Тялото (Есен над детството)

четиридесетте години, не си така равнодушен към изненадите, както на двайсет години. След моето раждане мама се подложила на операция, която й препоръчали приятелките от женските сбирки. Сигурно е искала стопроцентова гаранция, че вече няма да има никакви подаръци от бога. Когато влязох в колеж, открих, че имам голямото предимство да не се родя със закъснение, макар баща ми да се осъмни в това, когато видя как приятелят ми Върн решава за десет минути главоблъсканицата от Бийтъл Бейли.

Никога нямаше да осъзная истински какво е да си отритнат, ако не беше писмената ми работа в гимназията за онзи роман — „Невидимият човек“. Когато се съгласих да взема книгата заради мис Харди, мислех, че това е научно-фантастична история за човек с превръзки и Фостър Грантс; във филма ролята изпълняваше Клод Рейнс. Когато разбрах, че това е съвсем различно четиво, направих опит да върна книгата, но мис Харди не искаше да се откача от въдицата. Прочетох я и почувствах истинска радост. В „Невидимият човек“ се разказваше за един негър. Никой изобщо не го забелязва преди да си вдигне чукалата. Хората гледат през него. Когато казва нещо, никой не му отговаря. Той е като черен призрак. Щом я започнах, излапах я с кориците, сякаш беше Джон Д. Макдоналд, защото тоя котарак Ролф Елисън пишеше за мен. На масата за хранене имаше само: Дени, как замахна; Дени, който те кани на танца на Санди Хопкинс; Дени, искам да поговоря с теб като мъж за оная кола, която гледахме. Аз кажа: „Подай ми маслото“, а татко вика: „Дени, сигурен ли си, че в армията е твоята цел?“, а мама пита дали Дени иска тя да му купи риза на „Пендълтон“ на разпродажбата в търговската част на града и всичко свършва с това, че сам си вземам маслото. Една вечер, когато бях на девет години, реших да видя какво ще стане. Рекох: „Моля, подай ми тази проклета лъжица“. А мама каза: „Дени, днес се обади леля Грейс и пита за теб и Гордън“.

Вечерта, когато Денис се дипломира с отличие в гимназията на Касъл Рок, се престорих на болен и останах вкъщи. Ройс, по-големият брат на Стиви Дарабънт, ми купи бутилка „Дива ирландска роза“, аз изпих половината и посреднощ се издрайфах в леглото.

В това семейно положение си длъжен или да намразиш по-големия си брат, или от безпомощност да го направиш свой кумир, поне така казва университетската психология. Глупости, нали? Доколкото разбирам, не изпитвах към Денис нито едното, нито другото. Рядко спорехме и никога не сме се били с юмруци. Това щеше да е смешно. Може ли четиринайсетгодишно момче да бие четиригодишния си брат за нещо? Моите родители бяха доста заплеснати по него, за да го отегчават с грижи за малкото му братче. Той никога не ми се сърдеше по начина, по който по-големите деца се сърдят на фъстъците. Когато Дени ме вземаше със себе си, то беше по негово собствено желание и това бяха най-щастливите мигове, които си спомням.

— Хей, Лашанс, кой по дяволите, е тоя?

— Моето братче, а ти по-добре си затваряй човката, Дейвис. Ще ти напълни шушоните. Горди е як.

За миг те се струпват около мен невъзможно високи, това е мимолетен интерес, като петно по слънцето. Те са толкова големи, толкова възрастни.

— Хей, хлапе! Тоя смотаняк брат ли ти е?

Кимам срамежливо.

— Той е истински гъз, нали така, хлапе?

Кимам пак, кимам на всички, включително и на Денис. Избухва смях.

Денис плясва два пъти с ръце и казва:

— Хайде, ще се поупражняваме ли или ще се усукваме като стадо котки?

Те изтичват към своите места, като си подхвърлят топката.

— Върви да седнеш на скамейката, Горди. Бъди послушен. Не досаждай на никого.

Отивам да седна на скамейката. Аз съм добро момче. Чувствам се невъзможно малък под пухкавите летни облаци. Гледам как брат ми подава. Не досаждам на никого.

Но такива мигове бяха малко.

Понякога ми четеше приспивни приказки, по-хубави от мамините. Мамините приказки бяха за Погачата и Трите малки прасенца, хубаво нещо, а Денис разказваше за Синята Брада и Джак, човекът-чудо. Той имаше и свой вариант за „Пресипналия“ на Били Гоут, в който тролът под моста излиза победител. И както винаги съм казвал, той ме научи да играя карти и да правя номер с колелото. Не е много, но хей, на този свят вземаш каквото можеш, не съм ли прав?

Когато пораснах, чувството на обич към Денис беше заменено с почти клинично страхопочитание, нещо като християнско чувство към бога, предполагам. А когато умря, бях малко стъписан и малко тъжен, както същите тези толкова добри християни ще се почувстват, ако списание „Тайм“ съобщи, че бог е мъртъв. Нека да кажа така: бях толкова натъжен от смъртта на Денис, колкото ме натъжи съобщението по радиото, че е умрял Дан Блокър. И двамата ги виждах почти толкова често, а Денис никога нямаше такива успехи.

Погребаха го в затворен ковчег с американското знаме върху него. Когато трябваше да спуснат ковчега в земята, свалиха знамето и го сгънаха — знамето, а не ковчега — свиха го на триъгълна шапка и го дадоха на мама. Родителите ми се разпаднаха на парчета. Четири месеца не са много, за да се съберат отново; не знаех дали отново ще станат едно цяло. Мистър и мисис Трътльо. Стаята на Денис — вратата след моята стая, беше в състояние на летаргия, летаргия или нещо като изкривяване на времето. Флагчетата от колежа „Айви лийг“ висяха на стената, а големите снимки на момичетата, с които се беше срещал, бяха закачени на огледалото, пред което се кипреше с часове, като зачесваше назад косата си в патешка опашка като Елвис. Купчината списания — „Трус“ и „Спорт илюстрейтид“ още стояха на масата му и техните дати изглеждаха все по-древни, те напомняха за отминалото време. Сякаш гледаш сълзливо-сантиментален филм. Но за мен не беше сантиментално, а страшно. Не влизах в стаята на Денис, но понякога нарушавах правилото, защото очаквах да го видя зад вратата, под леглото или в килера. Той най-често оказваше влияние върху мислите ми и ако майка ми ме пратеше да взема албума с пощенски картички или кутията за обувки, пълна със снимки, за да ги погледа, щях да си представя как вратата бавно се завърта, докато стоя на място вцепенен от ужас. Щях да си го представя в мрака блед и окървавен, главата му хлътнала отстрани, със засъхващ сив съсирек от кръв и мозък на ризата. Щях да си представя как ръцете му се протягат, кървавите му ръце, сгърчени като нокти, и как ми казва дрезгаво: Трябваше да бъдеш ти, Гордън. Трябваше да бъдеш ти.

7

„Конския град“ от Гордън Лашансе. Публикувано за първи път в „Грийнстоун куортърли“, брой 45, есен, 1970. Препечатано с разрешение.

Март.

Чико стои до прозореца със скръстени ръце, а лактите му се опират на перваза. Той е гол и гледа навън, дъхът му замъглява прозореца. Притиска корема си до чекмеджето. Долното дясно стъкло е счупено и заменено с парче картон.

— Чико.

Той не се обръща. Тя не го повиква отново. Той вижда върху стъклото, че нейният призрак седи на кревата, от което одеялата не са смъкнати долу напук на земното притегляне.

Чико премества погледа си отвъд нейния призрак, вън от къщата. Вали. Снежните петна се топят и под тях се открива гола земя. Той вижда пожълтяла миналогодишна трева, пластмасова играчка на Били, ръждясало гребло. Доджа на брат му Джони е на трупчета, голите джанти стърчат като пънове. Той си спомня времето, когато двамата с Джони го стягаха, слушайки супер-хитове и най-хубавите стари парчета от радиостанцията в Люистън, които се лееха от стария транзистор на Джони. На няколко пъти Джони ще му подаде бира. Тя ще избяга бързо, Чико, ще рече Джони. Тя ще погълне всичко на това шосе: от Гейтс Фолс до Касъл Рок. Само почакай малко.

Но онова беше тогава, а това е сега.

Зад Доджа на Джони се разстилаше магистралата. Шосе 14 води до Портланд и Ню Хемпшир-юг, чак до Канада-север, ако завиеш наляво по №1 на САЩ при Томастън.

— Конски град — рече Чико на стъклото. Той пушеше цигара.

— Какво?