Тъмната кула

изостава, при което оределите чинии в торбата подрънкваха една в друга. В далечния край на фоайето- гробница се виждаше някакъв павилион, напомнящ вестникарска будка, на чиято прашна витрина се виждаха няколко обявления. Едното (по-краткото) се състоеше само от едно изречение: „ПОСЛЕДЕН ШАНС ЗА ПОКУПКА НА СУВЕНИРИ ОТ НЮ ЙОРК“, а другото гласеше: „ПОСЕТЕТЕ 11 СЕПТЕМВРИ 2001 ГОДИНА! ВСЕ ОЩЕ ИМА БИЛЕТИ ЗА ТОВА УДИВИТЕЛНО ЗРЕЛИЩЕ! АСТМАТИЦИ НЯМА ДА СЕ ДОПУСКАТ БЕЗ ИЗРИЧНО ЛЕКАРСКО РАЗРЕШЕНИЕ!“ Джейк се зачуди какво ли толкова удивително щеше да стане в Ню Йорк на единайсети септември 2001 година, но после си каза, че навярно не му трябваше да знае.

Изведнъж, толкова силно, сякаш гласът проговори директно в главата му, един глас проговори в ушите му:

— Хей! Хей! Позитронната госпожица! Там ли си още?

Момчето и понятие си нямаше коя бе тази позитронна госпожица, но веднага разпозна гласа, задаваш въпроса.

— Сузана! — изкрещя той, спирайки се до вестникарската будка. Изненадана, радостна усмивка озари напрегнатото му лице и то възвърна детското си излъчване. — Сюз, тук ли си?

Тъмнокожата жена извика възторжено в отговор. Давайки си сметка, че Джейк вече не то следва по петите, Ко се обърна и изджавка нетърпеливо: — Ейк! Ейк!

Ала момчето не му обърна никакво внимание.

— Чувам те! — извика той. — Най-накрая! Господи, с кого говореше? Продължавай да крещиш, за да мога да те…

В този момент някъде зад гърба му — може би на върха на стълбището, а може би и на самите стъпала — някой изкрещя:

— Това е той!

Последваха изстрели, по Джейк едва ги чу. За негов ужас нещо бе пропълзяло в главата му. Нещо, подобно на умствена ръка. Момчето си каза, че навярно това бе отрепката, която му беше говорила през вратата. Ръката й бе напипала контролните табла в Когана на Джейк Чеймбърс и сега ги бърникаше, опитвайки се

(да ме спре да ме спре да не ми позволи да направя нито крачка да залепи краката ми за пода)

да го спре. И тази ръка бе съумяла да се провре в главата му, защото докато изпращаше и приемаше мисловни сигнали, гой бе отворен…

— Джейк! Джейк, къде си?

Нямаше време да й отговори. Веднъж, когато се мъчеше да отвори Неоткритата врата в Пещерата на гласовете, младият стрелец бе извикал образа на милиони отварящи се врати. Сега си представи нещо друго — една-единствена врата, която се затваряше с трясък, сякаш самият Господ-Бог я бе затръшнал.

Тъкмо навреме. Краката му останаха приковани за прашния под още няколко секунди, след което нещо изпищя в агония и се отдръпна от него. Пусна го да си ходи.

И Джейк се раздвижи — първо малко тромаво, а после все по-уверено. Господи, а едва не загина! Той чу отново зова на Сузана нейде отдалеч, много далеч, — ала не се осмеляваше да се отвори достатъчно, за да й отговори. Оставаше му само да се надява, че Ко няма да изгуби следите й, а тя няма да престане да го вика.

ТРИ

После реши, че навярно трябваше да започне да пее песента, която бе чул по радиото на госпожа Шоу, скоро след последния слаб вик на Сузана, но нямаше как да го знае със сигурност. Със същия успех някой настинал човек можеше да определи точния момент, в който се бе разболял. Това, в което Джейк беше сигурен, бе непрекъснатата пукотевица на изстрелите и — веднъж! — свистенето на един рикоширащ куршум, ала всичко това се чуваше някъде далеч отзад и накрая той престана да се привежда при всеки изстрел, както и да поглежда през рамо. И без това Ко припкаше напред, бързо-бързо местейки мъхнатите си лапички. В стените и под пода проскърцваха и хриптяха неведоми машини. На пода се появиха стоманени релси и момчето предположи, че някога тук се е движел трамвай, избавящ туристите от необходимостта да прекосяват пеш огромния коридор. През еднакви интервали на стените се забелязваха официални съобщения („ПАТРИША НАПРЕД“, „ФЕДИК“, „ИМАТЕ ЛИ СИН ПРОПУСК?“). На някои места бяха паднали плочите, на други релсите липсваха, а на трети дупките в пода бяха запълнени с локви застояла, гъмжаща от паразити вода. Джейк и Ко минаха покрай някакви транспортни средства, нещо средно между возилата, използвани за придвижване по игрищата за голф, и камиони с плоски платформи, както и покрай един робот с глава, наподобяваща голяма ряпа. Гой ги стрелна с мътните си червени очи и изхриптя една дума, която можеше да е „Стой!“, Джейк извади една от оризиите, чудейки се дали щеше да му помогне, в случай че металният човек тръгнеше след тях, ала роботът не помръдна. Навярно проблясването на очите му бе изтощило и последните енергийни запаси, останали в акумулаторите му, ядрения му реактор или каквото там го задвижваше. Тук-там по стените имаше графити. Два от надписите му бяха познати. Първият бе „ХАЙЛ НА ПУРПУРНИЯ КРАЛ“, като вместо ченгелче над „й“-то имаше червено око, а вторият гласеше „БАНГО СКАНК, ’84“. „Егати — помисли си разсеяно Джейк. — Тоя пат Банго хайманосвал навсякъде.“ Малко след това чу за пръв път гласа си — тананикаше си тихичко, без да си дава сметка за това. И то не дума, а стария, позабравен припев на една от песните, които бе слушал някога по радиото в кухнята на госпожа Шоу: „А- уимоуи, а-уимоуи, а-уиии-ъммм-иммм-оуиии…“

Момчето изведнъж замълча и изтръпна. Тази песен приличаше на някакво древно заклинание. Той подвикна на Ко да спре.

— Трябва да пусна една вода, момко.

— Ко! — отвърна му зверчето, а ярките му очи и настръхналите ушички допълниха фразата: — „Само недей да се бавиш много.“

Джейк насочи струята към покритата с плочки стена. Във фугите между тях растеше някаква зеленикава плесен. Младият стрелец се ослуша за преследвачи и не остана разочарован. Много ли бяха? Каква точно бе потерята? Навярно Роланд щеше да научи отговорите на тези въпроси, ала момчето можеше само да гадае. Ако трябваше да съди по отекващото из коридора ехо, по дирите му идеше цял полк.

И докато изтръскваше последните капки, Джейк Чеймбърс осъзна, че татко Калахан никога вече нямаше да прави това, да му се усмихва, да го сочи с пръст или да се кръсти преди вечеря. Защото го бяха убили. Бяха отнели живота му. Бяха спрели диханието и пулса му. И ако не броим сънищата, някогашният свещеник си бе отишъл завинаги от тази история. Джейк заплака. И както и усмивката, сълзите отново го превърнаха в дете. Четириногият му приятел, който нямаше търпение да поеме отново след мириса на Сузана, се загледа в момчето, а в големите му очи се четеше топла загриженост.

— Всичко е наред — подсмръкна младият стрелец, закопча дюкяна си и изтри бузи с опакото на дланта си. Само че не беше така. Чувстваше се преизпълнен с печал, преизпълнен с гняв, преизпълнен със страх от отрепките, които се носеха неумолимо по дирите му. Сега, когато нивото на адреналина в кръвта му намаля, Джейк изведнъж почувства, че е не само тъжен, но и гладен. И уморен. Уморен? Намираше се на ръба на изтощението. Не можеше да си спомни кога беше спал за последен път. Помнеше, че бе засмукан от вратата и се оказа в Ню Йорк, помнеше как за малко да прегазят Ко, помнеше и уличния проповедник с неговия Господ-Бомб, чието име му бе напомнило за Джими Кагни, играещ Джордж М. Коен в онзи стар черно-бял филм, който бе гледал като малък в своята стая. Защото едва сега си даде сметка за това, в този филм имаше песничка за един човек на име Хариган: „Х-А-Р-И; Хариган запомни вече знаеш как се казвам аз, нали?“ Помнеше тези глупости, а не можеше да си спомни кога за последно бе хапвал…

— Ейк! — изджавка четириногият му другар, безжалостен като съдбата. Ако рунтавелковците имаха краен предел на издръжливостта, помисли си уморено Джейк, Ко очевидно бе доста далеч от своя. — Ейк-Ейк!

— Добре де, добре — съгласи се младият стрелец, оттласквайки се от стената. — Ейк-Ейк сега ще бяга- бяга. Давай. Търси Сузана.

Искаше му се да се затътри, да се движи бавно и полека, ала не можеше да става и дума за това.