Тъмната кула

същество, Роланд внезапно разбра толкова много неща. Някои от тях биха му се изяснили и по-рано, ако вниманието му — също като това на момчето и отеца в настоящия момент — не беше фокусирано върху други неща.

Отрепките на Калахан например. Навярно бяха тахийни — рожби нито на Първоначалието, нито на естествения свят, а презрени същества, дошли от бездната между двете. Определено не бяха от онези създания, които Стрелеца познаваше като бавните мутанти — те се бяха появили вследствие на неразумните войни и гибелните експерименти на древните. Не, отрепките от „Дикси Пиг“ бяха чистокръвни тахийни — или кан-той, както ги наричаха някои… Трябваше да се досети за това. Колцина служеха на съществото, известно като Пурпурния крал? Част от тях? Повечето?

Всички?

Роланд си каза, че ако верният отговор беше третият, то пътят към Тъмната кула наистина щеше да е доста труден. Стрелеца и без това не обичаше да се взира отвъд хоризонта, а в неговия случай липсата на въображение определено беше благословия.

ШЕСТ

Той видя онова, което трябваше да види. Въпреки че кан-той — отрепките на Калахан — бяха обградили от всички страни Джейк и отеца (те дори не бяха забелязали двете същества зад тях, които пазеха изхода към Шейсет и първа улица), някогашният свещеник ги бе омаял със статуетката, тъй както Джейк бе успял да омае и хипнотизира минувачите с ключа, който бе намерил на запустелия парцел. Една жълта отрепка с тяло на човек и глава на птица имаше някакво оръжие под ръка, ала не направи никакво усилие да го вземе.

Проблемът беше другаде и набитото око на Роланд, обучено да съзира всички възможни капани и засади, веднага го откри. Той видя скверната пародия на Последната задруга на Елд на стената и осъзна истинското й значение броени секунди преди гобленът да бъде разкъсан. Да не говорим за миризмата — не просто на печено месо, а на човешко месо. Би разбрал всичко това доста по-рано, ако имаше време да помисли… обаче животът в Кала Брин Стърджис му отпускаше съвсем малко време за размисъл. В Кала, също както в книжките с приказки, едно нещо следваше веднага след друго.

Ала вече нещата бяха ясни, нали така? Отрепките не можеха да бъдат нищо друго освен тахийни — детски страшилища, ако така ви звучи по-добре. Съществата зад гоблена представляваха онова, което Калахан наричаше „вампири от първи тип“ и които Роланд познаваше като „Предците“ — навярно най- ужасяващите и могъщи създания, оцелели след креенето на Първоначалието. Тахийните може и да зяпаха с възхищение сигула, който Калахан държеше в ръка, ала Предците изобщо нямаше да се трогнат от миниатюрната статуетка.

Множество крайници затрополиха по пода и Стрелеца забеляза хлебарките, изпълзяващи изпод масата. Беше ги виждал и преди и появата им прогони всички съмнения, които хранеше по отношение на скритото зад гоблена. Това бяха паразитите, кръвопийците, следовниците на Предците — техните бълхи. Навярно не бяха опасни, когато четириногият им опустошител бе наблизо, ала синът на Стивън Дисчейн добре знаеше, че когато дребните лечители са толкова многобройни, Предците със сигурност не са далеч.

И докато Ко се хвърляше към хлебарките, Роланд от Гилеад направи единственото нещо, което му хрумна — гмурна се към Калахан.

В Калахан.

СЕДЕМ

Отче, аз съм тук.

Хайл, Роланд. Какво…

Нямаме време. ИЗВЕДИ ГО ОТТУК! На всяка цена! Изведи го оттук, докато все още можеш!

ОСЕМ

И някогашният свещеник се опита. Момчето, естествено, изобщо не искаше да тръгва. Загледан в него през очите на свещеника, Роланд си помисли с известна горчивина: „Трябваше да го обуча по- добре в предателството, макар че, боговете са ми свидетели, направих всичко, па което съм способен.“

— Върви, докато още можеш — каза Калахан, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Настигни я, ако можеш. Това е заповедта на твоя дин. Такава е и волята на Бялото.

Това трябваше да го накара да се раздвижи, ала не помогна — момчето продължи да спори (беше досущ като Еди, помисли си Роланд) — а Стрелеца не можеше да чака повече.

Татко, остави на мен.

Последният стрелец от Гилеад пое контрола, без да чака отговор. Вече усещаше как вълната — авен кал — започва да отслабва, а Предците щяха да връхлетят Джейк и Калахан всеки момент.

— Тръгвай, Джейк! — изкрещя той, използвайки устата и гласните струни на Калахан като високоговорители. Ако се бе замислил как точно да направи това, едва ли щеше да успее, но за щастие мисленето не беше сред обичайните му подходи и той се зарадва, когато видя как очите на момчето се ококориха от изумление. — Това е единственият ти шанс и трябва да се възползваш от него! Намери я! Заповядвам ти като твой дин!

После, също както в болничното отделение със Сузана, почувства как отново бива подхвърлен нагоре като нещо, изпразнено от съдържание, и бива издухан от съзнанието на отеца като пухче на глухарче. За миг се опита да се върне обратно, подобно на плувец, съпротивляващ се на силно подводно течение, ала това се оказа невъзможно.

— Роланд! — Това бе гласът на Еди, изпълнен с ужас. — Исусе, Роланд, какви са тези същества?

Гобленът бе разкъсан и създанията, които изскочиха навън, бяха древни и уродливи, вещерските им лица бяха осеяни с растящи зъби, устите им зееха отворени заради чудовищните зъби, дебели колкото китката на Стрелеца, а набръчканите им брадички, по които бяха полепнали парченца месо, лъщяха от кръв.

И въпреки това — богове, о, богове! — момчето продължаваше да стои тук!

— Първо ще убият Ко! — извика Калахан, само че Роланд не мислеше, че това бе Калахан. Най-вероятно Еди използваше гласа някогашния свещеник така, както Стрелеца го бе използвал преди малко. По някакъв начин спътникът му бе открил или по-спокойно течение, или повече сила. Достатъчна, за да се вмъкне в съзнанието на Калахан, след като синът на Стивън Дисчейн бе издухан оттам. — Ще ги убият пред очите ти и ще излочат кръвта му!

Това най-накрая подейства. Момчето се обърна и се затича, а Ко го следваше по петите. Мина точно пред птицоглавия тахийн и между две от отрепките, ала никой не направи и най-малкото усилие да го задържи. Клиентите на „Дикси Пиг“ продължаваха да се взират с нямо обожание в Костенурката в ръката на Калахан, омагьосани и хипнотизирани.

Предците не обърнаха никакво внимание на бягащото момче — Роланд бе сигурен, че щяха да постъпят точно така. Татко Калахан му бе разказал историята за онзи от тях, който бе дошъл в градчето Сейлъмс Лот, където беше католически свещеник. Отецът бе оцелял след преживяното — нещо не съвсем обичайно за онези, които са се изправяли срещу чудовища, след като са изгубили оръжията си и сигулите на силата, — но древната твар бе накарана Калахан да пие от скверната й кръв, преди да го пусне. Така онзи вампир го беше белязал за тези тук.

Калахан бе вдигнал сигула разпятие към вампирите, ала преди Стрелеца да е успял да зърне нещо повече, беше засмукан отново в тъмнината. Звънът на камбанките се разнесе отново, подлудявайки го с отвратителния си звук. До ушите му достигнаха виковете на Еди — гласът на младия му спътник сякаш