представлява това. Детето на Мия. Което по някакъв начин, който младият стрелец не разбираше напълно, беше и на Сузана. Еди не можеше да разбере как така една въоръжена жена може да се страхува от някакво си бебе, но бе сигурен, че щом съпругата му се боеше от мъничето, значи имаше основателна причина за това.
Подминаха табелата с надпис ФЕН, 11, а после и ИЗРАЕЛ, 12. Завиха и Еди изведнъж натисна спирачките, а гумите на старото галакси рязко изскърцаха, вдигайки облак прах. До табелата, на която пишеше БЕКХАРД, 13, бе паркиран познатият пикап марка „Форд“, а един още по-познат мъж се бе облегнал небрежно на ръждивата каросерия. Бе обут в сини дънки с маншети, а синята му карирана риза бе закопчана чак до отпуснатата му брадичка. На главата си носеше бейзболна шапка на бостънския отбор „Ред Сокс“, килната на една страна, сякаш искаше да каже:
Еди видя всичко това благодарение на изострените си до краен предел възприятия, давайки си сметка, че се усмихва, както се усмихва човек, когато срещне стар приятел на някакво странно място — край египетските пирамиди, на пазара в старата част на Танжер, на остров Формоза или на Търтълбек Лейн в Ловъл в един от летните следобеди на 1977 малко преди разразяването на гръмотевична буря. И това далеч не бе всичко. Роланд също се усмихваше. Да, високият, грозният и дъртият се усмихваше! Мъжът на Сузана си каза, че чудесата просто нямат край.
Излязоха от колата и се отправиха към стария си познайник. Стрелеца вдигна юмрук към челото си и подгъна едва забележимо едното си коляно.
— Хайл, Джон! Виждам те много добре, сай.
— Ам’че и аз те виждам ясно — отвърна Кълъм. — Ясно като бял ден — и отдаде чест, докосвайки главата си с ръка под козирката на шапката и над извивката на веждите си, след което кимна с брадичка към Еди. — Млади човече.
— Дълъг живот и приятни нощи — рече мъжът на Сузана и допря юмрук до слепоочието си. Не принадлежеше на този свят — вече не — и нямаше никакъв смисъл да се преструва.
— Добре казано — отбеляза Джон и добави: — Изпреварих ви. Абе, да си кажа правичката, предполагах, че точно тъй и ще стане.
Роланд огледа дърветата от двете страни на пътя, след което обърна поглед към смрачаващото се небе, надвиснало над тях.
— Не мисля, че това е онова място, където… — в гласа му почти не се усещаха въпросителни нотки.
— Не, това не е мястото, дето искате да свършите работата си, знам аз каза Джон и изпуфка с лулата си. — Минах оттам по пътя за насам и чуйте к’во ще ви кажа — ако искате да проведем съвещание, по- добре да го направим тук, отколкото там. Дотътрим ли се там, няма да можете да направите нищо друго, освен да се пулите със зяпнали усти. Повярвайте ми — през живота си не съм виждал нещо по-странно. — За миг лицето му засия като на дете, което току-що е хванало първата си светулка в буркан, и Еди си каза, че човекът с лулата е абсолютно искрен.
— Защо? — попита той. — Какво има там? Пришълци? Или врата? — В този момент му хрумна една мисъл и младият стрелец светкавично се хвана за нея. — Врата е, нали? И е отворена!
Джон тъкмо щеше да поклати глава, ала, изглежда, размисли.
— Може да е врата — каза, разтягайки последната дума така, сякаш бе въздишка, отронена след края на тежък работен ден:
— Коя е тази Сара Лафс? — попита Еди.
Мъжът с лулата вдигна рамене.
— Много от тузарите, дет’ са си купили къщи покрай езерото, ги кръщават с разни имена. Сигурно искат да получат нещо повече за мангизите, дет’ са ги изръсили. Както и да е, „Сара Лафс“ сега е празна. Собствениците й са едно семейство от Вашингтон, окръг Колумбия — мисля, че бяха Макрей… — Кълъм всмука жадно от лулата си. Както и да е, сега я обявиха за продан. Нямат късмет хорицата. Мъжът получи инфаркт, а жена му… — Джон направи красноречив жест, все едно изливаше в гърлото си въображаема бутилка.
Еди кимна. В това търсене на Кулата имаше много неща, които не разбираше, ала други просто му бяха до болка ясни. Например къщата на Търтълбек Лейн, наречена от стария им познайник „Сара Лафс“, откъдето, съдейки по всичко, пришълците се появяваха в този свят. Младият стрелец бе сигурен, че когато отидат там, на табелката пред алеята, водеща към къщата, щеше да пише „19“.
Той погледна нагоре и видя как буреносните облаци се носят неумолимо над езерото Кезар в западна посока, към Белите планини — носещи името Дискордия в в един свят, намиращ се не толкова далеч от този — и по протежението на Пътя на Лъча.
Винаги по протежението на Пътя на Лъча.
— Какво предлагаш, Джон? — попита Роланд.
Кълъм кимна към табелата с надпис БЕКХАРД.
— Грижа се за къщата на Дик Бекхард от края на петдесетте години — рече човекът с лулата. — Дяволски приятен човек. Сега е във Вашингтон, бачка нещо в администрацията на Картър. —
— Добре — съгласи се Роланд. — Можем всички да отидем дотам с твоя коламобил, ако не възразяваш.
— Хич даже — усмихна се Джон и се разположи на задната седалка.
ТРИ
Къщата на Дик Бекхард се намираше на по-малко от километър от главния път. Стените й бяха от борово дърво, а вътрешността й бе топла и уютна. В дневната имаше тумбеста печка, а подът бе покрит с плетен килим. Западната стена на хола представляваше огромен прозорец и Еди не можа да устои на изкушението да постои до нея известно време, загледан в пейзажа, въпреки неотложния характер на мисията им. Езерото бе придобило оттенъка на абанос и изглеждаше зловещо —
Джон Кълъм седна на изработената от полиран бор маса на Дик Бекхард, свали бейзболната си шапка и я стисна с дясната си ръка, след което изгледа сериозно двамата си спътници.
— Познаваме се дяволски добре за хора, които са се срещнали съвсем неотдавна — каза той. — Нямате ли това усещане?
Роланд и Еди кимнаха. Мъжът на Сузана продължаваше да се надява, че всеки момент ще се появи вятър, ала външният свят явно бе затаил дъха си. Бурята определено щеше да бъде страховита.
— Хората се опознават тъй в казармата — продължи Кълъм — и по време на война. —
— Право думаш — кимна Роланд. — „Огненият дъжд сближава хората“, казваме ние.
— Верно? — повдигна вежди мъжът с карираната риза, — Вижте сега, знам, че имате да ми кажете
