Тъмната кула

Така ли е?

Мордред пет пари не даваше за това, ала все пак кимна. Червата му къркореха.

— В интерес на истината аз дойдох именно заради неговите дела — рече Уолтър и на лицето му се изписа най-очарователната му усмивка (е, ослепителният й блясък бе малко развален от фъстъченото масло, полепнало по зъбите му). Едно време сигурно е знаел, че всяко изречение, започващо с фразата „в интерес на истината“, почти винаги съдържа лъжа. Ала вече бе забравил това. Беше прекалено стар. Прекалено самонадеян. Прекалено глупав, за да си спомни. Е, не можеше да се отрече, че проявяваше известна предпазливост — със сигурност усещаше силата на детето, но дали усещаше, че то бърника в главата му? Определено не. Навярно смяташе, че съществото, криещо се зад бебешкия облик, е могъщо, но не чак толкова.

Уолтър се приведе, присвивайки колене.

— Твоят Червен баща е… — започна той — ами, честно казано, никак не е добре. Убеден съм, че това е следствие от дългото време, прекарано в непосредствена близост до Кулата, а също така и от обстоятелството, че е мислил прекалено много за нея. Както и да е, на теб се пада честта да довършиш започнатото от него. Именно поради тази причина дойдох тук — за да ти помогна в това.

Мордред кимна, сякаш бе доволен от чутото. И наистина беше доволен. Но, ох, колко беше гладен само!

— Може би се чудиш как проникнах в това уж защитено от всички страни помещение? — продължи Уолтър. — В интерес на истината аз помагах при построяването на тази станция — в отдавнашното отдавна, както би се изразил Роланд.

Отново същата фраза, по-очевидна и от намигване.

Беше прибрал пистолета в левия джоб на анорака си. Сега бръкна в десния и извади някакво приспособление с размерите на цигарена кутия, издърпа сребристата антена, след което натисна някакъв бутон. Част от облицования със сиви плочки под се спусна надолу, разкривайки стълба. Мордред кимна. Уолтър — или Рандал Флаг, както сега се наричаше — наистина бе излязъл от пода. Добър фокус, ала да не забравяме, че едно време този мъж бе служил на бащата на Роланд — Стивън — като придворен чародей под името Мартен. Този Уолтър о’ Дим действително имаше множество лица и имена, ала далеч не беше толкова умен, колкото си мислеше. Сега на сина на Краля му оставаше да узнае само едно — как Роланд и приятелите му се бяха измъкнали оттук. И дори нямаше нужда да се рови в съзнанието на посетителя си, за да го разбере — трябваше само да тръгне обратно по пътя, по който бе дошъл този глупак.

Преди това обаче…

Усмивката на Уолтър позагуби блясъка си.

— Казахте ли нещо, сир? — Рандал Флаг неочаквано стана необичайно вежлив. — Стори ми се, че чух гласа ви в съзнанието си.

Бебето поклати глава. Кой може да изглежда по-невинен от едно бебе? Нима лицата на новородените не са самото олицетворение на простодушието и невинността?

— Ще те взема с мен и ще тръгнем след тях, ако искаш — каза Уолтър. — Какъв отбор само ще бъдем! Те възнамеряват да отидат в онзи девар-той в Тъндърклап, за да освободят Разрушителите. Вече съм обещал да се срещна с баща ти — с Белия ти баща — и неговия ка-тет, в случай че продължат по пътя си, и смятам да спазя обещанието си. Защото, чуй ме добре, Мордред, Стрелеца Роланд Дисчейн се възправя срещу мен при всеки мой ход и аз нямам намерение да търпя повече това. Няма да търпя! Чуваш ли? — Гласът му беше станал писклив от ярост.

Младенецът кимна невинно, а красивите му бебешки очи се ококориха широко — от страх, удивление, а може би и от двете едновременно. Уолтър о’ Дим вече бе паднал съвсем ниско в очите му и сега единственият въпрос беше кога да приключи с него — незабавно или по-късно? Страшно му се искаше да яде, но си помисли, че може да потърпи още мъничко. Имаше нещо неустоимо в това да наблюдава как този глупак забива с такъв плам последните пирони в собствения си ковчег.

Мордред отново нарисува въпросителен знак във въздуха.

Усмивката на Уолтър окончателно се стопи.

— Какво искам в действителност ли? Това ли ме питаш? Бебето кимна утвърдително.

— Целта ми изобщо не е Тъмната кула, ако искаш да знаеш истината, а Роланд — Роланд, който не излиза от главата и сърцето ми. Искам той да умре. Тонът на мъжа бе хладен и безизразен, — За всички дълги и прашни левги, през които ме преследва, за всички неприятности, които ми причини; и за Червения крал — истинския Червен крал, ако разбираш какво искам да кажа… За упорството, с което продължи по пътя си, и задето не се отказа от Кулата, каквито и препятствия да се появяваха на пътя му, но най-вече за смъртта на майка му, която обичах някога… — той понижи глас — … или поне чуках. Както и да е, той беше този, който я уби. Каквато и роля да изиграх аз или Рия от Кьос в тази работа, именно момчето сложи край на живота й с проклетите си револвери, бавнозагряващия си мозък и бързите си ръце.

Мордред го слушаше внимателно.

— Що се отнася до края на вселената… — продължи Уолтър след малко, — ще кажа тъй — нека настъпи — сред лед, огън и мрак. Какво изобщо е направила вселената за мен, че да се грижа за благото й? Знам само едно — Роланд от Гилеад живя прекалено дълго и аз искам този кучи син да легне в земята. Заедно с всички онези, които изтегли.

За трети и последен път Мордред нарисува въпросителния знак във въздуха.

— Останала е една-единствена функционираща врата, която води оттук до онзи девар-той, млади господарю. Вълците също я използват… по-точно казано, използваха я, защото според мен вече извършиха последния си набег. Роланд и приятелите му също са минали през нея, но това изобщо не трябва да ни притеснява — когато се озоват от другата страна, ще имат прекалено много грижи, а и току-виж се сблъскат с твърде горещо посрещане! Нищо чудно и ние да ги довършим, докато вниманието им е погълнато от Разрушителите, Отрочетата на Родърик и стражите. Какво ще кажеш за това, а?

Пеленачето кимна решително, след което отвори уста и засмука розовите си пръстчета.

— Да — каза мъжът с мозъчната шапка, а усмивката му отново проблесна. Много добре знам, че си гладен. Обаче съм уверен, че ще можем да ти намерим нещо много по-добро от разните му там плъхове и недорасли рунтавелковци. Прав ли съм?

Мордред отново кимна. Беше абсолютно сигурен в това.

— Да изиграя ли ролята на доброто татенце и да ти потърся кльопачка? — попита Уолтър. — Тогава няма да се налага да се превръщаш в паяк. Бррррр! Трябва да ти призная, че в другия ги облик никой няма да те заобича, да не говорим, че едва ли изобщо ще те хареса!

Бебето вече протягаше ръчички към него.

— Няма да ме наакаш, нали? — попита с небрежен тон някогашният придворен чародей, спирайки се на половината път до стола. Ръката му се плъзна в джоба и Мордред осъзна, че коварното копеле криеше нещо от него — очевидно по някакъв начин посетителят му бе разбрал, че „мозъчната шапка“ не работи, и сега възнамеряваше да използва пистолета.

ТРИ

Съдейки по всичко, Мордред Дисчейн бе надценил Уолтър о’ Дим, ала нима това не е една от характерните черти на младостта, която впоследствие се оказва особено важна за оцеляването? И най- тривиалните фокуси на най-несръчния илюзионист изглеждат като истински чудеса в ококорените очи на невръстните му зрители. Уолтър дълго време не осъзнаваше какво се случва, ала да не забравяме, че все пак принадлежеше към породата на тези, които излизат сухи от водата при всевъзможни критични ситуации, истина ви казвам, и когато прозрението го осени, реакцията му беше мигновена.

Има една приказка — „слон в хола“, която добре изразява какво означава да живееш с наркоман, алкохолик или психопат. Хората извън тези взаимоотношения често питат: „Как можахте да не вземете никакви мерки през всичките тези години? Не видяхте ли слона в хола? “ Почти всеки, който живее при по-нормални обстоятелства, не може да разбере отговора, който в повечето случаи гласи: „Съжалявам, но беше там, когато се нанесох. Не знаех, че е слон; взех го за част от мебелировката.“ Макар и рядко, при някои хора — при късметлиите — идва момент на просветление, когато те внезапно съзират разликата. Този миг настъпи и за