7.
Насред стълбището Лиз и Алън бяха принудени да спрат. Пред тях се издигаше една еластична стена от птици, но те просто не можеха да си проправят път през нея. Въздухът се изпълваше от непрестанното пърхане на крила. Лиз извика от яд и ужас.
Птиците не ги нападнаха, не се обърнаха срещу тях. Просто не им даваха път. Изглеждаше като че ли всичките врабци на земята бяха извикани тук да участват във втората част на историята в къщата на Бомънтови в Касъл Рок.
— Залегни! — извика Алън. — Може би ще успеем да пропълзим под тях!
И двамата коленичиха. Отначало наистина можеха да се придвижат малко напред, въпреки че усещането бе крайно неприятно. Оказа се, че пълзят върху кървящия килим от прекършени птичи тела, който беше дебел поне двадесет сантиметра. След това пред тях отново се изправи стената. Алън надникна изпод одеялото и видя огромната, объркана маса пред тях, която не се поддаваше на никакво описание. Врабците по стълбите бяха премазани. Върху тях лежаха на пластове живи птици, които също скоро щяха да са мъртви. Малко по-нагоре, може би на около три стъпки от края на стълбището, врабците летяха в самоубийствен танц. Сблъскваха се и падаха, някои политаха отново, другите оставаха да се гърчат сред телата на своите събратя със счупени крила или крака. Алън си спомни, че врабчетата не можеха да се задържат във въздуха на едно място.
Някъде над тях от другата страна на тази абсурдна, жива бариера, се чу мъжки вик.
Лиз го сграбчи и го притегли към себе си.
— Какво да правим? — изкрещя тя. — Какво да правим, Алън?
Той не й отговори. Защото отговорът беше нищо. Нищо не можеха да направят.
8.
Старк пристъпи към Тад с бръснача в дясната си ръка. Тад отстъпи към бавно отварящата се врата на кабинета, без да откъсва очи от острието. Той сграбчи един молив от бюрото.
— Това няма да ти помогне особено, брато — каза Старк. — Сега вече няма. — След това погледът му се премести към вратата. Тя се бе отворила достатъчно широко и врабците влетяха вътре… река от врабци… и те се втурнаха право срещу Джордж Старк.
Лицето му се измени за секунда. Сега на него бе изписан ужас, който показваше, че Старк е разбрал всичко.
— НЕ! — изкрещя той и размаха срещу тях сгъваемия бръснач на Алексис Машин. — НЕ, НЯМА! НЯМА ДА СЕ ВЪРНА! НЕ МОЖЕ ДА МЕ НАКАРАШ!
Разсече едно врабче на две. То падна на земята на две покрити с пера парчета. Старк сечеше въздуха около себе си.
И Тад внезапно разбра
(няма да се върна)
какво ставаше тук.
Психопомп бяха дошли естествено, за да послужат като ескорт на Джордж Старк. Трябваше да ескортират Джордж Старк обратно до Ендсвейл, обратно в земята на мъртвите.
Тад захвърли молива и пристъпи към децата си. Стаята беше пълна с врабчета. Вратата се беше отворила почти докрай, реката се бе превърнала в потоп.
Врабците накацаха по широките рамене на Старк. Накацаха и по ръцете и главата му. Нахвърлиха се и върху гърдите му, първо десетки, а после стотици. Той се въртеше бясно в облак от откъснати пера, от остри, режещи човки. Опитваше се да им отвърне със същото, което щеше да получи от тях.
Те покриха бръснача. Зловещото, сребристо острие изчезна под перата, залепнали по него.
Тад погледна децата си. Бяха престанали да плачат. Гледаха кипящия водовъртеж в претъпканото пространство с еднакви изражения на учудване и удоволствие. Бяха вдигнали ръце над главите си, сякаш за да проверят дали вали дъжд. Малките им пръстенца бяха разперени. На тях бяха накацали врабчета… но не ги кълвяха.
Обаче кълвяха Старк.
Кръвта бликна от лицето му от сто места. Едното му синьо око изхвръкна. Едно врабче кацна на яката на ризата му и зарови човката си в дупката от молива, който Тад бе забил във врата му. Птицата успя да клъвне три пъти, тап-тап-тап, като изстрелите на картечница, преди Старк да успее да го докопа и да го стисне в юмрука си, сякаш бе изрязано от хартия врабче.
Тад приклекна до бебетата. Птиците накацаха и по него. Не го кълвяха, просто стояха.
И наблюдаваха.
Старк изчезваше. Той се превръщаше в жива, гърчеща се скулптура изградена от птици. Кръв се стичаше по крила и пера. Някъде под тях Тад чу острия звук от разцепващо се дърво.
„Пробили са в кухнята“ — помисли си той. Сети се за газта, с която се захранваше печката, но тази мисъл беше някак незначителна, далечна пред това тук.
Сега чу звук наподобяващ пляскане по мокра кожа. Това беше живата плът на Джордж Старк, която врабците късаха от костите му.
— Дойдоха за тебе, Джордж — чу той собствения си шепот. — Дойдоха за теб. Бог да ти е на помощ сега.
9.
Алън усети, че пред тях се отваря пространство и надникна през дупките с форма на диамант на одеялото. Една цвъчка се стече веднага по бузата му и той я изтри. Над стълбището беше пълно с птици, но броят им беше по-малко. Тези, които още бяха живи, явно бяха стигнали до целта.
— Хайде — каза той на Лиз и двамата тръгнаха пак по ужасния килим от телата на мъртви птици. Тъкмо стигнаха до площадката на втория етаж, когато чуха вика на Тад:
— Вземете го! Вземете го! ЗАНЕСЕТЕ ГО ОБРАТНО В АДА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО!
И шумът от врабците се превърна в истински ураган.
10.
Старк направи последно, отчаяно усилие да се освободи. Нямаше къде да мърда, къде да избяга, ала все пак опита. И това беше в негов стил.
Масата от птици, която покриваше тялото му, се премести заедно с него. Гигантските му, подпухнали ръце, покрити с пера, глави, крила се вдигнаха нагоре, после се удариха в тялото му, пак се вдигнаха и се кръстосаха на гърдите му. Птиците, някои от тях мъртви, други ранени, паднаха на земята и за момент пред очите на Тад се разкри такава картина, която щеше да го преследва до края на живота му.
Врабците изяждаха Джордж Старк. Очите му ги нямаше. На тяхно място бяха останали две огромни, черни дупки. Носът беше само откъснато парче кърваво месо. По-голямата част от челото му и косата му липсваше и отдолу се белееше покрития със слуз череп. Яката на ризата му все още обрамчваше врата му, ала нищо друго не бе останало от него. Ребрата му — бели издутини, стърчаха от кожата. Птиците бяха разпорили корема му. Част от тях се бяха скупчили в краката му, поглеждаха нагоре с огромно внимание и после се счепкваха за разкъсаните, кървящи остатъци от червата му. Видя и още нещо.
Врабците се опитваха да го вдигнат. Опитваха се… и много скоро щяха да успеят. Когато тялото му олекнеше достатъчно, щяха да направят именно това.
— Вземете го! Вземете го! ЗАНЕСЕТЕ ГО ОБРАТНО В АДА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО!
Виковете на Старк внезапно прекъснаха, когато стотиците кълвящи човки стигнаха до гласните му струни. Врабците се струпаха под мишниците му и за секунда краката му се отделиха от земята.
Той свали ръце, това което бе останало от тях, в яростен жест, премазвайки десетки… но други птици, два пъти повече, заеха мястото им.
