Тъмната кула

доста неща, но и аз имам нещичко за вас. И съм готов да разцелувам някое прасе, ако новините, които съм ви приготвил, не ви харесат.

— За какво става дума? — полюбопитства Еди.

— Преди няколко часа шерифът Елдън Ройстър затвори зад решетките четирима мъже, арестувани в Обърн. Както изглежда, те се опитали да се промъкнат покрай полицейската блокада на горския път и затънали здраво в лайната. — Джон отново лапна лулата си, извади една клечка от джоба на ризата си и допря върха на палеца си до върха й; известно време я подържа така, без да я запали. — После се изяснило, че искали да заобиколят куките, щот’ мъкнели със себе си мноого оръжия. — Мнооо- огоооо оръъъъжияааааа. — Автомати, гранати и нещо, дет’ му викат С-4. Май сте ми споменавали името на единия от тези юнаци — не беше ли Джак Андолини?

Еди се стовари на един от столовете на сай Бекхард, отметна глава към тавана и се разсмя гръмогласно. Когато се успокои, Роланд си каза, че никой не може да се смее като Еди Дийн. Във всеки случай не и след като Кътбърт Алгуд достигна полянката в края на пътя.

— Красавецът Джак Андолини кисне в селски зандан в щата Мейн! — възкликна младият стрелец. — Оваляйте ме в пудра захар и ми кажете, че съм шибана поничка! Ех, ако брат ми Хенри беше жив и можеше да види това със собствените си очи!

Ала в този миг Еди си каза, че Хенри най-вероятно беше жив — във всеки случай, някоя от неговите версии. Стига братята Дийн да съществуваха в този свят.

— Кат’ гледам, май наистина ви зарадвах — каза Джон, доближавайки пламъчето на бързо почерняващата клечка до края на лулата си. Той също изглеждаше доволен — усмихваше се толкова широко, че не можеше да разпали както трябва тютюна.

— Бива си те, драги — въздъхна Еди, докато бършеше сълзите си. — Това определено е събитието на деня. Какви ги говоря — на шибаната година!

— Имам и още нещо за вас — рече човекът с карираната риза, — но май е по-добре да го оставим за после. — Лулата вече се беше разгоряла и той се отпусна блажено назад, стрелкайки с поглед двамата необичайни скитници, които бе срещнал този ден. Мъже, чиято ка вече бе преплетена с неговата, за добро или за зло, нещастие или късмет. — Сега искам да чуя вашата история. И да разбера за к’во толкоз съм ви притрябвал.

— На колко години си, Джон? — попита Роланд.

— Не съм толкоз стар, че да не мога да го вдигам — отвърна малко хладно Кълъм. — Ами ти, друже? Колко пъти напоследък си топвал чушката?

Стрелеца се усмихна — с онази усмивка, която казваше схванах ти мисълта, хайде сега да сменим темата.

— Еди ще говори от името на двама ни — заяви Роланд. Бяха решили така, докато се връщаха от Бриджтън. — Моята история е прекалено дълга.

— Щом си рекъл — вдигна рамене Джон.

— Нека Еди ти разкаже своята история в зависимост от времето, с което разполагаме, после двамата ще ти кажем какво трябва да направиш и ако се съгласиш, той ще ти даде едно нещо, което трябва да занесеш на човек на име Моузес Карвър… а аз ще ти дам нещо друго.

Джон Кълъм се замисли над тези думи, след което кимна и се обърна към младия мъж.

Еди си пое дълбоко въздух.

— Преди всичко трябва да ти кажа, че срещнах човека, който седи сега до мен, по време на един полет от Насау, Бахамските острови, до летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Тогава редовно се друсах с хероин, както и моят брат. Всъщност се опитвах да пренеса доста кокаин.

— И кога беше това, синко? — полюбопитства Джон Кълъм.

— Лятото на 1987.

На набръчканото лице на Кълъм се изписа изумление, но без сянка на съмнение по отношение на думите на Еди.

— Значи идвате от бъдещето! Майко мила! — Той се приведе, обгърнат от ароматния тютюнев дим. — Синко — изрече след малко, — разказвай своята история. И да не си посмял да ми спестиш нито думичка!

ЧЕТИРИ

Тази работа отне на Еди час и половина — и то при положение, че спести на Кълъм доста от нещата, които им се бяха случили. Когато приключи с разказа си, над езерото Кезар се бе спуснал толкова гъст мрак, сякаш не беше ден, а нощ; заплашителната буря обаче нито се разразяваше, нито се преместваше на друго място. Над вилата на Дик Бекхард от време на време изтрещяваха гръмотевици, някои от които бяха толкова силни, че и тримата се сепваха. Една мълния се заби в Парка на езерото и за миг озари цялата му повърхност в седефено-пурпурен цвят. Когато задуха и вятър и започна да си шепне с дърветата, младият мъж си каза: „Ей сега ще започне, всеки момент“, ала не стана. Бурята бе надвиснала над тях като дамоклев меч, поклащащ се на възможно най-тънкия косъм, и Еди се замисли за дългата и странна бременност на Сузана. Някъде около седем часа изгасна електричеството и Джон рови известно време из кухненските шкафове, търсейки свещи, докато младият стрелец разказваше — за старците от Ривър Кросинг, за обезумелите хора от Луд и за изплашените жители на Кала Брин Стърджис, където бяха срещнали един бивш католически свещеник, излязъл, колкото и странно да изглеждаше, от страниците на един роман. Джон постави свещите на масата заедно с малко солени бисквити, сирене и бутилка чай с лед „Ред Зингър“. Еди завърши историята си с посещението в дома на Стивън Кинг — разказа как Стрелеца бе хипнотизирал писателя, внушавайки му да забрави за срещата им, как бяха зърнали за миг приятелката си Сузана и как се бяха обадили на Джон Кълъм, защото, както бе казал Роланд, това бе единственият човек в тази част на света, на когото можеха да се обадят. Когато младият мъж замълча, неговият дин разказа как по пътя за Търтълбек Лейн бяха срещнали Чевин от Чайвен. Той положи сребърния кръст, който бе показал на отрочето на Родърик, на масата, до чинията със сирене, и мъжът с карираната риза прокара върха на дебелия нокът на палеца си по брънките на изящната верижка.

После за известно време се възцари тишина.

Когато безмълвието стана непоносимо за Еди, той запита възрастния човек с лулата на каква част от историята е повярвал.

— На всичко — отвърна Джон без никакво колебание. — Трябва да се погрижите за тази роза в Ню Йорк, нъл тъй?

— Да — рече Роланд.

— Щот’ тя е запазила един от тези Лъчи, дет’ повечето са унищожени от тия… как ги казахте… телепати — Разрушителите?

Еди бе поразен колко лесно и бързо Кълъм бе схванал същността, но може би не трябваше да се чуди. „Със свежо око всичко се вижда по-добре“ обичаше да казва Сузана. Пък и Джон определено бе от хората, за които Беловласите от Луд казваха, че са „умни глави“.

— Да — кимна Стрелеца. — Право думаш.

— Розата се грижи за един от Лъчите, а Стивън Кинг — за друг. Поне така мислите вие.

— Този човек не бива да се оставя без надзор — рече Еди. — Освен всичко друго има доста вредни навици, а след като напуснем 1977 година от този свят, вече не можем да се връщаме и да проверяваме дали е добре.

— Кинг не съществува в нито един от другите светове, така ли? — попита мъжът с карираната риза.

— Най-вероятно не — поклати глава Роланд.

— Дори и да съществува — започна младият стрелец, — това, което прави там, няма никакво значение. Това е ключовият свят. Този свят и света, от който е дошъл Роланд. Тези два свята са близнаци.

Той погледна към своя дин, очаквайки потвърждение на думите си. Стрелеца кимна и запали последната от цигарите, които Джон му беше дал по-рано.

— Мисля, че ще мога да наглеждам Стивън Кинг — каза Кълъм. — И не е необходимо той да узнава за това. Стига, разбира се, да се върна благополучно след онази работа, по която ме изпращате в Ню Йорк.