— Говоря за тероризъм — каза човекът от електрозахранването, след което понижи глас. — Хората не вярват, че нещо такова може да стане в Америка, братле, но имам новини за теб — може! Може и да не е днес, но рано или късно ще се случи. Някой ден ще взривят я Статуята на свободата, я Емпайър Стейт Билдинг — левичарите, десничарите или шибаните араби. Има толкова много откачалки.
Еди, който бе запознат с последвалите десет години от американската история, кимна.
— Може би си прав. Благодаря за информацията.
— Просто се опитах да ти спестя малко време — вдигна рамене мъжът с жълтата каска. Еди му обърна гръб и тъкмо отваряше вратата на форда на Джон Кълъм, когато човекът от електрозахранването продължи: — Да не си се бил, господине? Не ми изглеждаш много добре, пък и накуцваш…
Да, Еди наистина бе участвал в бой — бе улучен в ръката и десния прасец, но нито една от тези рани не беше сериозна — той дори бе забравил за тях след последвалите събития. Сега отново го заболяха. Защо, за Бога, бе отхвърлил предложените му от Арон Дипно таблетки перкосет?
— Да — рече младият стрелец след кратка пауза, — точно затова отивам в Ловъл. Кучето на един човек ме ухапа и сега отиваме да си поговорим. — Съзнаваше, че историята е съшита с бели конци, но какво от това — в края на краищата не беше писател. Това беше работа на Кинг. Във всеки случай набързо скалъпената версия бе достатъчно добра, за да успее да се напъха зад волана на форда, без мъжът с жълтата каска да го засипе с още въпроси, а за момента това бе най-важното. Еди запали двигателя и отново подкара колата.
— Разбра ли откъде трябва да минем? — попита Роланд.
— Да.
— Добре. Всичко се сгромолясва наведнъж, Еди. Трябва да се доберем до Сузана колкото се може по- скоро; същото трябва да сторят и Джейк, и отец Калахан. Бебето всеки момент ще се роди, каквото и да представлява. А може вече и да се е родило.
Роланд бе извадил листа от джоба на ризата си и съсредоточено го изучаваше. Еди се съмняваше, че неговият дин може да разчете документа — писмеността на този свят бе доста по-различна от тази в Гилеад и винаги щеше да бъде мистерия за него. В горната част на листа, над колебливия, ала четлив почерк на Дипно (и безценния подпис на Калвин Тауър), се мъдреха усмихнат нарисуван бобър и думите „СПОСОБЕНТ НА ВАЖНИ НЕЩА“. Глупав каламбур, ако изобщо можеше да се нарече така.
ДВЕ
Стъпалото му се хлъзна от педала на газта и това беше хубаво, защото в противен случай двамата стрелци можеха сериозно да пострадат, а не бе изключено и да загинат. Когато вълната ги заля, управлението на стария форд галакси на Джон Кълъм отиде на последно място в списъка с приоритети на Еди Дийн. Усещането можеше да се сравни с момента, в който влакчето на ужасите се издига до върха по време на първата си обиколка, поколебава се за момент… поклаща се…
В този момент Еди забеляза, че всичко в колата на Кълъм се е разлетяло във въздуха — пепелта от лулата му, два молива и един кламер от таблото, неговият дин и — да, приятели и съседи! — самият той, преданият ка-май на своя дин. Нищо чудно, че бе изгубил стомаха си! (Младият стрелец не осъзнаваше, че самият автомобил, спрял встрани от пътя, също се рееше във въздуха, клатушкайки се на петнайсетина сантиметра над земята като лодка сред невидимо море.)
После обрамченият с дървета селски път изчезна. Бриджтън изчезна. Светът изчезна. Разнесе се звънът на тодашните камбанки, отблъскващ и гнусен, и на Еди му се прииска да заскърца със зъби… само дето зъбите му също бяха изчезнали.
ТРИ
Също като Еди и Роланд имаше ясното усещане, че първо е
—
— Целият съм слух — отвърна Стрелеца и внезапно пропадна. Чувстваше се безтегловен и му се повдигаше.
Звъннаха още камбанки. После Роланд отново се издигна във въздуха — този път се рееше над стая, пълна с празни легла. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че това бе мястото, където Вълците отвеждаха децата, които отвличаха от граничните земи. В далечния ъгъл на стаята…
Нечия ръка го сграбчи за китката — нещо, което Роланд смяташе за невъзможно в това състояние. Стрелеца погледна наляво и видя Еди, който се рееше до него съвсем гол. И двамата бяха голи — дрехите им бяха останали далеч зад тях в света на писателя.
Синът на Стивън Дисчейн вече беше забелязал онова, което сочеше спътникът му. В далечния ъгъл на стаята се виждаха две легла, приближени плътно едно до друго. На едното от тях лежеше бяла жена. Краката й — Роланд нямаше никакви съмнения, че бяха същите, които Сузана бе използвала по време на тодашната им разходка из Ню Йорк — бяха широко разтворени. Някаква жена с глава на плъх — една от тахийните, веднага си каза Стрелеца — се бе навела между тях.
До бялата жена лежеше тъмнокожа, чиито крака свършваха малко под коленете. Въпреки че се рееше гол и му се повдигаше, Роланд никога досега не се беше чувствал толкова радостен да види някого. И Еди се чувстваше по същия начин. Неговият дин чу възторжените му викове в центъра на главата си и протегна ръка, за да го накара да замълчи.
И двете жени имаха метални качулки на главите си, свързани от сегментирани стоманени маркучи.