Тъмната кула

я свършат наведнъж. Така бе казал Ейк.

Що се отнася до него, младият стрелец знаеше, че трябва да затвори взетите назаем очи, през които възприемаше света. Съзнанието му се бе прехвърлило в главата на Ко, но той продължаваше да вижда трицератопса; в този момент зърна и един птеродактил, който кръжеше в знойния въздух над полянката, а ципестите му кожени криле бяха разперени до краен предел, за да уловят горещите въздушни потоци.

— Ко! Трябва да го направиш сам. И то веднага, ако искаме

да се отървем от тях.

— Ейк! — отвърна зверчето и пристъпи колебливо напред. Тялото на момчето се накланяше ту на едната, ту на другата страна, а пухкавият МУ приятел се опитваше с всички сили да балансира с непосилния си товар. Изведнъж глупаво устроеното тяло на Ейк се килна настрани и Ко се помъчи да запази равновесие, ала всичко завърши с това, че двамата се сгромолясаха на земята, при което рошавата глава на Ейк изтопурка в пода.

Ко изджавка ядосано, а от устата на неговия ка-дин се изсипа нещо непонятно, което по-скоро беше реч, отколкото нечленоразделен звук:

— Бау! Ау! Лайн-яу!

— Чувам го! — извика някой. — Бягайте! По-бързо, смотани путки такива! Трябва да пипнем дрисливого копеленце, преди да е стигнало до вратата!

Слухът на Ейк не се отличаваше с кой знае каква острота, ала покритите с плочки стени имаха свойството да усилват звука така, че Ко успя да чуе забързания тропот от стъпките им.

— Трябва да станеш и да продължиш! опита се да изкрещи Джейк но от устата му излезе нещо като „Ейк-Ейк, анеш-и-да-жиш!“. Навярно при други обстоятелства това би било смешно, но не и сега.

Ко се надигна, подпирайки гърба на Ейк на стената, след което се отблъсна от краката на Ейк. Най- накрая разбра къде се намираха ръчките за управление — на мястото, което Ейк наричаше „Коган“ — а след като ги откри, видя, че изобщо нямаше да го затруднят. Наляво сводестият коридор водеше към просторна зала, пълна със сияещи като огледана машини. Ко знаеше, че ако влезе там в помещението, където Ейк държеше всичките си удивителни мисли и речниковото си богатство, — щеше да се изгуби завинаги.

За щастие нямаше никаква необходимост да прави това. Всичко, което му трябваше, беше в Когана. С левия крак и… напред. (Пауза.) С десния крак и… напред. (Пак пауза.) Дръж съществото, което изглежда като скункс, но всъщност е най-добрият ти приятел, и използвай другата си ръка, за да пазиш равновесие. Овладей желанието си да се отпуснеш на четири крака и да започнеш да пълзиш. Преследвачите ще те догонят, ако направиш това. Ко вече не можеше да ги подуши (как изобщо можеш да подушиш каквото и да било с този абсурдно малък нос на Ейк), ала и без тази си способност знаеше, че лошите хора ги настигаха.

Джейк от своя страна усещаше миризмата им без никакви проблеми. Бяха най-малко дванайсет, а може би дори шестнайсет. Телата им непрекъснато излъчваха миризми, които се носеха пред тях като зловонни облаци. Момчето усещаше аспержите, които една от отрепките бе яла на обяд, и месестата, отвратителна воня на рака, който растеше в друга — вероятно в главата му, но по-скоро в гърлото.

После до ушите му отново достигна ревът на трицератопса. Реещият се в небето птеродактил откликна на зова му.

Джейк затвори своите — добре де, на Ко очи. В тъмнината му се струваше, че рунтавелкото го клатушка още по-силно. Вече му се гадеше и момчето се боеше да не би да повърне (обстоятелството, че не гледаше, още повече влошаваше нещата). Тогава трябваше да го нарекат „Морякът Бама, който страда от морска болест“.

„Продължавай, Ко — помисли си той — Върви колкото се може по- бързо. Гледай да не падаш повече и… върви колкото се може по-бързо!“

ДЕВЕТ

Ако Еди беше тук, веднага щеше да си спомни за госпожа Мислабурски от неговия квартал; госпожа Мислабурски през февруари, след онази страшна снежна буря, когато тротоарите блестяха от скования ги лед, още непосипани със сол. Никакъв лед обаче не би могъл да и попречи да се отправи на ежедневния си поход до пазара на Касъл Авеню, където ходеше за месо или риба (или до църквата в неделя, защото госпожа Мислабурски бе най-ревностната католичка в Ко-Оп Сити). Ето я и нея — пристъпва тежко с дебелите си крака, обути в плътни розови чорапи, притиснала с една ръка чантичката си към необятната си гръд, размахвайки другата, за да пази равновесие. Тя върви, навела глава, а очите й са нащрек както за островчетата от пенел, с които някои отговорни стопани са посипали леда около домовете си (Исус и Дева Мария да благословят тези добри люде), така и за предателските участъци, където може да се подхлъзне и да тупне по задник или на гърба си така може да си строши гръбнака и да остане парализирана, както се случи с горката дъщеря на госпожа Бърнстейн при автомобилната катастрофа в Мамаронек. Тя не обръща никакво внимание на подигравателните подсвирквания на децата (Хенри Дийп и по-малкият му брат Еди често са сред тях) и продължава по пътя си, навела глава и разперила едната си ръка, докато с другата притиска вехтата чанта до гърдите си, твърдо решена никога, при каквито и да е обстоятелства, да не се раздели със съдържанието й — ако случайно се подхлъзне, е готова да падне върху нея и да я затисне с тялото си, също както футболистът Джо Намат се хвърля върху топката, когато го притиснат защитниците на противниковия отбор.

Точно така вървеше и Ко от Средния свят по онзи участък от подземния коридор, който по нищо не се различаваше (поне за него) от останалата му част. Впрочем, имаше една отлика — вляво и вдясно се виждаха по три дупки в стената, покрити с големи стъклени очи, откъдето непрекъснато се разнасяше ниско бръмчене.

В ръцете си носеше нещо, което много приличаше на скункс с плътно затворени очи. Ако бяха отворени, Джейк навярно би се досетил, че стъклените кръгове са проектори. А можеше и изобщо да не ги забележи.

С бавни крачки (Ко знаеше, че преследвачите им ги настигат, но същевременно си даваше сметка, че е по-добре да върви бавно, отколкото да падне), разкрачил широко крака, рунтавелкото се тътрузеше напред, притиснал Ейк към гърдите си по същия начин, както госпожа Мислабурски притискаше чантичката си във февруарските дни. Той мина покрай стъклените очи и изведнъж бръмченето утихна. Дали разстоянието, което бе извървял на два крака, бе достатъчно? Горещо се надяваше да е така. Да вървиш като човек бе адски изтощително и трудно, а близостта с мислещите машинарии на Ейк допълнително го изнервяше. Рунтавият му приятел изпита желанието да се обърне и да ги погледне — ах, тези лъскави огледални повърхности! — но се въздържа. Ако ги погледнеше, можеше да изпадне в транс, а току-виж станало и нещо още по-лошо.

Той се спря.

— Джейк! Погледни! Виж!

Момчето се опита да каже „добре“, ала вместо това изджавка. Голям майтап, нали? После внимателно отвори очи и видя покритите с плочки стени от двете страни на коридора. Е, във фугите се виждаха разни треволяци и папрати, но важното беше, че имаше плочки. Както и коридор. Джейк погледна назад и видя полянката. Трицератопсът бе забравил за него и в момента беше вплетен в смъртна схватка с Тиранозагорелия кекс — тази сцена от „Изгубеният континент“ се бе запечатала завинаги в паметта му. Момичето с впечатляващите бом-би наблюдаваше битката от могъщите обятия на Сийзър Ромеро, а когато нарисуваният Тиранозагорял кекс сключи грамадните си челюсти около главата на трицератопса, девойката зарови лице в мъжествената гръд на спасителя си.

— Ко! — излая Джейк, ала джавкането нещо не се получи както трябва, ето защо превключи на мисловна връзка.

— Хайде пак да си разменим местата!

Четириногият му приятел се съгласи с удоволствие — повече от всичко на света му се искаше да се върне в рунтавото си тяло, — ала преди да успеят да осъществят промяната, преследвачите им ги