Единственият човек, който обича Бама
(Госпожа Шоу, госпожа Грета Шоу)
го вика. Тя изрязва кората на сандвичите му, закача рисунките му от детската градина на вратата на хладилника с магнитчета, които приличат на малки пластмасови плодчета, и го нарича „Бама“, а това е много специално име за него
(за тях)
защото баща му, както си беше подпийнал един съботен следобед, го научи на следната песничка: „Бягай, бягай — на шир и длъж, хуквай бързо изведнъж, носим се към теб като стена, ние сме на «Бама Пурпурната вълна»“ и затова тя го нарича „Бама“, но това е тайно име, само те знаят какво означава, а това е все едно да имаш къща, в която можеш да влезеш само ти, безопасна къща в страшния лес, където всички сенки приличат на чудовища, човекоядци и тигри.
(„Тигре, тигре, жива жар“13, пее майка му, защото според нея това е приспивна песничка, също както и „Слушах как една муха бръмчи… щом в смъртта склоних очи“. От последната фраза по тялото на Бама Чеймбърс пролазват тръпки, макар че за нищо на света няма да каже на майка си; понякога си лежи нощем в леглото и си мисли: „Ще чуя как бръмчи муха и това ще бъде моята муха на смъртта — сърцето ми ще спре, а езикът ми ще пропадне в гърлото ми като камък, хвърлен в дълбок кладенец“, по това са спомени, за които той никога няма да си признае.)
Хубаво е да имаш тайно име и когато разбира, че майка му ще ходи в Монреал в името на изкуството, а баща му — във Вегас, за да помага в представянето на новите шоу програми, Бама моли майка си да извика госпожа Шоу да остане с него и в края на краищата майка му се предава. Малкият Джейки знае, че госпожа Шоу не му е майка и самата тя неведнъж му е казвала, че не е неговата майка
(„Надявам се, знаеш, че не съм твоята майка, Бама“ — казва му тя, докато слага пред него чинията, в която има сандвич с фъстъчено масло, бекон и банан, а коричките на филията са отрязани точно тъй, както умее Грета Шоу, „защото това не влиза в задълженията ми“.)
(И Джейки — само че тук той е Бама, когато са само двамата, е Бама — не може да намери думите, за да й каже, че го знае, знае го, знае го много добре, но иска да бъде с нея, докато майка му се върне или докато не порасне достатъчно, за да престане да се страхува от мухата на смъртта.)
И Джейки казва: Не се тревожи, аз съм добре_, ала все пак е радостен, че госпожа Шоу се съгласява да остане и няма да дойде онази фръцла, която го наглеждаше последния път — онази същата, която носи къси пали и вечно се занимава или с косата, или с червилото си и пет пари не дава за него, да не говорим и че и най-бегла представа си няма, че в дълбините на сърцето си той е Бама, а отгоре на всичко тази Дейзи Мей_
(именно така баща му нарича всички детегледачки)
е страшно глупава глупава глупава_. Госпожа Шоу не е глупава. Госпожа Шоу го храни, след като се върне от детската градина. Тя нарича това угощение „следобеден чай“ или просто „закуска“, и независимо какво му предлага — сирене, плодове, сандвич с изрязани корички, крем-карамел, торта или коктейлни сандвичи, останали от предната вечер, всеки път му пее една и съща песничка, докато сервира лакомствата пред него: „Дойде време най-накрай да закусим, то се знай, с мармалад и плодов чай или с боровинков пай.“_
В стаята му има телевизор и всеки ден, когато родителите му са на работа, Джейки занася закуската си там и гледа гледа гледа телевизия, а до ушите му достигат звуците от радиото в кухнята — неизменно стари песни, неизменно WCBC, и понякога той я чува, чува как госпожа Грети Шоу припява на „Фор Сийзънс“, Уонда Джаксън Лий, „Я-Я“ Дорси14 и даже от време на време си представя как родителите му умират при самолетна катастрофа и как госпожа Шоу по някакъв начин става_ негова майка, как го нарича „горкото момче“ и „горкото сираче“, и как започва истински да го обича, вместо само да се грижи за него — да го обича обича обича, тъй както той я обича нея, тя е негова майка (или може би негова жена — още не е много наясно с разликата между двете), но тя го нарича „Бама“ вместо „сладкишче“_
(неговата истинска майка)
или „умничето ми“
(неговия баща)
и въпреки че съзнава, че идеята е глупава, му е забавно да си мисли подобни неща, докато си лежи нощем в леглото, а и това е къде-къде по-приятно от мисълта за мухата на смъртта, която ще дойде и ще бръмчи над трупа му, когато умре, а езикът му ще е пропаднал в гърлото му като камък в кладенец. Всеки следобед, когато се връща от детската градина (вече е достатъчно голям, за да знае, че детската градина е стъпало към началното училище), Джейки гледа предаването „Филм за милиони долари“ в стаята си. Предаването е характерно с това, че през всеки ден от седмицата по едно и също време — четири следобед — показва един и същи филм. През седмицата, предшестваща заминаването на майка му и баща му, когато госпожа Шоу остана и през ногата, вместо да се прибере у тях
(О, какво блаженство, защото госпожа Шоу отрича Дискордия, можете ли да кажете „амин“)
музиката идваше от две места едновременно — от златните хитове в кухнята
(WCBS, можете ли да кажете „Господ-Бомб“)
и от телевизора, където Джеймс Кагни пее за Хариган — „Х-А-Р-И: Хариган — запомни — вече знаеш как се казвам аз, нали?“ — и за това какво е усещането да си истински жив племенник на Чичо Сам.
А после идва следващата седмица, седмицата, през която родителите му ще отсъстват, през която ще дават нов филм, и за пръв път този фиш го плаши до смърт. Казва се „Изгубеният континент“ и главната роля в него се изпълнява от Сийзър Ромеро15, и когато Джейк го гледа отново (на зрялата възраст от десет години), той се чуди как изобщо е могъл да се изплаши от толкова глупав филм. В „Изгубеният континент“ се разказва за изследователи, които се изгубват в джунглата, нали разбирате, и в тази джунгла има динозаври, ала на четиригодишна възраст той не може да осъзнае, че тези динозаври не са нищо друго освен шибана АНИМАЦИЯ_ и изобщо не се отличават от Туити и Силвестър и Попай Моряка. Първият динозавър, който вижда, е трицератопс — той връхлита неочаквано от джунглата и момичето-изследовател_
(Впечатляващи_ бом-би, би казал баща му — той винаги се изказва така за онези жени, които майка му нарича „онези момчета“)_
крещи с цяло гърло и Джейк също би закрещял, ако гърдите и гърлото му не бяха сковани от ужас, о, та това е самата Дискордия! В очите на чудовището гой съзира абсолютната пустота, която означава края на всичко, защото нито молбите, нито виковете ще помогнат срещу това страшилище, го е прекалено тъпо,
