Тъмната кула

ресторанта ще го видят. Той помете приборите и стъкления свещник от най-близката маса, след което дръпна покривката и я захвърли на пода. Последното нещо, което му се искаше, беше да се подхлъзне на ленената материя в съдбоносния момент. После — с пъргавина, на която не мислеше, че е способен — се качи първо на един от столовете, а след това и на масата. Вдигна така наречената skolpadda високо във въздуха, държейки я за плоския корем, като по този начин даде възможност на всички присъстващи добре да я огледат.

„Мога да им изпея нещо — помисли си Калахан. — Навярно «Лунната светлина се превръща в теб» или «Оставих сърцето си в Сан Франциско».“

В този момент бяха изминали точно трийсет и четири секунди, откакто бяха влезли в „Дикси Пиг“.

ПЕТ

Гимназиалните учители, изправяли се пред голяма група ученици, ще ви кажат, че тийнейджърите, дори когато току-що са се изкъпали и са се привели в спретнат вид, буквално смърдят на хормоните, които телата им толкова активно произвеждат. Всяка група хора, подложени на стрес, излъчва подобна миризма и Джейк веднага я долови и на това място със станалите си свръхчувствителни сетива. Когато минаха покрай бюрото на оберкелнера (баща му винаги го наричаше „Централата на изнудваните“), миризмата на присъстващите стана едва доловима — мирис на хора, които се връщат към нормалния си ритъм след някакъв инцидент. Ала когато човекът-птица изкрещя в далечния ъгъл, присъствието на клиентите в заведението стана много по- осезаемо за носа на момчето. Миризмата им имаше известен металически привкус, който също като кръвта бе напълно достатъчен, за да разпали гнева и чувствата му. Да, Джейк бе видял как Птицоглавият отмята салфетката на масата си; да, бе видял оръжието под нея; да, веднага бе разбрал, че Калахан беше изключително лесна мишена, както бе застанал горе на масата. Ала тези неща не притесняваха толкова момчето, за разлика от мобилизиращото оръжие, което представляваше устата на Птицоглавия. Джейк тъкмо замахна с дясната си ръка, възнамерявайки да хвърли първата от деветнайсетте си чинии и да ампутира главата, където се намираше тази уста, когато Калахан вдигна костенурката.

„Няма да има ефект, не и тук“ — помисли си момчето, но преди още съзнанието му да артикулира тази идея, то си даде сметка, че имаше ефект. Позна го по миризмата им. Агресивността им беше изчезнала, а малцината, които тъкмо се надигаха от масите си — червените дупки в челата на отрепките зееха и сините аури на вампирите сякаш ставаха по-наситени, — тупнаха обратно на местата си, като че ли мускулите им изведнъж бяха спрели да им се подчиняват.

— Спипайте ги, това са онези, за които Сейър… — изписка Птицоглавият, след което изведнъж замлъкна. Лявата му ръка — ако можете да наречете ръка грозната му лапа, завършваща с ястребови нокти — докосна дръжката на високотехнологичното му оръжие и веднага се отдръпна, а хищният блясък напусна очите му. — Това са тези, за които Сейър… С-С-Сейър… — отново пауза. Тогава подобното на птица същество каза: — О, сай, какво е това прекрасно нещо, дето го държиш?

— Знаеш какво е — отвърна Калахан. Джейк помръдна и някогашният свещеник, който не бе забравил какво му бе казал младият стрелец пред вратата на „Дикси Пиг“ — „Гледай всеки път, когато погледна надясно, да виждам лицето ти на три метра от мен“ — слезе от масата и тръгна редом с него, продължавайки да държи миниатюрната статуетка високо над главата си. Почти можеше да вкуси тишината в ресторанта, но…

Имаше и друго помещение. Груб смях и дрезгави, пиянски подвиквания — съдейки по звука, някъде съвсем наблизо имаше празненство. Вляво. Зад гоблена, изобразяващ пируващите рицари и техните дами. „Там става нещо — помисли си Калахан — и то определено не е традиционната за братството на Лосовете игра на покер.“

Чу задъханото дишане и приглушеното ръмжене на Ко зад вечно озъбената му физиономия — перфектна малка машина. После долови и другия звук. Някакво тракане, придружено от бързо трополене. От тази комбинация зъбите на Калахан изтръпнаха, а кожата му внезапно изстина. Нещо се движеше под масите.

Ко беше първият, който видя приближаващите се насекоми, и веднага застина неподвижно като ловно куче, надушило следа — вдигнал едната си лапа във въздуха и издал главата си напред. В продължение на няколко секунди единствената негова част, която помръдна, бе тъмната и кадифена кожа на муцуната му, която първо се отдръпна назад, за да разкрие здраво стиснатите му, остри като игли зъби, после се отпусна, скривайки ги, и накрая отново потрепна.

Хлебарките ги връхлетяха. Каквото и да представляваха, явно костенурката Матурин, която татко Калахан държеше в ръката си, не означаваше нищо за тях. Някакъв дебелак, облечен в смокинг с карирани ревери, заговори нерешително, с почти въпросителен тон, на Птицоглавия:

— Не трябва да стигат по-далеч от тук, Мейман, нито пък да се върнат. Нали ни казаха да…

В този миг Ко се хвърли напред, а иззад здраво стиснатите му зъби се разнесе силно ръмжене. То изобщо не приличаше на звуците, които издаваше обикновено четириногият им приятел, и напомни на Калахан за балончетата от комиксите: „Аррррррр!“

— Не! — извика разтревожено Джейк. — Недей, Ко!

При вика на момчето пиянските крясъци и смехът зад гоблена рязко секнаха, сякаш съществата там внезапно бяха разбрали, че в ресторанта става нещо.

Ко не обърна никакво внимание на предупреждението на Джейк. Той схруска три от хлебарките една след друга, а пукотът от трошащите се черупки отекна с отвратителна яснота в притихналото помещение. Подобното на скункс зверче не направи никакъв опит да изяде гадините — само подхвърляше труповете, всеки от които бе с размерите на мишка, във въздуха, като отмяташе рязко глава и отпускаше смъртоносната хватка на челюстите си.

Другите хлебарки отстъпиха под масите.

„Ето какво е било предназначението му — помисли си Калахан. — Навярно някога, много отдавна, всички събратя рунтавелковци са били използвани за това. Направили са ги такива, тъй както някои породи териери са били развъдени да…“

Ала в този миг мислите му бяха прекъснати от дрезгав вик, раздал се иззад гоблена:

— Човеци! — изкрещя презрително гласът, добавяйки след секунда: — Ка-човеци!

Някогашният свещеник изпита абсурдното желание да извика „Gesundheid!3“.

Но преди да изкрещи или да направи каквото и да било, гласът на Роланд изведнъж изпълни главата му.

ШЕСТ

— Продължавай напред, Джейк!

Озадачен, младият стрелец се обърна към отец Калахан. Момчето вървеше с кръстосани ръце, готово да запрати оризиите към първата отрепка или вампир, който дръзнеше да помръдне. Ко отново бе заел позиция до петата му и въпреки че не спираше да върти муцунката си, очите му пламтяха в очакване на нова плячка.

— Продължаваме заедно — каза Джейк. — Те са изплашени, татко! А ние сме съвсем близо! Отвели са я оттук… през това помещение… и после са минали през кухнята…

Някогашният свещеник не му обърна никакво внимание. Като продължаваше да държи костенурката високо във въздуха (както някой изследовател би държал фенера си в дълбока пещера), той се обърна към гоблена. Тишината, която се бе възцарила зад изображението на пируващите рицари, бе много по-зловеща от доскорошните хриптящи викове и трескавия, гъргорещ смях. Тази тишина бе като насочен пистолет. А момчето се беше заковало на мястото си.

— Върви, докато още можеш — каза Калахан, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Настигни я, ако можеш. Това е заповедта на твоя дин. Такава е и волята на Бялото.

— Но ти не можеш да…

— Тръгвай, Джейк!