— Виждан съм как ги изключват — спокойно му отвърна хермелинът — и много добре си спомням къде се намират. Ако ми позволиш да взема четирима и да им покажа къде да стрелят, сигурен съм, че ще ги гръмнем за нула време.
Можеше, ала нищо не каза. Момчето беше много по-важно от някаква си антична джаджа на древните, била тя нещо уникално и невероятно като тоя шибан капан за ума. Пък и именно Сейър я беше включил, нали така? Право думаш, сай! Ако някой трябваше да обяснява нещо, нека той да си обясни, хе-хе! Да коленичи пред големите шефове и да им приказва сладко-сладко, докато не му затворят плювалника! Междувременно този прокълнат от боговете сополанко продължаваше да увеличава преднината, която Флахърти (именно на неговото въображение се падна честта да замени въображението на хлапето) и хората му успяха до такава степен да стопят. Ех, само ако им беше провървяло и бяха гръмнали малкия дрисльо и косматата топка, докато ги виждаха! Тъй е то, но я претегли една кофа с желания и една кофа с лайна и виж коя тежи повече!
— Вземи най-добриде здрелци — каза Флахърти с гласа на Джон Кенеди. — Давай!
Ламла избра три отрепки и един вампир и ги разпредели по двойки до всяка от стените, като им говореше бързо на някакъв непознат език. Предводителят на потерята разбра, че двама от тях са били тук долу и преди и също като Лам си спомняха къде се намираха проекторите.
Междувременно драконът на Флахърти — или по-точно казано, драконът на баща му — продължаваше да броди из тъмната гъста гора (джунглата бе изчезнала напълно) и да подпалва всичко, което се изпречваше на пътя му.
Най-накрая водачът на отряда имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато всъщност бяха изтекли не повече от трийсет секунди — стрелците откриха огън. Почти веднага и гората, и драконът избледняха пред очите на Флахърти, превръщайки се в нещо като преекспонирана филмова лента.
—
Ентусиазирани от успеха, стрелците продължиха канонадата и след няколко секунди полянката и замрелият неподвижно дракон сякаш се изпариха във въздуха. Там, където се намираха, сега се виждаше само покрит с плочки коридор, а на прашния под се открояваха следите на онези, които бяха минали по-рано оттук. В подножието на стените се валяха парчета счупено стъкло, а над тях зееха слепите очи на проекторите.
— Браво! — възкликна предводителят, след като кимна одобрително на Ламла. — Зега набред гъм дризльодо! Дрябва да го хванем голгодо се може бо-згоро, а бозле жде зе върнем з главада му, набуджена на бръджга! Идваде ли?
Всички от групата изреваха гръмко в отговор, но никой не можеше да се мери с писъка на хермелина, чиито очи пламтяха в жълто-оранжево досущ като огнените струи от драконовата паст.
— Добре догава! — извика им Флахърти и се втурна напред, подемайки песен, която всички морски пехотинци веднага биха разпознали:
—
—
—
—
—
—
—
Когато изреваха и последния ред, Флахърти се затича още по-бързо. Бойците му веднага последваха примера му.
ЕДИНАЙСЕТ
По крясъците и тропота им Джейк разбра, че отново се носеха след тях, ком-ком-комала. Скандираха нещо като футболен химн, изпълнен с просташки закани.
Не.
Роланд го бе научил, че самозаблудата не е нищо друго освен замаскирана гордост; оправдание, което трябва да бъде отхвърлено начаса. Момчето даваше всичко от себе си, за да следва съвета му, и в крайна сметка призна, че „изтощението“ не описваше точно състоянието му. На болката отстрани сякаш й бяха пораснали зъби, които се забиваха някъде дълбоко под мишницата му. Младият стрелец прекрасно знаеше, че трябваше да не изостава, защото преследвачите им всеки момент щяха да стопят дистанцията помежду им. Скоро отново щяха да започнат да стрелят по него и по Ко и въпреки че никак не бе лесно да стреляш точно, докато бягаш, току-виж някоя от отрепките извадила късмет.
Сега той видя, че отпред имаше нещо, което преграждаше коридора. Врата. Докато се приближаваше към нея, Джейк се замисли какво ли щеше да прави, ако Сузана не се намираше от другата страна. Или ако беше там, но не знаеше как да му помогне.
Е, какво толкова — той и Ко щяха да се изправят за последен път срещу враговете си. Този път нямаше никакво укритие и никакви Термопили, но той щеше да хвърля чинии и да реже глави, докато не го повалят.
Можеше да стане така.
А можеше и да не стане.
Джейк се затича по-бързо, а дъхът му бе толкова горещ, че направо изгаряше гърлото му.
Ко достигна до вратата преди него. Четириногият му приятел се подпря с предните си лапи на призрачното дърво и погледна нагоре, сякаш четеше думите, изписани на вратата, или пулсиращия надпис под тях. После се обърна към своя ка-дин, който се приближаваше към него — запъхтян и притиснал длан под мишницата си, — а останалите оризии в платнената торба звънко подрънкваха.
