казах, че е в армията, за бога, мисли си той малко смутен). Шпертплатовата стена е толкова тънка, че чува как нощем баща му и Вирджиния се блъскат в нея, а освен това не стига до тавана.

Подът е леко наклонен и вратата на стаята остава отворена само ако я залостиш, а ако забравиш, тя се затваря тихичко, преди още да си се обърнал. На отсрещната страна е залепен афиш от филма „Безгрижен пътешественик“ — „Двама мъже тръгват да търсят Америка и не могат да я открият никъде“. В стаята имаше повече живот, когато Джони живееше тук. Чико не знае как и защо, това е самата истина. Той знае много добре и още нещо. Знае, че понякога стаята му говори нощем. Понякога си мисли, че вратата на килера ще се отвори и Джони ще се появи с потъмняло, овъглено, сгърчено тяло; пожълтелите пломби на зъбите му са извадени като восък, който е бил разтопен и после е застинал. И Джони ще прошепне: Махай се от стаята ми. Чико. И ако пипнеш с пръст моя Додж, ще те убия. Загря ли?

Загрях, братко, мисли Чико.

За миг застава неподвижен, гледа смачкания чаршаф с петно от кръвта на момичето, сетне с едно бързо движение застила одеялата. Тук. Точно тук. Харесва ли ти това. Вирджиния? Как ти харесва тая работа? Обува панталоните си, високите си ботуши и взема пуловера.

Той вчесва на сухо косата си пред огледалото, когато тя се връща от банята. Изглежда елегантно. Мекият й корем не се подава под жилетката. Тя поглежда към леглото, пипва го оттук-оттам и то вече е оправено, вместо просто застлано.

— Добре — казва Чико.

Тя се засмива малко смутено и пуска кичур коса край ухото си. Жестът е предизвикателен и трогателен.

— Да вървим — казва той.

На излизане минават по коридора и през дневната. Джейн спира пред цветната студийна снимка върху телевизора. На нея са баща му, Вирджиния, Джони на гимназиална възраст, Чико — ученик в началното училище, и невръстният Били. На снимката Джони държи Били. Всички са със застинали каменни усмивки, всички, освен Вирджиния, която е със сънено, непроницаемо лице. Тази снимка, спомня си Чико, е направена няма и месец след като баща му се ожени за кучката.

— Това баща ти и майка ти ли са?

— Това е баща ми — отговаря Чико. — Тя е Вирджиния, мащехата ми. Хайде!

— Още ли е толкова хубава? — пита Джейн, като си взема палтото и подава на Чико винтягата му.

— Струва ми се, че моят старец мисли така — казва Чико.

Те излизат през гаража. Това е влажно и неприветливо място — вятърът минава през цепнатините на жалките му стени. Тук има куп стари износени гуми, тук е старият съвсем разнебитен велосипед на Джони, който Чико наследи на десетгодишна възраст, камара детективски списания, бутилки от Пепси за връщане, мръсен двигателен блок, оранжева щайга, пълна с евтини книги, стара репродукция, на която един кон стои на прашна зелена трева.

Чико й помага да продължи пътя си навън. Дъждът продължава да вали с отчайващо постоянство. Старият Седан на Чико, спрял в локва на автомобилната пътека, представлява тъжна гледка. Макар и без мотор, с полиетиленово платно на мястото на предното стъкло, Доджа на Джони изглежда далеч по- елегантен. Колата на Чико е Буик. Боята е олющена, а цялата кола е изпъстрена с ръждиви петна. Предната седалка е тапицирана с кафяво войнишко одеяло. На голяма табелка върху козирката за слънце пише: „АЗ ГО ИСКАМ ВСЕКИ ДЕН“. На задната седалка е захвърлен ръждясал стартер. Ако някога спре да вали, той ще го махне, мисли си, и може би ще го сложи в Доджа. А може и да не го сложи.

Буикът миришеше на плесен и стартерът дълго вие, преди двигателят да запали.

— От акумулатора ли е? — пита тя.

— От проклетия дъжд, предполагам.

Той излиза на заден ход на шосето, включва чистачките и изчаква за миг, гледайки към къщата. Тя има неприятен воднист цвят. Сайвантът се издава напред като някоя съборетина от парцали, стара хартия и голи дъски.

Радиото гърми и Чико веднага го затваря. Зад челото му започва неделното следобедно главоболие. Те минават край Грейндж Хол, зданието на доброволците-пожарникари и магазина на Броуни. Колата на Сали Морисън — Т-Бърд, е паркирана до помпата на Броуни и Чико вдига ръка да я поздрави, когато завива на стария Люистън Роуд.

— Коя е тази?

— Сали Морисън.

— Хубава жена. — Казва го съвсем безразлично.

Той посяга за цигарите си.

— Два пъти е омъжвана, два пъти разведена. Сега е градска кофа, ако може да се вярва на половината приказки в този лайнян малък град.

— Изглежда млада.

— Млада е.

— Бил ли си някога…

Той плъзва ръка по крака й и се усмихва.

— Не. Може би брат ми, но не и аз. Макар че харесвах Сали. Получава издръжка, има голяма бяла кола Бърд и не й пука от хорски приказки.

Това започва да прилича на дълго пътуване. Вдясно Андроскогин изглежда сив и навъсен. Целият лед по него вече се е стопил. Джейн е спокойна и замислена. Единственият звук е постоянното чукане на чистачките по стъклото. Когато колата минава през ниските места, там от земята се надигат изпарения, които на сутринта ще изпълзят от тези дерета и ще надвиснат над целия Ривър Роуд.

Те навлизат в Обърн, Чико дава мигач и завива по Майнот Авеню. Четирите платна са почти празни и всички къщи от предградието сякаш са опаковани. Те виждат момче в жълт найлонов дъждобран, минаващо по пътеката за пешеходци, което внимателно стъпва по камъните.

— Давай, човече — тихо казва Чико.

— Какво? — пита Джейн.

— Нищо, бейби. Спи си.

Тя се смее малко подозрително.

Чико завива по Кестън Стрийт, после по алеята на една от опакованите къщи. Той не изключва двигателя.

— Влез, ще ти дам сладки — казва тя.

Той клати глава.

— Трябва да се връщам.

— Зная. — Тя го прегръща и го целува. — Благодаря ти за най-прекрасния миг от живота ми.

Изведнъж той се усмихва. Лицето му грейва. Става нещо вълшебно.

— Ще се видим в понеделник, Джейни-Джейн. Още сме приятели, нали?

— Знаеш, че сме приятели — отговаря тя и го целува отново, но когато той хваща гърдите й през жилетката, тя се отдръпва. — Недей. Баща ми може да види.

Той я пуска да си отиде, от усмивката му остава много малко. Тя излиза от колата и изтичва под дъжда към задната врата. След миг изчезва, Чико изчаква да си запали цигарата и включва на заден ход по алеята. Буикът спира, стартерът вие цяла вечност преди двигателят да запали. Започва дългото пътуване до дома.