прозореца на всекидневната от юни. А бащата на Крис беше винаги малко или много наквасен. Той беше пияница, който пръскаше и получаваше, но повечето получаваше. Прекарваше по-голямата част от времето си в кръчмата на Съки с Джуниър Мерил, стареца на Ейс Мерил, и още два местни задника.
Крис не говореше много за баща си, но всички знаехме, че го мрази като отрова. Горе-долу на две седмици Крис получаваше някои особени белези: синини по бузата или врата, подуто око с цвета на залеза, а веднъж дойде в училище с голяма тежка превръзка на главата. Друг път изобщо не идваше на училище. Майка му се обаждаше, че е болен, защото беше толкова пребит, че не можеше да дойде. Крис беше хитър, истински хитър, но много кръшкаше от училище и мистър Холибъртън, градският инспектор, често се вестяваше в къщата на Крис със стария си черен Шевролет с лепенка в ъгъла на предното стъкло: НЕ ВЗЕМАМ ПЪТНИЦИ. Ако Крис беше избягал, Бърти — така му викахме, но само зад гърба му — го вземаше, водеше го в училище и бдеше Крис да се поотпусне за една седмица. Но ако откриеше, че бащата на Крис му е отпрал кожата, Бърти просто си отиваше и не обелваше дума. Никога не ми се беше случвало да търся обяснение за този приоритет. Това стана двайсет години по-късно.
Една година преди това отстраниха за три дни Крис от училище. През дежурството на Крис изчезнаха парите за млякото и тъй като беше от безпаричното семейство Чембърс, той трябваше да си поскита, макар да се кълнеше, че не е чопнал парите. По това време мистър Чембърс прати Крис за две седмици в болница. Когато чул, че Крис е изгонен, той му счупи носа и дясната китка. Крис произхождаше от лошо семейство, така беше, всички мислеха, че ще му се случи нещо лошо, и Крис в това число. Неговите братя оправдаха напълно очакванията на града. Франк, най-големият, избяга от къщи на седемнайсет години, да отиде във флота и по онова време излежаваше дългосрочна присъда в Портсмут за изнасилване и въоръжено нападение. Вторият по възраст — Ричард, чието дясно око беше смешно и трепереше, та затова му викахме Айбол, очната ябълка, отпадна от гимназията в десети клас и се събираше с Чарли, Били Тесио и техните приятели.
— Мисля, че това ще свърши работа — казах на Крис. — Какво ще речеш за Джон и Марти?
Джон и Марти Деспейн бяха други двама постоянни членове на нашата банда.
— Те заминаха — отвърна Крис. — Няма да се върнат до понеделник.
— О, това е много лошо.
— Решихме ли? — попита Върн, който продължаваше да се гърчи. Той не искаше разговорът Да прекъсне нито за минута.
— Мисля, че решихме — рече Крис. — Иска ли някой да поиграем скат?
Никой не искаше. Бяхме много развълнувани да играем карти. Слязохме от къщата в дървото, прескочихме оградата на празното място и поиграхме бейзбол със старата топка на Върн, но не ни беше интересно. Мислихме си само за онова момче Броуър, блъснато от влака, как ще отидем да го видим или да видим онова, което е останало от него. Към десет часа се пръснахме по къщите си да кажем на нашите родители.
6
Прибрах се вкъщи в десет и петнайсет, след като се отбих в дрогерията да търся евтини книги. Ходех там през ден да видя дали има нещо ново на Джон Д. Макдоналдс. Имах четвърт долар и си мислех, че ако намеря, ще го купя, но продаваха само стари книги, повечето от които бях чел по пет-шест пъти.
Когато си отидох, видях, че колата я няма и си спомних, че мама и някои нейни приятелки от дамските сбирки бяха заминали за Бостън на концерт. Майка ми беше стар посетител на концерти. И защо не? Единственото й дете беше убито и трябваше да прави нещо, за да се поразсее. Предполагам, че на мое място щеше да разбереш защо се чувствам така.
Татко беше излязъл и поливаше с тънка струя от маркуча унищожената си градина. Ако по киселата му физиономия не можеш да се сетиш, че това е загубена работа, трябва да погледнеш градината. Почвата беше суха, пепелявосива. Всичко увехна с изключение на царевицата, която никога до сега не беше израствала толкова. Татко каза, че никога не е знаел как да полива градината, това го прави майката природа или никой. Той поливаше много дълго на едно място и потопяваше във вода растенията. На съседния ред те просто умираха от жажда. Той никога не стигна до златната среда, но избягваше да говори за това. През април изгуби сина си, а през август — градината. И ако не искаше да се вайка за това пред всеки срещнат, това си беше негово право. Изненада ме и обстоятелството, че говори за всичко друго. Това водеше шибаната демокрация твърде далеч.
— Здравей, татко — казах и застанах до него. Предложих му един от ментовите бонбони, които купих в дрогерията. — Искаш ли?
— Здравей, Гордън. Не, благодаря.
Той продължи да полива с тънки струйки безпомощната сива земя.
— Не се тревожи, ако тази вечер отида на палатка, в задния двор на Върн Тесио с някои момчета.
— Какви момчета?
— Върн, Теди Дюшан. Може би Крис.
Очаквах, че ще започне да ми опява за Крис — колко лоша компания е, гнила ябълка от дъното на варела, крадец и чирак в младежката престъпност.
Но той само въздъхна и рече:
— Надявам се, че всичко ще бъде наред.
— Страхотно! Благодаря.
Обърнах се да вляза вкъщи, когато той ме спря с въпроса:
— Това са единствените хора, с които искаш да дружиш, нали, Гордън?
Извърнах се към него в очакване на доводи, но тази сутрин той нямаше никакви доводи. Щеше да е по- добре, ако имаше, помислих си. Раменете му бяха смъкнати. Лицето му, насочено към мъртвата градина, а не към мен, посърна. В очите му се мярна някакъв неестествен блясък, може би сълзи.
— О, татко, те са добри.
— Разбира се. Крадец и двама оставаци. Хубава компания за моя син.
— Върн Тесио не е слабак — казах. За Теди беше по-трудно да възразя.
— На дванайсет години, а още е в пети клас — рече баща ми. — А времето, което проспива? Чете час и половина забавните страници в неделния вестник.
Това ме вбеси, защото си помислих, че не е честно. Той съдеше за Върн така, както за всичките ми приятели, от това, че ги е видял тук и там или пък да влизат и излизат от къщи. И, разбира се, грешеше. А когато нарече Крис крадец, пред очите ми причерня, защото не знаеше
Мама беше на петдесет и пет — и тя не беше първа младост. Когато се оженили с баща ми, те се опитали да разширят семейството, мама забременяла и пометнала. После пометнала още два пъти и лекарят й казал, че никога няма да износи бебе до раждането. Научих всичко това, когато един от тях ме поучаваше, нали разбираш? Те искаха да си мисля, че съм специален дар от бога, а аз не съм оценявал моето велико хубаво бъдеще да бъда заченат, когато майка ми е била на четиридесет и две години и започнала да побелява. Не съм оценявал моето велико бъдеще и нейните огромни мъки и жертви.
Пет години след като лекарят казал на мама, че няма да има дете, тя забременяла с Денис. Носила го осем месеца, после той някак сам изскочил с петте си кила. Татко често казваше, че ако мама беше износила Денис до термина, бебето щяло да тежи над седем кила. Лекарят казал: „Е, понякога природата ни заблуждава, но то ще е единственото дете, което ще имате. Благодарете на бога за него и се радвайте.“ След десет години мама забременяла с мен. Тя не само ме износила определеното време, но докторът трябвало да ме измъкне с форцепс. Чувал ли си за такова шибано семейство? Аз съм дошъл на този свят като дете на двама грохнали старци, тя не е за разправяне, и единственият ми брат играел бейзбол в големия детски парк преди още да се измъкна от пелените.
В положението на мама и татко един божи дар напълно им стигал. Не казвам, че се отнасяха зле с мен, те никога не са ме били, но аз бях адски голяма изненада и ми се струва, че когато навлезеш в
