Тъмната кула

— И какво…

Еди не можа да каже повече; Джон вдигна мазолестата си ръка и го прекъсна. Младият мъж се опита да си я представи с калкулатор и откри, че това му се удаде с лекота. Странно, но факт.

— Дай ми възможност, младежо, и ще ти кажа.

Еди се облегна назад и прокара длан пред устата си, сякаш я затваряше с цип.

— Първо — да осигурим безопасността на розата, и второ — на писателя. Освен това аз, този тип Дипно и другият тип — Карвър трябва да създадем една от най-могъщите корпорации в света. Ще търгуваме с недвижими имоти, ще работим с автори на ъ-ъ-ъ… — Извади зеления бележник от джоба си, погледна в него и пак го прибра. — С автори на софтуерни продукти, каквото и да е това, понеже те ще бъдат следващата вълна в областта на технологиите. Трябва да запомним три думи — Кълъм ги произнесе без никакво запъване: — Майкрософт. Микрочип. Интел. И колкото и голяма да стане нашата корпорация, колкото и бързо да се разрасне, трите ни основни задачи си остават едни и същи — да опазим розата, да опазим Стивън Кинг и при всеки удобен случай да прецакваме другите две компании. Едната се казваше „Сомбра“, а другата… — кратка пауза. — Другата е „Норт Сентрал Позитроникс“. „Сомбра“ иска да отмъкне парцела с розата, така излиза от вашите думи, а „Позитроникс“ се занимават с научни разработки и разни джундурии, това е очевидно и за мен. Ако „Норт Сентрал Позитроникс“ поиска да придобие патент, ние трябва да ги изпреварим и да го вземем първи или поне да им попречим. Например да сторим тъй, че да го получи трета страна.

Еди кимаше одобрително. Не беше казал нищо на Джон за последното, но той сам се беше досетил за този вариант.

— Ние сме Тримата беззъби мускетари, Дъртите пръдльовци на Апокалипсиса, и нашият дълг е да прецакаме тия две компании, като не им позволим да получат онова, към което се стремят, било то с честни средства или не. Мръсните номера тук даже се препоръчват. — Джон се ухили. — Никога не съм бил в Харвардското училище по бизнес, но си мисля, че мога да сритам конкуренцията в топките не по-зле от всеки друг.

— Добре — каза Роланд и понечи да се надигне. — Мисля, че е време да…

Еди вдигна ръка и го спря. Да, и на него му се искаше да види час по-скоро Сузана и Джейк и нямаше търпение да прегърне любимата си, и да обсипе лицето й с целувки. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто я бе видял на Източния път в Кала Брин Стърджис. Въпреки това не можеше да стане и да си тръгне лесно като своя дин, който бе свикнал да му се подчиняват и възприемаше готовността на съвършено непознати нему хора да му служат за нещо напълно нормално. Това, което Еди виждаше от другата страна на боровата маса на Дик Бекхард, не беше просто поредният инструмент, а един умен, непокорен и здраво стъпил на земята янки… който беше доста възрастен за мисията, с която го бяха натоварили. Макар че ако Джон Кълъм беше стар, какво оставаше тогава за Арон Дипно, който бе болен от рак и се подлагаше на химиотерапия?

— Моят приятел смята, че е време да тръгваме, и аз напълно съм съгласен с него — рече Еди. — Чака ни дълъг път.

— Знам — кимна мъжът с карираната риза. — Виждам го на лицето ти, синко. Като белег е.

На младия стрелец му хареса идеята за дълга и ка като нещо видимо — знак за отличие у едни и признак на уродство у други. Навън все така трещяха гръмотевици и проблясваха светкавици.

— Искам да ми кажеш защо се захващаш с това? — попита мъжът на Сузана. — Трябва да разбера. Защо си готов да направиш всичко това за двама странници, които току-що си срещнал?

Джон се замисли. Докосна кръстчето, което носеше и което щеше да носи до смъртта си през 1989 година — медальонът, даден на Роланд от старата жена в един забравен град. Точно така щеше да го докосва и през идните години, когато обмисляше някое важно решение (най-важното навярно беше разривът на отношенията с „Ай Би Ем“ — компания, която проявяваше все по-голям интерес да работи съвместно с „Норт Сентрал Позитроникс“), или когато подготвяше някоя операция под прикритие (палежа на „Сомбра Ентърпрайзис“ в Ню Делхи например, в годината преди да умре). Кръстчето проговори на Моузес Кар-вър, но нито веднъж повече в присъствието на Кълъм, колкото и да се стараеше, ала понякога, докато заспиваше, той го стискаше силно в дланта си и си мислеше: „Т’ва е сигул. Т’ва е сигул, драги — нещо, дошло от един друг свят.“

И ако съжаляваше за нещо, когато доближи полянката в края на пътя (като изключим угризенията за някои от подмолните му номера срещу „Сомбра“, отнели повече от един човешки живот), това беше, че така и не успя да посети света, който му се разкри една бурна нощ на Търтълбек Лейн в Ловъл. От време на време сигулът на Роланд му изпращаше сънища, в които виждаше поле от червени рози и една черна като сажди кула. Понякога му се присънваха и две пурпурни очи, реещи се във въздуха без каквото и да е тяло под тях, вперили зловещия си взор в хоризонта. Друг път чуваше насън как някой тръби неумолимо със своя старинен рог и след това се будеше със сълзи по бузите си — сълзи на копнеж, печал, загуба и любов. Будеше се с пръсти, сключени около изящното кръстче, и си мислеше: „Отричам Дискордия и не съжалявам за нищо: плюх в безтелесните очи на Пурпурния крал и сега ликувам; свързах съдбата си с ка- тета на Стрелеца Бялото и нито веднъж не се усъмних в правилния си избор.“

И въпреки това му се искаше да се поразходи поне веднъж в този друг свят; в света отвъд вратата.

Ала ето какво каза сега на Роланд и Еди:

— Вие, момчета, искате да направите това, което е редно да се направи. Не мога да се изразя по-ясно от това. Вярвам ви. — Джон се поколеба. — Вярвам във вас. Виждам искреност в очите ви.

Еди тъкмо си мислеше, че мъжът с карираната риза е приключил, когато Кълъм се усмихна неочаквано като малко момче.

— Пък и да си кажа правичката, имам чувството, че ми предлагате ключа от някаква грамаданска машина. — Машииинаааа. — Кой няма да поиска да я подкара и да види какво ще стане?

— Страх ли те е? — попита Роланд.

Джон Кълъм отново се замисли, след което кимна.

— Ам’ че да.

Стрелеца кимна.

— Това е добре.

СЕДЕМ

Върнаха се на Търтълбек Лейн с колата на Кълъм, а в черното небе над тях продължаваше да отеква грохотът на гръмотевиците. Въпреки че летният сезон бе в разгара си и собствениците на повечето къщи на брега на езерото Кезар най-вероятно си бяха тук, не се разминаха с нито един автомобил. Лодките отдавна бяха прибрани и изтеглени на брега.

— Бях ви рекъл, че имам още нещо за вас — каза Джон и се приближи до каросерията на пикапа си, където имаше занитен за пода стоманен сандък, долепен до кабината. Най-накрая бе задухал вятър и белите коси на Кълъм се развяваха подобно на корона от рехав пух. Той набра необходимата комбинация на висящия катинар, отключи го и вдигна капака, след което извади от вътрешността на сандъка две прашни торби, които двамата спътници добре познаваха. Едната изглеждаше съвсем нова в сравнение с другата, чийто цвят бе избледнял до пустинен прах, ала кожените връзки, посредством които се затягаше, изглеждаха здрави и надеждни.

— Нашето снаряжение! — възкликна Еди. Беше толкова радостен и изумен, че едва не закрещя. — Как, по дяволите…

Усмивката, която се изписа на лицето на Джон, бе едновременно невинна и лукава и загатваше, че собственикът й с лекота би станал майстор на подмолните номера.

— Приятна изненада, нали? Знаех си. Върнах се да хвърля едно око на магазина на Чип — по-точно на онова, дет’ остана от него — преди още суматохата да е приключила. Сума ти хора търчаха напред-назад — покриваха труповете, опъваха жълти ленти, правеха снимки… Някой бе сложил тези мешки настрани и те ми се сториха толкоз самотни, че реших да… — вдигна костеливото си рамо — … да ги прибера.

— Най-вероятно това е станало, докато се занимавахме с Калвин Тауър и Арон Дипно в тяхното бунгало — каза Еди. — След като ти уж се прибра вкъщи, за да заминеш на гости на