За момент атмосферата в стаята се наелектризира и настъпи пълна тишина. Тази стая изглеждаше прекалено малка за всички бурни чувства, които сега я изпълваха.
— И аз мога да ти задам същия въпрос — каза Тад най-накрая.
— Не — рече бавно Старк. — Играя с открити карти. Кажи ми, Тад. — Студената му ръка, с разлагаща се плът обхвана китката на Тад и я стисна със стоманената сила на менгеме. — Какво криеш?
Тад си наложи да се извърне и да погледне Старк в очите. Сега цялото му тяло бе обхванато от пълзящото чувство, ала най-силно беше то в раната на ръката му.
— Искаш ли да пишеш тая книга или не? — попита го той.
За първи път, Лиз забеляза нещо ново в израза на Старк, някаква промяна. Внезапно там се бе появила несигурност. И страх? Може би да, а може би не. Но дори и да не го изпитваше в този момент, страхът беше близо и го дебнеше.
— Не съм дошъл тук, за да си чешем езиците, Тад.
— Тогава ти се опитай да разбереш какво крия — каза Тад. Лиз чу как някой ахна и осъзна, че този някой е самата тя.
Старк й хвърли бърз поглед и пак се втренчи в Тад.
— Не ме бъзикай, Тад — каза кротко той. — Хич не се опитвай и да ме бъзикаш, брато.
Тад се засмя. Това беше студен, отчаян смях… но не изцяло лишен от чувство за хумор. И това беше най-ужасното. Не беше изцяло лишен от хумор и Лиз долови Джордж Старк в този смях, точно както видя Тад Бомънт в очите на Джордж Старк, когато той си играеше с бебетата.
— Защо не, Джордж? Знам какво имам да губя. И моите карти са открити. Сега ще пишем ли или искаш да си приказваме?
Старк внимателно се вгледа в лицето на Тад. Плоските му, жълтеникави очи, сякаш изпиваха лицето на Тад. Накрая той каза:
— О, майната му. Да започваме.
— Защо не? — усмихна се Тад.
— Излезте двамата с ченгето — Старк каза на Лиз. — Тук оставаме само момчетата. Стигнахме вече до този момент.
— Ще взема бебетата — чу Лиз гласа си, а Старк се изсмя.
— Ама че смешно, Бет. Ъхъ. Бебетата са гаранция. Като авторските права върху романите, нали така, Тад?
— Ама… — подхвана Лиз.
— Всичко е наред — каза Тад. — Нищо няма да им се случи. Джордж ще ги наглежда, докато аз започна. Те го харесват. Не си ли забелязала?
— Разбира се, че съм забелязала — каза тя с гърлен, изпълнен с омраза глас.
— Просто не забравяй, че те са тук с нас — каза Старк на Алън. — Не го забравяй, шерифе Алън. Недей да импровизираш. Ако се опиташ да ни скроиш някой номер, ще стане точно както в Джонстаун. Ще ни изкарат оттук с краката напред. Разбра, нали?
— Разбрах — каза Алън.
— И затворете вратата след себе си — Старк се обърна към Тад. — Време е.
— Така е — каза Тад и взе един молив. Обърна се към Лиз и Алън. От лицето на Тад Бомънт ги гледаха очите на Джордж Старк. — Хайде. Излизайте.
8.
Лиз спря насред стълбите. Алън почти се сблъска с нея. Тя гледаше втренчено през остъклената стена на хола.
Целият свят беше птици. Пристана не се виждаше; в гаснещата светлина хълмът до езерото беше почернял от тях. Небето над езерото бе притъмняло от новите ята, които се спускаха към вилата на Бомънтови от запад.
— О, боже — промълви Лиз.
Алън сграбчи ръката й.
— Мълчи — каза. — Той не бива да чуе.
— Но какво…
Алън й помогна да слезе по стълбите, държейки я здраво за ръката. Когато отидоха в кухнята, той й разказа и останалото, което му бе казал доктор Притчърд този следобед, сякаш преди хиляди години.
— Какво значи това? — прошепна тя. Беше бледа като платно. — Алън, толкова ме е страх.
Той я прегърна и въпреки, че се страхуваше, усети здравото й женско тяло до себе си.
— Не знам — каза той, — но знам едно — те са тук защото Тад или Старк ги е повикал. Почти съм сигурен, че е Тад. Той трябва да ги е видял на идване. Видял ги е, но не каза нищо.
— Алън, той не е същият.
— Знам.
— Част от него обича Старк. Част от него обича… злото в Старк.
— Знам.
Те отидоха до прозореца в антрето до масичката с телефона и погледнаха навън. Алеята бе покрита с врабци, и гората, и бараката, където се намираше двадесет и две калибровия пистолет. Колата на Роули изобщо не се виждаше.
Обаче нямаше никакви врабци по Торонадото на Старк. В кръг около колата също беше празно, сякаш това пространство беше поставено под карантина.
Чу се глухо издумтяване, когато едно врабче се удари в прозореца. Лиз извика тихо. Останалите птици се раздвижиха неспокойно, сякаш огромна вълна се разля нагоре по хълма. После пак замряха.
— Дори и да са на Тад — каза тя — той може да не ги използва срещу Старк. Има някаква лудост в него, Алън. И винаги е имало. Това… му харесва.
Алън не каза нищо, но и той знаеше, че е така. Беше го усетил.
— Всичко е като кошмарен сън. Да можех да се събудя. Да се събудя и нещата да си бъдат пак, както преди. Не както преди Клоусън, а както бяха преди изобщо да се появи Старк.
Алън кимна.
Тя вдигна поглед към него.
— Какво ще правим сега?
— Най-трудното — отвърна той. — Ще чакаме.
9.
Вечерта сякаш нямаше край. Залезът бавно кървеше в небето, докато слънцето се скри зад планината на запад от езерото, планината, която се сливаше с веригата Президеншъл Рейндж в Ню Хампшир.
Навън последното ято долетя и се присъедини към главното ято. Алън и Лиз чувстваха тяхното присъствие на покрива над главите си, като гробна могила от врабци, но стояха тихо. Чакаха.
Докато се разхождаха из стаята, въртяха глави насам-натам, като радари, които се опитват да уловят някакъв сигнал. Вслушваха се в шумовете от кабинета, а най-влудяващото нещо бе, че никакъв звук не идваше зад вратата на този кабинет. Лиз дори не можеше да чуе гугукането и бърборенето на бебетата. Надяваше се, че са заспали, но нямаше начин да накара гласът, който настояваше, че Старк е убил и тях, и Тад, да замлъкне.
Убил ги е тихо
С бръснача, който носеше.
Тя си повтаряше, че ако нещо подобно се случеше, врабците щяха някак си да научат, щяха да направят нещо. Тази мисъл я утешаваше, макар и съвсем малко. Врабците представляваха огромна, неразрешима главоблъсканица. Само един бог знаеше какво щяха да направят… и кога.
Здрачът бавно отстъпваше пред тъмнината, когато Алън каза остро:
— Ще си разменят местата, ако това продължи прекалено дълго, нали? Тад ще почне да се чувства зле… а Старк — по-добре.
