Какъвто и да беше случаят, спокойно можеше да почака, преди да се промъкне през вратата, маркирана с гръмотевичния облак и мълнията. А когато я преминеше? Ами тогава щеше да ги намери. Да подслушва съвещанията им. Да ги наблюдава — без значение дали са будни или спят. Най-много щеше да внимава с този, когото Уолтър бе нарекъл Белия му баща. Ако мъжът с мозъчната шапка беше прав за лудостта на Пурпурния крал, значи това беше единственият истински баща, който му бе останал.
А дотогава…
Паякът пропълзя по стената на голямата зала, от чийто таван висяха множество големи предмети, и си изплете паяжина. Когато се намести в нея обаче, вече беше в облика на бебе — голичко, розово ба-боу с вид на едногодишно момченце, заспало надолу с главата, високо над хищниците, които можеха да дойдат на лов по тези места.
Четвърта глава
Вратата към Тъндърклап
ЕДНО
Когато четиримата пътешественици се събудиха (Роланд беше първият, който отвори очи; точно след шест часа), завариха още сандвичи на покрития с кърпа поднос, както и допълнително количество напитки. От домашния помощник обаче нямаше и помен.
— Добре, стига толкова — каза Стрелеца, след като повикаха Найджъл за трети път. — Той ни каза, че времето му изтича; явно, докато сме спали, е изтекло съвсем.
— Той вършеше нещо, което не искаше да върши — отбеляза Джейк. Лицето му изглеждаше бледо, а очите му — зачервени и подпухнали. От недоспиване, помисли си Роланд, след което се удиви на собствената си глупост. Момчето беше плакало за татко Калахан.
— Какво? — попита Ед, докато премяташе торбата си през рамо и вдигаше Сузана на гърба си. — За кого? И защо?
— Не знам — отвърна Джейк. — Той не
— Това са скрупули, които трябва да преодолееш — каза му Роланд, стараейки се да бъде максимално деликатен.
— Тежа ли ти много, скъпи? — весело попита Сузана, обръщайки се към Еди. — Или май трябва да попитам: „Много ли ти липсва добрата стара инвалидна количка?“ Да не говорим за онзи хамут от еленова кожа.
— Сюз, та ти намрази хамута още от първия миг, когато го видя — усмихна се съпругът й. — Не е ли тъй?
— Не питам за това и ти го
Лекотата, с която Дета пропълзяваше в гласа на Сузана или надничаше от лицето й (което беше малко плашещо), всеки път изумяваше Роланд. Самата Сузана — едва ли си даваше сметка за тези нашествия, за разлика от съпруга й.
— Готов съм да те нося до края на света — разнежи се Еди и я целуна по върха на нослето. — Стига само да не качиш пет килограма или повече. Тогава ще те зарежа и ще си потърся по-изящна дама.
Тъмнокожата жена го ръгна — не особено нежно — в ребрата и се обърна към Роланд:
— Това място е огромно, спуснем ли се веднъж долу. Как ще намерим вратата, която отвежда в Тъндърклап?
Техният дин поклати глава. Не знаеше.
— Какво ще кажеш ти, друже? — попита Еди момчето. — Ти си силен в интуицията. Можеш ли да се възползваш от дарбата си, за да намериш портала, който ни трябва?
— Може би… — сви рамене момчето, — ако знаех откъде да започна. Ала не знам.
След тези думи и тримата се обърнаха към Стрелеца. Не — и четиримата, защото дори и прокълнатият от боговете рунтавелко се взираше в него. Навярно Еди би пуснал някой майтап, за да разсее напрежението, което създаваше този общ поглед, и Роланд даже се порови в паметта си за подходяща шега. Нещо от сорта на „твърде много погледи развалят пая“? Не. Тази поговорка, която бе научил от Сузана, беше за готвачи и супи. Накрая просто каза:
— Ще се повъртим насам-натам, както правят хрътките, когато изгубят следата, и ще видим какво ще открием.
— Току-виж намерим друга инвалидна количка — каза весело Сузана. — Мръсните ръце на това лошо бяло момче най-безсрамно опипват непорочното ми местенце.
Еди я дари с ослепителна усмивка. Ако това място беше наистина непорочно, мадам — рече той, — нямаше да бъде цепнато на две.
ДВЕ
В крайна сметка именно Ко поде инициативата и ги поведе, но едва след като отидоха до кухнята. Четиримата се разтакаваха безцелно из помещението — и това никак не се харесваше на Джейк, — когато Ко внезапно започна да джавка:
—
Животинчето ги чакаше пред една открехната врата с надпис „НИВО С“. Когато се скупчиха около него, скунксът прекрачи прага и заприпка по коридора, като от време на време се обръщаше и ги стрелваше през рамо с блесналия си поглед. Те обаче не помръдваха. Пухкавото зверче излая разочаровано.
— Какво мислите? — попита Роланд. — Трябва ли да го последваме?
— Да — отвърна Джейк.
— Какво е подушил? — полюбопитства Еди. — Знаеш ли?
— Навярно нещо от Когана — каза момчето. — От истинския, който е на другия бряг на река У ай. Където с Ко подслушахме разговора на бащата на Бен Слайтман и… нали знаете, робота.
— Джейк? — обезпокои се Еди. — Всичко наред ли е?
— Да — рече момчето, макар че изведнъж се бе почувствало зле, спомняйки си как бе извикал бащата на Бени. На Анди, робота-вестоносец, очевидно му бе писнало от мрънкането на Слайтман — механичната му ръка го беше стиснала здраво за лакътя, в резултат на което мъжът бе „изпищял като сова“, както навярно би се изразил Роланд (не без нотки на презрение в гласа). Сега Слайтман-младши се намираше на място, където подобни неща, естествено, не можеха да му се случат и осъзнаването на факта, че това момче, до съвсем неотдавна толкова жизнено и изпълнено с енергия, в момента е един студен труп, застави сина на Елмър да се замисли. На всички им беше съдено да умрат, това бе така, ала Джейк се надяваше да си отиде достойно от този свят, когато настъпеше неговият час. В крайна сметка вече имаше известен опит в това
Мирисът на Анди — студен, ала маслен и отчетлив — се бе просмукал в целия Коган на другия бряг на река Уай, защото той и Слайтман-старши се бяха срещали там много пъти, преди Роланд и отрядът му да устроят топъл прием на Вълците. Миризмата, която усещаше момчето сега, не беше същата, но бе доста сходна. Това бе единствената позната на Ко следа и навярно поради тази причина пухкавото зверче искаше да я проследи до източника й.
— Само минутка — обади се Еди. — Мисля, че виждам това,
което ни трябва.
Той остави Сузана на земята, прекоси кухнята и се върна, бутайки пред себе си маса от неръждаема стомана, снабдена с колелца, предназначена за пренасяне на купчините мръсни чинии или други по-големи готварски съдове.
— Хопа-тропа-опала, вече имаш си кола — каза Еди, вдигна жена си и я положи на масата.
