Тъмната кула

ситуация и не знаех на чия страна си. — Всичко най-добро и на вас, мадам.

Сузана кимна. Найджъл се обърна и когато излезе от ротондата, тя остана сама пред портала, водещ към Ню Йорк. Седеше тук, облегнала гърба си на вратата, и чакаше Джейк. Ослушваше се за Джейк.

Ала единственото, което чуваше, беше скърцащото, дрезгаво бръмчене на машините в стените.

Пета главаВ джунглата, необятната джунгла

ЕДНО

Единствено заплахата, че отрепките и вампирите могат да убият Ко, накара Джейк да забрави за желанието си да умре заедно с татко Калахан. Без да губи време в излишни колебания, той закрещя

(КО, ПРИ МЕН!)

с цялата мощ на вътрешните си сили и Ко заприпка след него, без да изостава нито крачка. Момчето профуча покрай отрепките, които стояха като хипнотизирани от костенурката, и се насочи към вратата с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕНИ“. От оранжево-червения полумрак на голямата зала бяха попаднали сред ослепително бяла светлина, а обонянието им бе атакувано от острия мирис на прегоряло. Гореща и влажна пара го удари в лицето,

(джунгла)

може би предсказвайки онова, което го чакаше отпред,

(необятна джунгла)

а може би не. Когато очите на Джейк се приспособиха към рязката смяна на осветлението (и зениците му се превърнаха в мънички точици), той разбра, че се намира в кухнята на „Дикси Пиг“. И то не за пръв път. Веднъж, малко преди появата на Вълците в Кала Брин Стърджис, момчето бе последвало Сузана (само че тогава тя беше Мия) в онзи сън, където тя претърсваше някаква голяма и изоставена кухня за храна. Същата кухня, която сега буквално кипеше от живот. На железния шиш над металната решетка се въртеше огромно прасе, чиято кожичка цвърчеше, а буйните пламъци лумваха нагоре при всяка капка мазнина, паднала в огъня. От двете страни на пещта имаше огромни фурни с медни плочи, на които стояха тенджери, големи колкото Джейк, а парата, издигаща се от тях, бе достатъчна да замъгли цялото помещение. Някакво отвратително същество със сива кожа разбъркваше съдържанието на едната тенджера — от двете страни на подпухналите му сиви устни стърчаха закривени бивни, а скулите и двойната му туша бяха покрити с гнусни брадавици. Обстоятелството, че това създание бе облечено в лекьосани бели дрехи и носеше на главата си високата шапка на главния готвач, само засилваше ужаса, който предизвикваше тази твар, сякаш я покриваше с бял лак. Зад не; о, практически скрити зад парата, други две същества, пременени в бяло, миеха съдове в двойна мивка. Джейк забеляза, че и двамата носеха шалчета. Едното определено бе човек — изглеждаше като момче на шестнайсет-седемнайсет години, — докато другото приличаше на чудовищна, изправена на задните си крака котка.

— Vai, vai, los monstros pubes, tre cannits en founs! — крещеше зъбатият главен готвач на младите съдомиячи. Още не беше забелязал Джейк, за разлика от едното момче — котарака. Той присви уши към главата си и засъска. Без да се колебае, младият стрелец хвърли оризията, която държеше в дясната си ръка. Тя звънна в изпълнения с пара въздух и сряза шията на човека-котка с такава лекота, сякаш беше нагорещен нож, потъващ в масло. Отделената от туловището глава цопна в умивалника сред фонтан от пръски, а зелените й очи продължаваха да блестят.

— San fai, can dit los! — изкрещя готвачът. Или не беше видял какво бе станало, или още не можеше да го проумее. Когато се обърна към Джейк, момчето видя, че очите му, разположени дълбоко навътре под ръбестото му чело, са сиво-сини и мътни, но все пак човешки. Младият стрелец изведнъж осъзна какво представляваше това същество — някакъв чудовищен, интелигентен глиган. Което означаваше, че готвеше най-близките си родственици. Но като се замислиш, това изглеждаше напълно нормално за „Дикси Пиг“.

— Can foh pube ain-tet can fah! She-so pan! Vai! — това бе адресирано към Джейк. След което, за да доведе абсурдната ситуация до краен предел, добави; — Кат’ не щеш да миеш съдовете, хич и недей да започваш!

Другият съдомияч — човекът — извика нещо, навярно предупреждавайки шефа си за опасността, ала глиганът не му обърна никакво внимание. Изглежда, смяташе, че след като Джейк е убил единия от помощниците му, сега просто бе длъжен да заеме мястото му.

Младият стрелец хвърли втората чиния и тя разсече гърлото на готвача, прекъсвайки бръщолевенето му. Поне три литра кръв плиснаха върху нагорещената плоча вдясно от глигана. Бясното цвърчене бе последвано от отвратителна воня на изгоряло, а главата на двуногата свиня се килна първо наляво, после назад, но не се отлепи от торса му. Двуметровото създание направи две неуверени крачки наляво и прегърна печащото се на шиша прасе. Черепът на готвача клюмна на дясното му рамо, а едното му око се вторачи в замъглените от парата флуоресцентни лампи. Високата температура залепи дланите на бивнобрадавичестото същество и те започнаха да се разтапят. После чудовището се строполи върху желязната решетка и пламъците обгърнаха туниката му.

Джейк се извърна тъкмо навреме, за да види втория кухненски помощник, който се приближаваше към нето с касапски нож в едната ръка и сатър в другата. Младият стрелец извади още една оризия от платнената торба, но не я хвърли, макар че гласът в главата му то караше да я хвърли, да я хвърли, да направи на копелето онова, което Маргарет Айзенхарт веднъж бе нарекла „дълбока подстрижка“. Този израз бе накарал другите Сестри на Оризия да се засмеят гръмко. Въпреки силното си желание да запрати чинията по мияча, Джейк се въздържа.

Към него пристъпваше младеж, чиято кожа изглеждаше бледа и жълтеникавосива под светлината на флуоресцентните лампи. На измъченото му лице, от което младият стрелец заключи, че го хранят лошо, се четеше страх. Джейк замахна предупредително с оризията и миячът веднага спря. Погледът му обаче беше вперен не в чинията, а в Ко, който стоеше между краката на момчето. Козината на зверчето бе настръхнала, от което животинчето изглеждаше два пъти по-голямо, а оголените му зъбки блестяха.

— Ти… — започна Джейк и в този миг вратата към ресторанта се отвори и в кухнята нахълта една от отрепките. Младият стрелец моментално запрати оризията към него тя изсвистя в изпълнения с пара въздух и отряза главата на неканения гост точно над адамовата ябълка. Обезглавеното тяло залитна наляво, а после надясно, досущ като комик, който се преструва на пиян, след което се сгромоляса тежко на пода.

След миг Джейк вече държеше оризии и в двете си ръце — кръстосал китки пред гърдите си в позата, която сай Айзенхарт бе нарекла „убийствен товар“. Гой погледна към мияча, който продължаваше да държи ножа и сатъра. Едва ли представляваше някаква заплаха, помисли си момчето, след което опита отново и този път зададе въпроса си в пълния му вид:

… Ти знаеш ли английски?

Аха — отвърна младежът. Гой пусна сатъра, вдигна ръката си и доближи почервенелия си от горещата вода палец и показалеца си на половин сантиметър. — Горе-долу. Уча го откакто се озовах туканка, тъй е то. — Той разтвори пръстите на другата си ръка и касапският нож също издрънча на пода.

— От Средния свят ли си? — попита Джейк. — Оттам си, нали?

Кухненският помощник не му изглеждаше особено съобразителен („не става за телевизионно състезание“, както би казал Елмър Чеймбърс), но поне имаше достатъчно ум, за да тъгува по родния си край; въпреки ужаса, който го бе овладял, Джейк видя как в очите на момчето заискри носталгията по дома.

— Да. От Лудвег съм, тъй си е то.

— Това някъде покрай Луд ли е?

— На север от него, ако ти е угодно или не — каза миячът. — Ще ме убиеш ли, момко? Не ми се умира, колкото и да ми е тъжен животецът.

— Няма да те убия, ако ми кажеш истината. Минавала ли е оттук една жена?

Младежът се поколеба за момент, после каза:

— Аха, сай. Сейър и неговите хора я носеха. Безнога, главата й се люшкаше… — Той демонстрира как