2.
Старк писа повече от половин час и накрая остави молива с въздишка на задоволство.
— Хубаво е — каза той с гърлен, тържествуващ глас. — По-хубаво не би могло и да бъде.
Тад взе тетрадката и започна да чете, но за разлика от Старк, прочете всичко написано. Това, което търсеше, намери на третата страница от общо деветте написани от Старк.
Машин чу стържещи звуци и се наежи. Хвана още по-здраво картечницата, но тогава се досети откъде бе дошъл този звук. Гостите, около двеста, се бяха събрали покрай дългите маси под големия навес на жълти и сини райета и разтваряха своите сгъваеми врабчета върху дъските, сложени на тревата, за да се предпази ливадата от острите врабчета на жените. Гостите ръкопляскаха на крака на врабчовата торта.
„Той не знае — помисли си Тад — Написал е думата «врабче» отново и отново и изобщо… няма и най- малката представа, че го прави.“
Тад чуваше, че ходят неспокойно напред-назад над главите им. И бебетата бяха погледнали два пъти нагоре преди да заспят и така знаеше, че и те бяха забелязали.
Но не и Джордж.
За Джордж врабчетата не съществуваха.
Тад се върна към ръкописа. Думата започна да се появява все по-често и в последния параграф вече се появяваше и цялата фраза.
Машин разбра по-късно, че врабчетата летяха и че единствените хора, които бяха изцяло във властта му и му бяха врабчета бяха Джак Рейнджли и Лестър Ролик. Всички останали врабчета, с които бе летял повече от десет години, участваха в сделката. Врабчета. И те полетяха още преди Машин да е успял да изкрещи заповедта в своя врабче радиоприемник.
— Е? — попита Старк, когато Тад остави тетрадката на масата. — Какво ще кажеш?
— Мисля, че става — отвърна Тад. — Но ти самият знаеш това, нали?
— Да… но исках да го чуя от тебе, брато.
— Мисля, че и изглеждаш доста по-добре.
Което си беше самата истина. Докато Джордж бе погълнат изцяло от бурния, изпълнен с насилие свят на Алексис Машин, раните му бяха започнали да зарастват.
Те постепенно изчезваха. Разкъсаната, разлагаща се плът отново ставаше розова. По ръбовете на раните се появяваше здравата кожа, а на някои места язвите се бяха затворили съвсем. Веждите му, които бяха почти изчезнали, сега поникваха отново. Струйките гной, от които яката на ризата му се бе втвърдила и пожълтяла съвсем, сега пресъхваха.
Тад докосна с лявата си ръка раната, която се появяваше на лявото му слепоочие. За момент се загледа във върховете на пръстите си. Бяха мокри. Докосна и челото си. Кожата беше съвсем гладка. Малкият бял белег, спомен от операцията претърпяна в годината, когато започна истинския му живот, беше изчезнал.
Единият край на люлката отива нагоре, а другият — надолу. Такъв е природният закон. Обикновен природен закон.
Дали се беше стъмнило навън? Според Тад се беше стъмнило съвсем или почти. Той погледна часовника си, но и това не му помогна. Беше спрял. Но времето и без това нямаше значение. Скоро трябваше да го направи.
Старк изгаси цигарата си в препълнения с угарки пепелник.
— Ще продължиш ли или искаш да си починеш?
— Защо ти не продължиш? — попита го Тад — Мисля, че можеш.
— Да — каза Старк без да погледне Тад. Имаше очи само за думите, думите, думите. Той прокара ръка през русата си коса, която бе възвърнала блясъка си. — И аз мисля, че мога. Всъщност знам, че мога.
Старк започна да пише отново. Хвърли бегъл поглед към Тад, когато той стана от стола и отиде до острилката. След това пак сведе поглед към листа. Тад наостри като бръснач молива си. Преди да се обърне, той извади от джоба си свирката, която Роули му беше дал. Стисна я в ръката си и седна отново, загледан в тетрадката пред себе си.
Това е. Моментът дойде. Знаеше това, така добре, както познаваше и очертанията на собственото си лице. Оставаше единствено въпросът дали щеше да има кураж да го направи.
Част от него не искаше дори да опитва, тази част, която силно желаеше книгата да бъде написана. Но той с учудване установи, че това чувство не беше така силно, както когато Лиз и Алън излязоха от кабинета и смяташе, че знае защо това е така. В момента се извършваше деление. Някакво скверно раждане. Книгата вече не му принадлежеше. Алексис Машин беше в ръцете на човека, на когото и дължеше своето съществувание.
Държейки здраво в ръката си свирката, Тад се наведе над своята тетрадката.
Аз ги повиках, написа той.
Над него нетърпеливото движение на врабците спря.
Аз знам за тях, написа той.
Целият свят сякаш притихна, наострил слух.
Аз съм собственикът.
Той спря да пише и погледна към спящите си деца.
„Още пет думи — помисли си той — Само още пет.“
И той почувства, че искаше да напише тези думи по-силно от всички останали думи, които някога бе написал.
Искаше да пише романи… ала много по-силно от желанието да вижда прекрасните картини с третото си око, беше желанието да бъде свободен.
Още пет думи.
Той сложи свирката в устата си и я стисна като цигара между устните си.
Не вдигай поглед от листа, Джордж. Не поглеждай, не се откъсвай от света, който създаваш. Недей сега. Моля те, Боже, не му позволявай сега да поглежда в реалния свят.
На белия лист пред себе си Тад написа ПСИХОПОМП с главни букви. Огради го в кръг. Под него начерта стрелка, а под стрелката написа: ВРАБЧЕТАТА ЛЕТЯТ.
Навън задуха вятър, само че не беше всъщност вятър. Това беше размахване на милиони крила. И вятърът духаше в главата му. Внезапно третото око в съзнанието му се отвори, отвори се по-широко от всякога и той видя Бергенфийлд, Ню Джърси, празните къщи, пустите улици, мекото, пролетно небе. Видя врабците навсякъде, повече от когато и да било преди. Светът, в който бе отраснал, се беше превърнал в огромен птичарник.
Само че не беше Бергенфийлд.
Беше Ендсвейл.
Старк престана да пише. Очите му се разшириха от неочакваната, закъсняла тревога.
Тад си пое дълбоко дъх и наду свирката, която Роули Дилесипс му беше дал. От нея излезе странен, пронизителен звук.
— Тад? Какво правиш? Какво правиш?
Старк посегна към свирката. Но преди да е успял да я докосне, тя се разцепи в устата на Тад и поряза устните му. Звукът събуди бебетата. Уенди се разплака.
Навън шумоленето на врабчетата се превърна в тътен.
Те летяха.
3.
Лиз се отправи към стълбите, когато чу, че Уенди заплака. Алън остана за момент закован на мястото си, слисан от това, което виждаше навън. Земята, дърветата, езерото, небето, всичко бе изчезнало. Врабците прииждаха като огромна, развята завеса, която затъмняваше цялата остъклена стена отгоре до долу.
Когато първите малки телца се удариха в дебелото стъкло, Алън излезе от вцепенението си.
