Тъмната кула

останеш? Да се биеш? Да убиваш?

— О, да — отвърна спокойно Калахан. Той пусна изящната костенурка с мъдрите очи и надрасканата коруба в джоба на ризата си, където подрънкваха допълнителните патрони за рюгера му, след което потупа статуетката, за да се увери, че е на сигурно място. — Ще стрелям, докато не свършат куршумите ми или не ме убият. Ако куршумите ми свършат, преди да ме убият, ще започна да ги млатя… с дръжката на пистолета.

Настъпилата пауза бе толкова кратка, че Джейк изобщо не й обърна внимание, ала точно тогава Бялото проговори на отец Калахан. Това беше нещо, което той познаваше от много отдавна, още откакто бе момче, въпреки онези години на безверие, когато напълно бе забравил за тази изначална сила. Тези дни обаче бяха отминали и Бялото отново бе негово, за което белокосият мъж благодареше на Господ.

Джейк кимна и каза нещо, което Калахан не чу много добре. То и без това нямаше значение. Онова, което имаше значение, бе изреченото от другия глас — гласът, принадлежащ на нещо

(Ган)

прекалено велико, за да бъде наречено Бог.

Момчето трябва да продължи — му каза гласът. — Каквото и да се случи тук, както и да се развият събитията, момчето трябва да продължи. Твоето участие в историята почти приключи. Неговото още не е.

Преминаха покрай хромираната табела (ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО), а приятелят на Джейк — пухкавият рунтавелко — припкаше помежду им, вирнал озъбената си муцунка. Когато изкачиха стъпалата към заведението, момчето бръкна в платнената торба, която Сузана-Мия бе взела от Кала Брин Стърджис, и сграбчи две от чиниите — оризиите. Те звъннаха приглушено, когато ги притисна една до друга, след което Джейк се обърна към по-възрастния си спътник и каза:

— Да видим твоето оръжие.

Калахан вдигна рюгера, който момчето бе взело от Кала Ню Йорк, и се замисли как оръжието отново се бе озовало тук — животът е колело и всички казваме „благодаря, сай“. Някогашният свещеник вдигна пистолета и го допря за секунда до слепоочието си, сякаш щеше да се дуелира. После докосна джоба на ризата си, издут от патроните и костенурката. Така наречената skolpadda.

Джейк кимна.

— Влезем ли веднъж вътре, не трябва да се отделяме нито за миг един от друг. Винаги един до друг, с Ко помежду ни. Влизаме на три. Започнали веднъж, няма да спрем, докато не загинем.

— Няма да спрем.

— Точно така. Готов ли си?

— Да. Божията любов да е с теб, момче.

— И с теб, татко. Едно… две… три. — Джейк отвори вратата и в следващия момент тримата се озоваха сред мъжделивата светлина и апетитния силен аромат на печено месце.

ДВЕ

Докато поемаше към неизбежната си (както си мислеше) смърт, Джейк си спомни две неща, които Роланд Дисчейн, неговият истински баща, беше казал. „Битките, продължаващи пет минути, раждат легенди, които живеят хилядолетия.“ И „Няма нужда да умираш щастлив, когато удари часът ти — важното е да си отидеш от този свят удовлетворен, че си изживял живота си от началото до края, защото всичко служи на ка.“

Джейк Чеймбърс огледа вътрешността на „Дикси Пиг“, изпълнен с удовлетворение.

ТРИ

Възприемаше света кристално ясно. Сетивата му бяха толкова изострени, че подушваше не само миризмата на печеното месо, но и розмарина, с който бе подправено, и чуваше както спокойния ритъм на дишането си, така и бълбукането на кръвта си, която се изкачваше към мозъка му от едната страна на врата му и се спускаше към сърцето му от другата.

Спомни си и нещо друго, което Роланд беше казал — че и най-кратката битка, от първия изстрел до последния повален воин, изглежда дълга в очите на участващите в нея. Времето ставало еластично и се разтягало до точката на изчезване. Момчето бе кимнало разбиращо при тези думи, макар че тогава изобщо не бе схванало смисъла им.

Ала сега изведнъж го осъзна.

Първата му мисъл беше, че враговете им бяха твърде много — прекалено много. Предполагаше, че са около стотина, като мнозинството от тях бяха от вида, наричан от татко Калахан „отрепки“ — както от мъжки, така и от женски пол. Тук-там сред тях се виждаха и вампирите — значително по-слаби от отрепките (някои бяха източени и стройни като шпаги), с пепелява кожа и тела, обгърнати от синя аура.

Ко стоеше до Джейк — на мъничката му лисича муцунка бе изписано сурово изражение и той ръмжеше гърлено, вперил поглед в неприятелите им.

В този миг момчето си даде сметка, че миризмата на печено месо, която се носеше из въздуха, изобщо не беше на свинско.

ЧЕТИРИ

„През цялото време трябва да сме на три метра разстояние един от друг, отче“ — това беше казал Джейк, когато още бяха навън, на тротоара. Сега момчето със задоволство отбеляза, че докато се приближаваха към бюрото на оберкелнера, Калахан, който вървеше от дясната му страна, веднага се отдалечи на предварително уговорената дистанция.

Момчето му бе казало и да крещи с всичка сила — толкова дълго, колкото може — и някогашният свещеник тъкмо отвори уста да изпълни заръката му, когато гласът на Бялото отново проговори в главата му. Този път изрече само една дума, ала тя беше напълно достатъчна.

Skolpadda.

Калахан, който продължаваше да държи рюгера до дясната си буза, бръкна с лявата си ръка в джоба на ризата си. Макар и сетивата му да не бяха изострени до краен предел като тези на младия му спътник, той забеляза доста неща: оранжево-пурпурните електрически факли по стените, свещите на всяка маса, поставени в стъклени свещници с още по-ярък, халоуинско ярък цвят, лъскавите салфетки. В лявата част на помещението се виждаше гоблен, на който бяха изобразени пируващи рицари и техните дами, разположили се на дълга маса за угощения. Калахан имаше чувството — не знаеше точно кое го бе навело на тази мисъл, понеже различните знаци бяха неясни и едва доловими, — че присъстващите току-що се бяха успокоили след някакво произшествие; нещо от рода на малък пожар в кухнята или автомобилна катастрофа на улицата.

„Или жена, която ражда например — помисли си Калахан, докато сграбчваше Костенурката. — Винаги е хубаво да има известна пауза между предястието и основното блюдо.“

— Ето ги и ка-майчетата от Гилеад! — извика някакъв възбуден, нервен глас. Някогашният свещеник беше абсолютно сигурен, че не принадлежеше на човек — беше прекалено бръмчащ, за да е човешки. В този момент в дъното на помещението отецът зърна нещо, което приличаше на чудовищен хибрид между птица и човек. Носеше прави дънки и обикновена бяла риза, ала главата, която се подаваше от яката, бе покрита с лъскави тъмножълти пера. Очите на съществото приличаха на капки течна смола.

— Спипайте ги! — изкрещя страховитото до нелепост създание и отметна салфетката си. Под нея се виждаше някакво оръжие — Калахан предположи, че е пистолет, ала изглеждаше досущ като излязло от „Стар Трек“. Как точно ги наричаха? Бластери? Зашеметители?

Нямаше значение. Калахан разполагаше с далеч по-добро оръжие и искаше да се увери, че всички в