Тъмната кула

забелязаха.

— Ей ги! — закрещя един от тях с бостънски акцент — същият, който бе казал, че дадкодо е станал на веджеря. — Ей ги дааааам! Спипайте ги! Застреляйте ги!

И докато Джейк и Ко разменяха съзнанията си и се връщаха в телата си, първите куршуми прорязаха въздуха като щракащи пръсти.

ДЕСЕТ

Мъжът, който предвождаше потерята, се казваше Флахърти и беше единственият човек сред всички седемнайсет в отряда. Останалите, с изключение на още един, бяха все вампири и отрепки; последният бе тахийн с глава на интелигентен хермелин и чифт космати крака, стърчащи от бермудите му. Крайниците му завършваха с тесни стъпала със закривени, остри като бръснач нокти. Само с един-единствен ритник Ламла можеше да разсече възрастен човек на две.

Флахърти — който бе роден и израснал в Бостън и през последните двайсет години служеше на Краля в един от двайсетте Ню Йорка от края на двайсети век — бе събрал отряда си съвсем набързо, буквално разкъсван от страх и ярост. „Никой не трябва да влиза в «Дикси Пиг»“ — така бе казал Сейър на Мейман. А ако по някаква случайност успееше да влезе, в никакъв случай не трябваше да излезе. Това важеше двойно за стрелеца и хората от неговия ка-тет. Намесата им в делата на Пурпурния крал отдавна бе преминала всякакви граници и не трябваше да си някой от приближените на Краля, за да го знаеш. Сега обаче този Мейман, наричан от приятелите си „Канарчето“, беше мъртъв, а хлапето бе успяло да им се изплъзне по някакъв начин. Някакво си хлапе, за бога! Шибано дрисливо хлапе! Откъде можеха да знаят, че дъртият педераст носи със себе си толкова мощен талисман като тая костенурка? Добре, че проклетата статуетка се търкулна под масите — в противен случай навярно и досега щяха да я зяпат като истукани.

Флахърти знаеше, че нещата стояха точно така, ала знаеше и нещо друго — Сейър никога нямаше да приеме подобно оправдание. Дори нямаше да му даде възможността да го каже — Флахърти щеше да е мъртъв дълго преди да успее да отвори уста, а същата участ щеше да сполети и останалите. Щяха да лежат на пода, облепени от хлебарките-лечители, лочещи кръвта им.

Искаше му се да вярва, че детето ще спре пред вратата, че няма да знае — просто нямаше как да знае — която и да е от паролите, които я отваряха, беше наясно, че няма никакъв смисъл да се залъгва с напразни надежди. Флахърти разправяше, че може да разчита единствено на себе си, ето защо изпита огромно облекчение, когато видя, че хлапето и рунтавото му другарче са спрели пред тях. Някои от хората му побързаха да стрелят, ала не уцелиха. Това изобщо не го изненада. Между тях и момчето имаше голям участък, обрасъл с буйна растителност — изглеждаше като шибано островче от джунглата, незнайно как оказало се под града, — а и за капак на всичко над него се стелеше мараня, която им пречеше да се прицелят. Плюс някакви нелепи, сякаш излезли от анимационен филм динозаври! Един от тях вдигна оплесканата си с кръв муцуна и им изрева, притискайки миниатюрните си ръчички към люспестия си гръден кош.

Прилича на дракон — помисли си Флахърти и в този момент анимационният динозавър се превърна в дракон пред очите му! Той също изрева, след което избълва огнена струя, която подпали няколко лиани и висящите гроздове мъх наблизо. Междувременно хлапето отново побягна напред.

Ламла, тахийнът с глава на хермелин, се провря напред и поднесе към челото си косматия си юмрук. Флахърти припряно отвърна на жеста му.

— Гагво е онова дам, Лам? Знаеш ли?

Предводителят на потерята никога не беше слизал под „Дикси Пиг“. Задачите му го отвеждаха в различните версии на Ню Йорк и той ползваше или портала в пустия склад на Четирийсет и седма улица (между Първо и Второ Авеню), или този в Горен Манхатън, който се намираше на Деветдесет и четвърта улица (и който напоследък проработваше веднъж на всеки три опита и никой не знаеше как да го поправи.) В града имаше и други врати — Ню Йорк беше пълен с портали към други къде и кога, но само тези продължаваха да функционират.

И онази към Федик, естествено. Вратата в края на коридора. Това прави миражи — каза хермелинът. Гласът му наподобяваше куркане на черва и изобщо не приличаше на човешки глас — Тази машина открива от какво се страхуваш и превръща страха ти в реалност. Сейър сигурно я е включил, когато той и неговият тет са минали оттук с черната курва, За да си обезопаси тила, нали разбираш?

Флахърти кимна. Капан за ума. Много хитро. Доколко бачка обаче? Нали малкият дрисльо бе успял по някакъв начин да мине оттук?

— Онова, което е видяло момчето, ще се превърне в това, от което ние се страхуваме продължи тахийнът. Машината се настройва на въображението ни.

Въображение. Водачът на групата се хвана за тази дума.

— Добре. Гводо и да видят дам, гажи им да не му обръждат внимание.

Той вече вдигаше ръка, за да даде знак на хората си да се втурнат напред, успокоен от думите на Лам — преследването трябваше да продължи, нали така? Сейър (или Уолтър о’ Дим, което беше още по- лошо) щеше да ги избие до крак, ако не успееха да хванат този сополанко. А това, че Флахърти наистина се страхуваше от дракони, нямаше никакво значение — той се боеше от тях още от детството си, когато баща му му бе прочел една приказка за тях.

Тахийнът обаче го спря, преди да успее да даде сигнал за атака.

— Г’во има. Лам? — озъби му се Флахърти.

— Май не разбираш. Онова пред нас е достатъчно реално, за да те убие. Да убие всички ни.

— И г’во долгоз виждаж ди? — попита ехидно предводителят. Едва ли беше най-подходящото време да задоволява любопитството си, но това открай време бе проклятието на Копър Флахърти.

Ламла наведе глава.

— Не искам да говоря. И без това е достатъчно зле. Работата е там, сай, че всички ще умрем, ако не внимаваме. Това, което се случи с някой от нас, ще изглежда като инсулт, инфаркт или к’вото и да е там, но всъщност ще ни убие онова, което всеки от нас види ей там. А този, който смята, че въображението му не може да го убие, е глупак.

Останалите вече се бяха събрали зад тахийна и погледът им се местеше от полянката към Ламла и обратно. Израженията им хич не се нравеха на Флахърти. Убийството на един-двама пъзльовци можеше да подгрее ентусиазма на останалите, ала какъв смисъл от това, ако Ламла беше прав? Проклети Древни, защо все оставяха шибаните си играчки след себе си? Опасни играчки! Как само усложняваха живота на човека! Чумата да ги тръшне дано!

— И гаг жде минем догава? — извика Флахърти. — И гаг е минал дози дризльо?

— За момчето не знам — вдигна рамене хермелинът, — но ние трябва да гръмнем проекторите.

— Гагви са дия жибани броегдори?

Ламла посочи надолу по протежението на коридора, ако, разбира се, този грозен урод знаеше за какво говори.

— Ей-там — каза хермелинът. — Знам, че не можете да ги видите, но се кълна, че са там. От двете страни.

Флахърти гледаше като хипнотизиран как обгърнатата в мараня джунгла се преобразява пред очите му в гъста тъмна гора, също както в „Някога, много отдавна, когато всички живели в гъстата тъмна гора и никой не обитавал други места, в този лес дошъл страховит дракон.“

Предводителят на отряда не знаеше какво виждаха Ламла и останалите, ала пред очите му драконът (който допреди съвсем малко беше Тиранозагорял кекс) послушно бродеше из гората, възпламеняваше дървета и се оглеждаше за малки момченца-католици, които да изяде.

— НИЖДО не виждам! — изкрещя той на Ламла. Май яго ди хлоба ДЪЗГАДА!