без петнадесет вечерта, когато психопомп отнесоха неговата тъмна половина на онова място, което му беше определено. Всичко приключи с черното Торонадо, паяка тарантул, с който той и Джордж винаги идваха до вилата в често повтарящия се кошмар на Тад.
Лиз стоеше с близнаците накрая на алеята, там където тя излизаше на Лейк Лейн. Тад и Алън стояха до черната кола на Джордж Старк, която вече не беше черна. Беше посивяла от птичите изпражнения.
Алън не искаше да гледа към къщата, но не можеше да откъсне поглед от нея. Тя представляваше истинска развалина. Източната част, където бе кабинетът, бе понесла основната тежест на наказанието, но тъй или иначе цялата къща беше разрушена. Огромни дупки зееха навсякъде. Перилата на пристана се бяха прекършили и висяха над езерото като строшена дървена стълба. Около къщата мъртвите птици образуваха дълбоки преспи. Някои се бяха заклещили на покрива, други бяха задръстили водосточните тръби. Луната беше изгряла. Разпръснатите потрошени стъкла отразяваха нейната черносребриста светлина. Същата призрачна светлина искреше и от стъклените очи на мъртвите врабчета.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита Тад.
Алън кимна.
— Питам защото така ще унищожим веществени доказателства.
Алън са засмя дрезгаво.
— Нима някой ще повярва, доказателства за какво именно представлява всичко това?
— Предполагам, че не. — След кратка пауза Тад добави: — Знаеш ли, имаше време, когато ми се струваше, че ти ме харесваш. Вече нямам това чувство. Изобщо го нямам. Не разбирам. Нима мислиш, че аз съм отговорен за… всичко това?
— Не ми пука — каза Алън. — Всичко свърши. Това е единственото, което ме интересува, мистър Бомънт. В момента това е единственото нещо в целия свят, за което ми пука.
Алън видя обидата на измореното, измъчено лице на Тад и направи огромно усилие.
Виж какво, Тад. Прекалено много ми дойде. Прекалено много на един път. Току-що видях как врабчета отнесоха в небето един човек. Остави ме на мира, ако обичаш.
Тад кимна.
— Разбирам.
„Само че не разбираш — помисли си Алън. — Не разбираш що за човек си и се съмнявам, че някога ще го разбереш. Може би жена ти… въпреки че се съмнявам, че нещата изобщо ще продължат между вас след всичко преживяно, ще успее, ако някога изобщо поиска да те разбере, ако се осмели да те обича. Децата ти, може би, някой ден… но не и ти, Тад. Като стои до тебе, човек има чувството, че е застанал до една пещера, от която е излязло кошмарно същество. Това чудовище вече го няма, обаче човек не би искал да остане до мястото, където то се е появило за първи път. Защото след него може да се роди и друго. Може би няма да има, така смяташ и ти. Ала какво чувстваш? Чувствата говорят с друг глас, нали Тад? О, боже. А дори и ако пещерата е празна, остават сънищата. И спомените. И Хомър Гамаш, например, пребит до смърт със собствената си протеза. Заради тебе, Тад. Всичкото заради тебе.“
Това не беше честно и Алън го съзнаваше донякъде. Тад не бе искал да има близнак и не се бе опитал да унищожи своя брат близнак в утробата на майка им от злоба (Тук не става въпрос за Каин, който се изправил срещу Авел и го убил с камък, му беше казал доктор Притчърд). Не е знаел и какво чудовище се крие в псевдонима, когато бе започнал да пише под името Джордж Старк.
И все пак те бяха близнаци.
И той не можеше да забрави как Старк и Тад се бяха смели заедно.
Този налудничав, истеричен смях. И погледът им.
Замисли си дали Лиз някога можеше да забрави това.
Лекият бриз донесе противната миризма на втечнен газ.
— Хайде да я изгорим — каза рязко Алън. — Да изгорим всичко. Не ме е грижа кой какво ще си помисли след това. Вятър почти няма, а и пожарникарите ще са пристигнали преди да се е разпространил огънят. Ако се запали и гората наоколо, толкоз по-добре.
— Аз ще го направя — каза Тад. — Ти иди при Лиз. Помогни й с бе…
— Ще го направим заедно — каза Алън. — Дай ми чорапите си.
— Какво?
— Добре чу — дай ми чорапите си.
Алън отвори вратата на Торонадото и погледна вътре. Както и очакваше видя стандартния скоростен механизъм. Такъв мъж като Джордж Старк никога не би се задоволил с автоматична смяна на скоростите. Такива работи бяха за женените мухльовци като Тад Бомънт.
Остави вратата на колата отворена. Стъпил на единия си крак, Алън вдигна другия, подпря го на колата, събу дясната си обувка и свали чорапа. Тад направи същото като него. Алън обу обувката си на босо и повтори процедурата и с левия крак. Нямаше никакво намерение да стъпи върху масата от мъртви птици с бос крак дори и за секунда.
Когато свърши с тази работа, завърза двата памучни чорапа заедно. Взе чорапите на Тад и ги привърза към своите. Заобиколи от страната до шофьора. Под краката му се чуваше хрущене от мъртвите врабчета, сякаш стъпваше върху смачкан вестник. Отви капачката за резервоара и напъха вътре импровизирания фитил. Когато извади чорапите, тя бяха напоени с бензин. Обърна ги и отново ги напъха вътре, като остави мокрия край да виси навън до вратата изцапана с изпражнения. След това се обърна към Тад, който го бе последвал. Алън бръкна в джоба на ризата си и извади кутия кибрит. Такива обикновено продаваха по павилионите заедно с цигарите. Не знаеше откъде е взел тази, но отгоре й имаше реклама за колекционерите на марки.
На марката беше изобразена птица.
— Запали чорапите, когато колата тръгне — каза Алън. — Да не подраниш, разбра ли?
— Да.
— Ще избухне. Къщата също ще се запали. А после и бутилките с газ отзад. Когато дойдат инспекторите по пожарите, ще си помислят, че твоя приятел е загубил контрол над управлението и се е блъснал в къщата, след което колата му е експлодирала. Поне така се надявам, че ще изглежда.
— Добре.
Алън заобиколи колата.
— Какво става? — извика изнервено Лиз. — На бебетата им става студено!
— Само минута — каза й Тад.
Алън се пъхна в неприятно миришещата кола и освободи ръчната спирачка.
— Почакай, докато тръгне — извика той през рамото си.
— Добре.
Алън натисна съединителя с крак и постави в нулево положение лоста за скорости.
Торонадото веднага потегли.
Той се отдръпна и за момент си помисли, че Тад не е успял да изпълни своята задача… и в този миг фитила се разгоря отзад на колата.
Торонадото премина бавно последните петнадесет фута от алеята, удари се в ниския бордюр и продължи уморено до малката веранда от черно дърво. Удари се в къщата и спря. Алън ясно виждаше лепенката осветена от оранжевата светлина на огъня: ЖЕСТОКО КОПЕЛЕ.
— Вече не — промълви той.
— Какво?
— Няма значение. Отстъпи назад. Колата ще избухне.
Бяха изминали десет стъпки, когато Торонадото избухна като снаряд. Пламъците обхванаха разрушената източна част на къщата, така че дупката в стената на кабинета заприлича на зрящо черно око.
— Хайде — каза Алън. — Да идем в моята кола. Сега след като я подпалихме, трябва да предадем съобщението, че има пожар. Няма смисъл и други къщи край езерото да пострадат.
Ала Тад остана още малко и Алън остана с него. Покривът беше от кедрови плочки, а останалата част от къщата — от сухо дърво. Огънят се разгаряше бързо. Пламъците горяха най-силно там, където беше кабинета на Тад. Докато гледаха, листа хартия литнаха нагоре от раздвижването на пластовете топъл въздух. На светлината от огъня Алън можа да види, че листата бяха целите изписани с думи. Листата се огънаха, запалиха, потъмняха и се овъглиха. Полетяха нагоре в нощта, над пламъците като ято черни
