Тъмната кула

— Не, мадам, но за съжаление ще трябва да ви уведомя, че от това няма да има никаква полза — Найджъл говореше със същия звучен глас. — Този портал, НЮ ЙОРК №7 / ФЕДИК, е еднопосочен. — Кратка пауза и цъкане на релета в стоманения купол на главата му. — Пък и не знам дали знаете, но той изгоря последния път, когато бе използван. Или както бихте се изразили вие, стигна до полянката в края на пътя.

— Супер! — възкликна Сузана, ала си даде сметка, че не беше кой знае колко изненадана от известията на робота-иконом. Спомни си противното бръмчене, което бе чула точно преди Сейър да я блъсне през вратата, и как си помисли, че порталът умира. Е, наистина беше умрял. — Това е просто невероятно!

— Усещам, че се разстроихте, мадам.

— Дяволски прав си, че съм разстроена! — изкрещя безногата жена на домашния помощник. — Не стига, че тая шибания се отваряше само от едната страна, ами сега да вземе да се строши напълно!

— Счупи се — съгласи се роботът, — но ситуацията не е безизходна.

— Не е безизходна? За какво намекваш?

— За портал НЮ ЙОРК №9 / ФЕДИК — отвърна Найджъл. — Едно време имаше над трийсет и една еднопосочни врати, водещи от Ню Йорк към Федик, но доколкото знам, сега е останала само номер девет. И всички команди, осигуряващи прехвърлянето през канала НЮ ЙОРК №7 / ФЕДИК, сега автоматично са превключени към номер девет.

„Чиссит — помисли си тъмнокожата жена… почти се замоли да е така. — Мисля, че той говори за чиссит. Господи, надявам се да е така.“

— Искаш да кажеш пароли и тям подобните глупости?

— Да, мадам.

— Отнеси ме до номер девет.

— Както желаете.

Найджъл пое с бързи крачки по прохода между стотиците празни легла, чиито снежнобели чаршафи отразяваха ярката светлина от висящите под самия таван лампи. Въображението на безногата жена моментално насели тази обширна болнична зала с пищящи, изплашени деца, току-що пристигнали от Кала Брин Стърджис или от съседните градчета. Видя не една плъхоглава медицинска сестра, а стотици… и всички бързаха да надянат металните шлемовете на главите на отвлечените деца, за да започнат процеса, който… който какво? Който ги погубваше, изсмукваше разсъдъка от главите им, унищожаваше хормоните на растежа им и ги превръщаше в тъпоумни завинаги. Сузана предположи, че в началото, когато се включеше приятният женски глас, приветстващ ги в удивителния свят на „Норт Сентрал Позитроникс“ и корпорация „Сомбра“, дечицата навярно забравяха страха си… Преставаха да плачат, успокоени от гласа в главата си, а очите им се изпълваха с надежда… Може би дори започваха да мислят, че сестрите е белите престилки са добри въпреки косматите им, страшнички лица и жълтеникавите зъби. Добри, също като този приятен женски глас…

А после започваше бръмченето — силата му се увеличаваше, докато се преместваше към центъра на главичките им, и просторната зала отново се изпълваше с ужасените им писъци…

— Мадам? Наред ли е всичко?

— Да. Защо питаш, Найджъл?

— Стори ми се, че се разтреперихте.

— Не ми обръщай внимание. Само ме занеси до вратата към Ню Йорк — онази, която още действа.

ШЕСТ

След като излязоха от залата с многото кревати, роботът-иконом я понесе с бързи крачки първо по един коридор, а после по друг. Стигнаха до някакви ескалатори, които, съдейки по вида им, бяха престанали да функционират преди стотици години. Когато се спуснаха по единия от тях, чудато изглеждаща метална топка с крака примигна с кехлибарените си очи към Найджъл и му извика: „Прескочи! Прескочи!“, а домашният помощник й отговори: „Прескачам, прескачам!“, след което каза на Сузана (с онзи поверителен тон, с който клюкарите обичат да обсъждат мухльовците):

— Това е шефът на механиците заклещи се тук преди повече от осемстотин години, проблем с панелите, предполагам. Горкичкият! Обаче все още се старае да предпази другите.

Найджъл я попита два пъти дали според нея очите му могат да бъдат заменени. Първия път Сузана му отвърна, че не знае. Втория път изпитвайки съжаление към робота — го попита за неговото мнение по въпроса.

— Мисля, че дните на службата ми вече изтичат — каза домашният помощник, след което добави нещо, от което по кожата на ръцете й пробягаха тръпки. — О, Дискордия!

„Братята Дием са мъртви — помисли си тъмнокожата жена, спомняйки си нещо дали бе сън? халюцинация? видение на нейната Кула? — от времето, което бе прекарала в компанията на Мия. Л не беше ли от случилото се в Оксфорд, Мисисипи? Или от двете? — Папа Док Дювалие е мъртъв. Криста Маколиф6 е мъртва. Стивън Кинг е мъртъв популярният писател умира по време на следобедната си разходка, О, Дискордия, О, изгубени!“

Но кой всъщност е Стивън Кинг? Коя е Криста Маколиф?

Минаха покрай една отрепка, която бе присъствала на раждането на чудовището на Мия. Създанието лежеше на прашния под на коридора като някаква човешка скарида с пистолет в едната ръка и дупка от куршум в главата. Сузана реши, че мъжът се е самоубил. Нима постъпката му не бе лишена от смисъл? Нещата се бяха сговнили, пали така? Събитията бяха излезли извън контрола на Сейър и неговите подопечни. И ако многокракото чудовище, излязло от утробата на Мия, не успееше да се добере до своите. Големият му червен татко щеше да бъде много, ама много ядосан. Току-виж се ядосал и ако Мордред все пак успее да намери пътя към дома.

Другият му баща. Това беше свят на близнаци и огледални отражения и сега безногата жена го разбирате повече, отколкото й се искаше, Мордред също беше близнак — Джекил и Хайд в едно тяло, и той — или го имаше двама бащи, чиито лица трябваше да помни.

Минаха и покрай други трупове; всички изглеждаха като самоубийци на Сузана. Тя по[)ита Найджъл дали би могъл да определи зова — по миризмата им или по нещо друго, — но получи отрицателен отговор.

— Колко от тях все още са тук, как мислиш? Попита тъмнокожата жена. Кръвта й бе охладняла, ала се чувстваше изнервена.

— Не много, мадам — рече роботът. — Смятам, че повечето са напуснали това място. Най-вероятно са отишли в Дерва.

— Дерва? — сбърчи вежди Сузана. — Какво е това?

Найджъл отвърна, че за голямо негово съжаление това е секретна информация и той може да я сподели с нея само ако „мадам“ му каже съответната парола. Тъмнокожата жена пробва с „чиссит“, но това не доведе до никакъв резултат. Същия ефект имаха „деветнайсет“ и последната й надежда — „деветдесет и девет“. Сузана си каза, че май трябваше да се задоволи с това, че повечето отрепки поне бяха изчезнали от тук.

Найджъл зави наляво и пое по нов коридор с врати от двете му страни. Тъмнокожата жена го накара да спре за малко и се опита да отвори една от тях. Това й се удаде с лекота, понеже вратата не беше заключена, ала в онова, което се разкри пред погледа й, нямаше нищо особено — обикновено служебно помещение, което отдавна не бе използвано, съдейки по дебелия слой прах. Единственото, което привлече вниманието й, беше плакатът с буйно танцуващите тийнейджъри, под който пишеше с големи сини букви:

ЕЙ, ГОТИНИ КОТАРАЦИ И ТАНЦУВАЩИ КОТЕНЦА!