Тъмната кула

— Нещо като апарат за четене на мисли — каза Еди, а гласът му отново изпълни вътрешността на главата му, заличавайки всичко друго. — А може би…

— Замълчи! — прекъсна го неговият дин. — Замълчи, Еди, в името на баща си!

Облечен в бяло мъж взе зловещо изглеждащ форцепс от близкия поднос и блъсна плъхоглавата сестра настрани. После се наведе, взирайки се между краката на Мия, и вдигна инструмента над главата си. Съвсем наблизо, облечен с тениска с някакъв неразбираем за Стрелеца надпис (на езика от света на Сузана и Еди), бе застанал тахийн с глава на свирепа кафява птица.

„Той ще ни усети — помисли си Роланд. — Ако останем тук достатъчно дълго, ще ни усети и ще вдигне тревога.“

Сузана гледаше право към него, а очите й под края на металната качулка трескаво се въртяха в орбитите си. Въпреки това в тях се четеше яснота и разбиране. Определено ги виждаше, право казвам, сай.

Тя пророни една-единствена дума и след миг на необяснимо, ала напълно надеждно прозрение, Роланд разбра, че тя бе произнесена не от Сузана, а от Мия. Навярно Гласът на Лъча бе достатъчно чувствителен, за да осъзнае до каква степен бе застрашен, и искаше да се защити по този начин.

Думата, която Сузана изрече, беше чиссит; синът на Стивън Дисчейн я чу в главата си, защото бяха ка-тет и ан-тет; освен това видя как се оформя беззвучно на устните й, когато взорът й се насочи към мястото, където се рееха те — свидетели на нещо, което се случваше в някакво друго къде и кога точно в този момент.

Ястребоглавото същество погледна нагоре — може би проследяваше погледа на Сузана, а може би бе дочуло звъна на камбанките с необичайно чувствителните си уши. Тогава лекарят смъкна форцепса и го пъхна под нощницата на Мия. Тя изпищя; Сузана също изкрещя заедно с нея. И сякаш безтелесното присъствие на Роланд можеше да бъде издухано от силата на комбинираните им викове като отронен лист, понесен от октомврийския вятър. Стрелеца усети как се издига рязко, напускайки това място, ала без да изгубва връзката си с този свят. В съзнанието му изплува яркият спомен за това как майка му се надвесва над него, докато той лежи в креватчето си — намира се в детската стая, украсена с най-различни цветове, и едва сега разбира цветовете, които е приел за даденост, когато е бил малко момче; тогава ги е приел с присъщата за децата негласна убеденост, че всичко е магия.

Прозорците на детската стая са от разноцветно стъкло, представящо багрите на Дъгата, разбира се. Той си спомня как майка му се надвесва над него — лицето й е обляно от тази прелестна пъстра светлина, а качулката й е отметната назад, така че може да проследи извивката на шията й с детските си очи

(всичко е магия)

и любящата си душа; спомня си как си мисли, че може да я ухажва и да я спечели от баща си, ако и тя го иска; как биха могли да се оженят, да си имат собствени деца и да живеят вечно в приказното царство, наречено Пъстроцвет; спомня си как тя му пее, как Габриел Дисчейн пее на малкото си момче, докато големите му очи се взират съсредоточено в нея, главичката му е облегната на възглавницата, а лицето му грее, обагрено от многобройните преливащи един в друг цветове на скиталческия му живот. Веселата песничка, която майка му пее, звучи така:

Рожбо мила, отиди
и малини набери.
Чъссит, чассит, чиссит,
кошничката напълни си.

„Да напълня кошницата си“ — мисли си Роланд, докато се рее безтегловен из мрака, а ужасният звън на тодашните камбанки отеква в зловеща близост. Странните думи от третия стих ни най-малко не са лишени от смисъл, напротив — това са древни числа, обясни майка му, когато я попита. Чъссит, чассит, чиссит: седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет.

„Чиссит е деветнайсет — помисли си Стрелеца. — Естествено, всичко е деветнайсет.“ В следващия момент той и Еди отново биват озарени от светлина — гнусна оранжева светлина — и съзират Джейк и Калахан. Роланд вижда и Ко — четириногият им приятел е застанал до петата на момчето, козинката му е настръхнала, а набръчканата му муцунка разкрива острите му зъби.

„Чъссит, чассит, чиссит — произнася наум Стрелеца, докато съзерцава своя син — толкова малко момче, заобиколено от толкова много врагове в трапезарията на «Дикси Пиг». — Чиссит е деветнайсет. Трябва да напълня кошницата си. Ала каква е тази кошница? Какво изобщо означава това?“

ЧЕТИРИ

Дванайсетгодишната кола на Джон Кълъм (която бе на сто и шейсет хиляди километра, ала въпреки това собственикът й разправяше, че животът й едва е запо-о-очнал) се поклащаше лениво над банкета покрай Канзас Роуд в Бриджтън, като ту предните, ту задните й гуми целуваха земята. Двамата мъже вътре, които изглеждаха не само припаднали, но и прозрачни, се люлееха в унисон с движенията на форда подобно на трупове в потънала лодка. Около тях се рееха всички онези боклуци, типични за старите автомобили, използвани усилено от собствениците си — моливи, кламери, пепел от лула, най-старият фъстък на света и монетите, търкулнали се незнайно кога под седалките, борови иглички и даже една от постелките. В тъмнината на жабката се чуваше как разни неща се блъскат във вратичката й, опитвайки се да излязат навън.

Ако някой минеше оттук, без съмнение щеше да си глътне езика при гледката на всички тези предмети — че и хора! Хора, които може би са мъртви! — реещи се из въздуха, сякаш се намираха в космическа капсула. Ала никой не мина наблизо. Тези, които живееха от отсамната страна на Лонг Лейк, стояха и зяпаха към другия бряг на езерото, макар че вече нямаше какво да се види. Дори димът се беше разсеял.

Фордът на Джон Кълъм се люлееше над земята, а Роланд от Гилеад се издигаше бавно към тавана, докато тилът му не се опря в покрива на колата, а краката му не се простряха зад него. Отначало воланът попречи на Еди да последва примера му, ала не след дълго едно странично люшкане на автомобила му помогна да се освободи и младият мъж също се понесе нагоре със замечтано изражение, изписано на лицето. Сребриста ивица слюнка се проточи от ъгълчето на устата му и увисна като гирлянда във въздуха, блестяща и изпълнена с миниатюрни мехурчета, покрай покритата му със засъхнала кръв буза.

ПЕТ

Роланд знаеше, че Сузана бе видяла както него, така и Еди — ето защо бе положила толкова усилия, за да произнесе тази едничка дума. Джейк и Калахан обаче изобщо не ги бяха забелязали. Момчето и отецът бяха влезли в „Дикси Пиг“ — постъпка или безкрайно храбра, или безкрайно глупава — и сега цялото им внимание бе концентрирано върху онова, което бяха заварили там.

Ала независимо дали постъпката им беше безразсъдна или не, Роланд се чувстваше страшно горд от Джейк. Той видя, че момчето бе установило канда между себе си и Калахан — така се наричаше разстоянието (го никога не бе едно и също в две различни ситуации), което не позволяваше на двама изправени пред превъзхождащ ги противник стрелци да бъдат повалени с един изстрел. И двамата бяха готови да се сражават. Калахан държеше пистолета на Джейк… и още нещо; някаква миниатюрна статуетка. Роланд бе почти сигурен, че става въпрос за кан-тах, едно от малките божества. Момчето носеше оризиите на Сузана в пазарската чанта, която бе дошла при тях незнайно вече откъде.

Стрелеца се загледа в една дебела жена, чийто човешки облик свършваше до врата. Маската, която носеше над тлъстата си тройна брадичка, висеше съдрана на парцали. Докато наблюдаваше плъхоподобното