се чувстваше. Напомняше миризмата на развалена храна, която още не е започнала да се разлага. Но в случая не беше храна, макар че за нея това беше най-точното сравнение. Усещала ли го бе преди? Мислеше, че да.
А имаше и друга миризма, която не се възприема с обонянието. Разпозна веднага тази миризма. Полицейският служител Хамилтън от Кънектикът веднага би се съгласил с нея, че така мирише, когато наоколо има нещо гнило.
Тя стоеше точно до хола, гледаше преобърнатата възглавница и слушаше радиото. Това, което изкачването на три етажа не бе в състояние да направи, една невинна възглавница бе успяла. Сърцето й биеше силно в масивната й гръд и тя едвам си поемаше дъх. Нещо не беше наред тук, изобщо не беше наред. Въпросът беше дали да се забърква или да си тръгне веднага.
Разумът я съветваше да си отиде, докато все още имаше тази възможност и този съвет беше основателен, но любопитството й каза да остане и то надделя.
Тя надникна през вратата на хола и погледна първо надясно, където освен изкуствена камина и два прозореца с изглед към „Ел Стрийт“ нямаше нищо друго. Тя извърна глава наляво и изведнъж замря. Главата й сякаш се закова на място и очите й се разшириха.
Тя задържа погледа си не повече от няколко секунди, макар да й се стори много по-дълго. Успя да види всичко до най-малката подробност. В съзнанието й се запечата такъв ясен и хубав образ, какъвто щеше да излезе и на снимките, направени от фотографа криминалист.
Видя две бутилки бира „Амстел“ на холната маса, едната празна, а другата полупълна, все още с ивица пяна на гърлото. Видя пепелника с надписа „Чикаголанд“ в извивката. Видя и два фаса от цигари без филтър, загасени в средата на искрящо белия пепелник, макар че Голямата клечка не пушеше, поне не цигари. Между пепелника и бутилките видя малка пластмасова кутийка от кабърчета, които Голямата клечка използваше, за да закача листа на таблото в кухнята. Повечето от тях бяха разпръснати върху стъклото на масичката. Няколко бяха попаднали върху отгърнатия брой на списание „Пийпъл“, в който се разказваше историята на Тадеус Бомънт — Джордж Старк. Макар снимката да бе обърната наопаки, тя можеше да види мистър и мисис Бомънт, стиснали ръце над гроба на Старк. Тази история, според Фредерик Клоусън, никога нямаше да бъде отпечатана. Но тук беше сбъркал. Всъщност, оказа се, че е сбъркал във всичко.
Видя Фредерик Клоусън, седнал в един от двата фотьойла. Господин Голямата клечка се беше превърнал в господин Никой. Беше гол, а дрехите му бяха захвърлени на топка под масата. Видя и кървавата дупка в слабините му. Тестисите му още си бяха на мястото, но пенисът бе заврян в устата му, където явно имаше достатъчно място, защото убиецът бе отрязал езика преди това. Езикът беше закачен на стената. Кабърчето бе така дълбоко забодено в розовото месо, че тя видя само ухиления жълт полумесец от главичката на кабърчето и то се запечата безмилостно в съзнанието й. От езика по тапета, в криволичеща линия, се беше стекла струйка кръв.
Убиецът бе използвал още едно кабърче, този път със зелена главичка, за да закачи втората страница от статията в списание „Пийпъл“ на голите гърди на бившата голяма клечка. Не можеше да види лицето на Лиз Бомънт, защото бе покрито с кръвта на Клоусън, обаче виждаше ръката на жената, която подаваше шоколадови орехови сладки, а Тад я гледаше усмихнат. Тя си спомни, че тази снимка особено бе подразнила Клоусън. „Каква нагласена работа!“ бе възкликнал той. „Та тя мрази да готви. Каза го в едно интервю след публикуването на първия роман на Бомънт.“
Над отрязания език на стената бяха написани с кръв следните три думи:
ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
„Исусе Христе! Точно като в някой роман от Джордж Старк… като нещо, което би извършил Алексис Машин“ мина й мисълта някъде дълбоко в съзнанието й.
Зад гърба й се чу звук от тъп удар.
Доуди Ебърхарт изкрещя и се обърна. Машин идваше към нея със страховития си сгъваем бръснач, блестящото Му острие обточено с кръвта на Фредерик Клоусън. Разкривеното му лице бе нарязано от белезите, оставени от Нона Грифитс в края на „Пътят на Машин“ и…
Нямаше абсолютно никой.
Вратата просто се беше хлопнала, както се случва понякога.
„Така ли?“ отново се обади някъде дълбоко в съзнанието й глас изпълнен със страх. „Спокойно си стоеше отворена, докато ти изкачиш стълбите, не широко, но достатъчно, за да я забележиш.“
Погледът й се върна обратно към бутилките на масата. Едната празна, другата полупразна с един кръг пяна на гърлото.
Убиецът е бил зад вратата, когато е влязла. Ако се беше обърнала, със сигурност щеше да го види и сега щеше да е мъртва.
Докато тя стоеше хипнотизирана от пъстрите останки на мистър Голямата клечка — Фредерик Клоусън, той просто си беше излязъл, затваряйки вратата след себе си.
Почувства как краката й се подкосяват и се свлече на колене като за странна молитва. Приличаше на момиче дошло да вземе причастие. В ума й, подобно на въртяща се рулетка в клетката на хамстер, бясно се повтаряше все една и съща мисъл: „О, не трябваше да викам, той ще се върне, не трябваше да викам, той ще се върне, не трябваше да викам, той ще се върне!“
И тогава тя го чу. Чу отмерените стъпки от големите му крака по килима в коридора. По-късно си мислеше, че проклетите Шулманови сигурно отново бяха надули стереоуредбата, така че тя бе взела думтенето на басовете за стъпки, но в този момент бе уверена, че Алексис Машин се връщаше… един откачен маниак, когото дори смъртта не можеше да спре.
За първи път през живота си Доуди Ебърхарт припадна.
Свести се след по-малко от три минути. Краката й още не я държаха, затова тя лазешком прекоси късото антре, с провиснали кичури коса около лицето си. Помисли дали да отвори вратата и да погледне навън, но не можеше да се реши да го направи. Вместо това превъртя ключалката, залости и спусна стоманеното резе. Като свърши тази работа, облегна гръб на вратата, дишайки тежко. Всичко около нея й се струваше сиво и размътено. Смътно съзнаваше, че се е заключила с един обезобразен труп, но и това не беше чак толкова лошо, като се имаше предвид другата възможност.
Малко по малко силата й се възвръщаше и тя успя да се изправи. Промъкна се зад ъгъла на антрето в кухнята, където беше телефона. Извърна поглед от останките на мистър Голямата клечка, но напразно. В съзнанието си щеше да запази образа му с отвратителна яснота още дълго време.
Позвъни на полицията и когато те дойдоха, не пожела да ги пусне, докато един от тях не промуши картата си за самоличност под вратата.
— Какво е името на жена ви? — попита тя полицая, чието име Чарлс Ф. Туми младши, бе изписано на металната значка. Говореше с писклив и треперещ глас, нещо необичайно за нея. Близките й приятели, ако бе имала такива, нямаше да могат да го познаят.
— Стефани, госпожо — отвърна търпеливо гласът от другата страна на вратата.
— Знаете, че мога да се обадя в участъка ви и да проверя това, нали? — почти изкрещя тя.
— Зная това, мисис Ебърхарт — отвърна гласът — но по-скоро ще се почувствате в безопасност, ако ни пуснете, не мислите ли?
И понеже Доуди все още можеше да разпознава така безпогрешно гласа на ченге, както и миризмата на гнило, тя отключи вратата и пусна вътре Туми и колегата му.
Щом влязоха, Доуди направи още нещо, което никога преди не беше правила — изпадна в истерия.
СЕДМА ГЛАВА
РАБОТА НА ПОЛИЦИЯТА
1.
Тад пишеше горе в кабинета си, когато дойдоха полицаите. Лиз четеше книга в хола, а Уенди и Уилям си играеха в голямата, детска кошара. Тя отиде до вратата и надникна през едно от тесните, декоративни стъкла от двете й страни, преди да отвори. Това й бе станало навик след „дебюта“ на Тад в списание „Пийпъл“, както го наричаха на шега. Отбиваха се доста посетители, повечето бегли познати, пъстра група любопитни от града, дори и няколко абсолютно непознати, до един почитатели на Старк. Тад наричаше това
