Уолтър. Малко късничко наистина, но по-добре късно, отколкото никога.
„Няма да ме наакаш, нали?“ — това бе въпросът, който зададе, а прозрението го връхлетя между „наакаш“ и „нали“. Тогава разбра, че в къщата му е влизал натрапник… и през цялото време е тършувал из нещата му. И този нашественик не беше някакво си бебенце, а върлинест младеж с пъпчива кожа и тъп, любопитен поглед. Това навярно бе най-добрият и правдив образ, с който Уолтър можеше да си представи Мордред Дисчейн; проникнал с взлом тийнейджър, който се бе надрусан с някакъв почистващ препарат в аерозолна опаковка.
И този натрапник беше бърникал из главата му през цялото това време! Господи, как не бе могъл да забележи това? Пъпчивият юноша дори не се опитваше да се скрие; обикаляше насам-натам със зяпнала уста и разглеждаше всичко.
Плановете му да вземе Мордред със себе си, да го използва, за да се отърве от Роланд (ако стражите на онзи девар-той не го убиеха преди това), след което да убие малкото копеленце и да отреже безценната му лява пета — рухнаха в един миг. В следващата секунда в главата му съзря нов план, най-простият от всички. „Не трябва да му позволявам да разбере, че знам всичко. Един изстрел — това е най-големият риск, който мога да поема, и то само защото трябва да го направя. После бягам. Ако го убия, добре. А ако не успея, сигурно ще умре от глад, преди…“
Внезапно Уолтър осъзна, че ръката му се е вцепенила. Четирите му пръста продължаваха да стискат дръжката на пистолета в джоба на анорака му, но се бяха превърнали в камък. Петият се намираше на милиметри от спусъка, ала и той бе изгубил способността да се движи. Все едно го бяха погребали в бетон. В този момент мъжът, наричащ се Рандал Флаг, за пръв път видя светещата жица. Тя се появи от розовата устичка на бебето, седящо на стола, проточи се през стаята, блещукайки под светлината на лампите, и накрая се омота около тялото му на нивото на гърдите му, приклещвайки ръцете му. Мъжът осъзнаваше, че жицата всъщност не съществуваше… ала в същото време тя беше там.
Бе напълно обездвижен.
Мордред не можеше да види светещата жица, навярно защото не беше чел романа „Потъването на кораба“ от Ричард Адамс. Обаче бе имал възможността да проучи съзнанието на Сузана и това, което видя сега, му заприлича до голяма степен на нейния Коган. Само дето вместо циферблати с надписи „МЪНИЧЕ“ и „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“ пред погледа му се разкриха такива, които контролират двигателните функции (Мордред веднага го завъртя в положение „ИЗКЛЮЧЕНО“), мисловните процеси и мотивацията. Без съмнение устройството беше доста по-сложно от онова в главата на мъничкия рунтавелко — там имаше само две-три лостчета, — но пак бе доста лесно за управление.
Единственият проблем се състоеше в това, че беше бебе.
Проклето бебе, което не можеше да слезе от тъпия стол.
Ако наистина възнамеряваше да превърне този ходещ деликатес в апетитни хапки, трябваше да действа бързо.
Уолтър о’ Дим си каза, че изобщо не е толкова стар, че да стане прекалено доверчив — просто бе подценил малкото чудовище, осланяйки се не на знанията си за него, а на това, което виждаше. Същевременно бе имунизиран срещу така свойствената за младостта парализираща паника, което му даваше възможността да обмисли трезво ситуацията.
„Ако иска да направи нещо друго, освен да стои на стола си и да ме зяпа с бебешките си зъркели, ще трябва да се преобрази. А когато започне трансформацията му, контролът му над мен ще отслабне. И това ще бъде моят шанс. Не е много, но е единственото, което ми остава.“
В този миг той видя как по тялото на бебето пробягва ярка червена светлина — от главата до върха на миниатюрните пръстчета на краката му. Пухкавото розово телце на коварния ба-боу започна да потъмнява и да се подува, а от торса му се подадоха изкривени и дълги крайници. В същата секунда светещата жица, излизаща от устата на пеленачето, сякаш се разтвори във въздуха, а заедно с нея изчезна и примката, държаща го в плен.
„Няма време дори за един-единствен изстрел, не и сега. Бягай. Бягай от него… от тази твар. Това е единственото, което можеш да направиш. Изобщо не трябваше да идваш тук. Позволи на омразата, която изпитваш към стрелеца, да те заслепи, но навярно все още не е твърде къс…“
Той се обърна към стълбата в пода, докато в главата му стремително препускаха тези мисли, и тъкмо щеше да стъпи на първото стъпало, когато светещата струна се появи отново… само че този път се уви не около гърдите му, а около врата му — като гарота.
Уолтър се завъртя рязко на сто и осемдесет градуса, докато хриптеше, дишаше тежко и бълваше слюнка, и изведнъж усети как примката около шията му разхлаби мъничко хватката си. В същото време невидима ръка се плъзна по челото му и отметна качулката от главата му. Той винаги ходеше с качулка, стига да имаше подобна възможност; в провинциите на юг от Гарлан го знаеха като Уолтър Ходжи. Последната дума имаше две значения: мрачен и качулка. Нима тази конкретна качулка (беше я взел от една изоставена къща в градчето Френч Ландинг в щата Уисконсин) никак не му беше помогнала, така ли?
„Мисля си, че май достигнах полянката в края на пътя“ — помисли си Уолтър, докато гледаше как паякът се приближава към него на седемте си крака — подута, пъргава твар (по-пъргава от бебето и четири хиляди пъти по-гнусна) с уродлив израстък във формата на човешка глава, чиито сини очи се взираха в него над покрития с черен мъх гръб на членестоногото. На корема на паяка се виждаше червеното рождено петно, намиращо се на петата на бебето. Формата му беше на пясъчен часовник — също като окраската на женските екземпляри от вида „черна вдовица“. В този миг Уолтър осъзна, че точно този белег му трябваше; убийството на бебето и ампутирането на петата му нямаше да доведе до нищо. Значи идването му в Контролния център от самото начало е било обречено на провал.
Паякът се надигна на трите си задни крака и впи предните в дънките на мъжа; платът издаде противен стържещ звук. Очите на съществото се вторачиха в него с тъпото любопитство на натрапника в къщата му, когото си бе представил толкова добре.
— О, да, боя се, че това е полянката в края на пътя за теб — прогърмя в главата му, сякаш думите излизаха от мощен високоговорител. — Но ти възнамеряваше да сториш същото с мен, нали така?
— Не! Във всеки случай, не веднага…
— Щеше да направиш точно това! „Не се опитван да измамиш измамника!“, както би казала Сузана. Ето защо сега, ще направя на този, когото наричаш мой Вял баща, малка услуга. Моуке и да не си бил неговият най-страшен враг, Уолтър Пауик (както те наричаха много отдавна), но признавали че беше най-отдавнашният му противник. И сега ще те измета от пътя му.
Уолтър изобщо не подозираше, че в него още гори смътна искрица надежда за спасение, дори когато това отвратително създание се надигна пред него, гледайки го лакомо с изпъкналите си очи, а лигите капеха от грозната му паст, до момента, в който чу за пръв път от хиляда години името, на което отговаряше момчето от онази ферма в Делейн: Уолтър Падик. Уолтър, син на Сам Мелничаря от баронство Истар’д. Той бе избягал от стопанството на тринайсетгодишна възраст и година по-късно бе изнасилен анално от друг бродяга, ала бе устоял на изкушението да се върне вкъщи. Вместо това бе поел към съдбата си.
Уолтър Падик.
Когато чу това име, мъжът, който понякога се наричаше Мартен, Ричард Фанин, Рудин Филаро и Рандал Флаг (и с множество други имена), изостави всички свои надежди, с изключение на една-единствена — да умре достойно.
— Гладен съм, Мордред е много гладен. Направо умирам от глад — прогърмя отново безжалостният глас в главата му, глас, който се вливаше в него по светещата жица, сътворена от волята на малкия крал. — Но ще похапна както си му е редът, започвайки с предястие. Очите ти.
