и отблъсна ръцете на жена си, която се опитваше да го задържи. Под човешката маска се виждаше как отрепката в крещящо яркия смокинг набира смелост. Той се хвърли напред със сподавен вик и обгърна шията на Калахан не с дланите си, а с дебелите си предмишници. В същия миг тлъстата му половинка изкрещя и блъсна статуетката от слонова кост от ръката на отеца. Изящната
Предците продължаваха да стоят на разстояние от някогашния свещеник, както и вампирите от трети тип, които се хранеха в голямата зала, ала отрепките усетиха подходящия момент и започнаха да пристъпват напред — отначало колебливо, а после и по-уверено. Те обградиха Калахан, застинаха за миг, след което се нахвърлиха отгоре му с цялото си числено превъзходство.
— Пуснете ме, в името на Бога! — извика някогашният свещеник, ала от думите му нямаше никакъв ефект. За разлика от вампирите съществата с червените дупки в челата изобщо не реагираха на името на Бога на Калахан. Единственото, което му оставаше, бе да се надява, че Джейк няма да спре, нито пък ще се върне; че той и Ко ще отидат бързо като вихър при Сузана и ще я спасят, ако това е по силите им. Или ще загинат с нея, ако не успеят. И ще убият бебето й, ако им се удаде такъв шанс. Господи Боже всемогъщи, как се бе заблуждавал само! Трябваше да отнемат живота на нероденото още в Кала, когато имаха тази възможност.
Нещо се впи дълбоко във врата му. Вампирите щяха да дойдат всеки момент, без значение дали беше с разпятие или без. Щяха да се нахвърлят върху него като акули, каквито всъщност си бяха, веднъж само да подушат кръвта му.
—
Отецът дръпна спусъка. Изстрелът прогърмя оглушително в голямата зала. Главата на Андрю експлодира като кратуна, пълна с кръв, оплисквайки създанията, скупчени зад него. Разнесоха се писъци на ужас и потрес — отрепките не можеха да повярват, че това се случва в действителност. Калахан дори имаше време да си помисли:
Може би не. Калахан впери поглед в човека-птица, който стоеше точно пред него на две маси разстояние — човката му се отваряше и затваряше, а гърлото му трепереше от вълнение.
Някогашният свещеник се усмихна и се подпря по-удобно на лакътя си, докато кръвта от разкъсаното му гърло попиваше в пода, след което се прицели с рюгера на Джейк.
—
В този миг до ушите на Калахан достигна свиреп рев — не на страх, а на глад. Мирисът на кръвта му най-накрая бе достигнал до преситените ноздри на древните вампири и вече нищо не бе в състояние да ги спре. Ето защо, ако не искаше да се присъедини към тях…
Татко Калахан, навремето отец Калахан от Сейлъмс Лот, насочи цевта на рюгера към себе си. Без да губи време в излишно търсене на вечността, криеща се в тъмнината на дулото на пистолета, той го притисна силно под брадичката си.
— Хайл, Роланд! — продума някогашният свещеник и разбра,
че го бяха чули. — Хайл, Стрелецо!
Показалецът му се натегна върху спусъка в момента, в който древните чудовища се нахвърлиха върху него. Калахан бе погребан под зловонието на ледения им, безкръвен дъх, но ни най-малко не изпитваше страх от тях. Напротив — никога преди не се беше чувствал толкова силен. Най-щастливите години от живота му бяха онези, когато бе прекарал като обикновен бродяга — не като Калахан свещеника, а като Калахан скитника. Сега имаше чувството, че съвсем скоро ще може да поднови този живот и да се скита накъдето поиска, изпълнил дълга си… и това беше хубаво.
— Нека откриеш своята Кула, Роланд, да влезеш вътре
Зъбите на отдавнашните му врагове, тези древни братя и сестри на онова същество, което се наричаше Курт Барлоу, се впиха в него като отровни жила, ала Калахан изобщо не ги усети. Той се усмихна, докато натискаше спусъка, и този път избяга от тях завинаги.
Втора глава
На гребена на вълната
ЕДНО
Докато караха по черния път, извеждащ ги от къщата на писателя в Бриджтън, Еди и Роланд се натъкнаха на оранжев пикал с надпис „Централно електрозахранване на Мейн“. Близо до него стоеше мъж с жълта каска и жилетка в сигнален цвят и подрязваше клоните, застрашаващи увисналите електрически жици. Дали Еди усети нещо тогава — някакво раздвижване в силата? Нещо като предвестник на вълната, която се надигаше по Пътя на Лъча, носейки се към тях? По-късно си мислеше, че е било точно така, ала не можеше да каже със сигурност. Господ му бе свидетел, че се чувстваше доста странно, и защо не? Колко хора се бяха срещали със своите създатели? Добре де… Стивън Кинг не бе сътворил Еди Дийн — младият мъж, чийто Ко-Оп Сити се намираше в Бруклин, вместо в Бронкс — не, не още, не и през 1977… но Стрелеца бе сигурен, че след известно време писателят щеше да направи точно това. Как иначе той и Роланд щяха да се озоват тук?
Еди отби и спря пред пикапа на електрозахранването, слезе от колата и попита изпотения мъж с градинарските ножици за пътя към Търтълбек Лейн в Ловъл. Човекът с жълтата каска му обясни пространно как да стигне дотам, след което добави:
— Ако наистина сте решили да отидете там днес, трябва да поемете по шосе № 93. Или Блатистия път, както го наричат местните.
После вдигна ръка към Еди и предизвикателно го изгледа, като че ли очакваше непознатият да започне да спори с него, въпреки че младият стрелец не бе проронил и думичка, след като бе задал въпроса си.
— Знам, че е по-дълъг с десетина километра и друса като дърт педал, но днес просто не можете да минете през Ийст Стоунхам. Ченгетата са го блокирали. Направо бъка от щатски куки и местни дървеняци… има даже и от полицейското на Оксфорд Каунти.
— Майтапиш се — каза му Еди. Това беше най-безопасният отговор, за който се сети в момента.
Човекът с жълтата каска мрачно поклати глава.
— Май никой няма представа к’во точно е станало, ама се знае, че са се гърмели — с автомати може би — и е имало експлозии. — Мъжът потупа очуканото, полепнало със стърготини уоки-токи на колана си. — Даже чух и думичката с „т“ на няколко пъти, и да ти кажа честно, хич не бях изненадан.
Еди нямаше и най-бегла представа каква е тази думичка с „т“, но знаеше много добре, че Роланд искаше да продължат. Буквално усещаше нетърпението на своя дин в главата си и имаше чувството, че почти можеше да види онзи нетърпелив жест на Стрелеца, който означаваше: