познаваше добре и смяташе, че ужасът, който изпитваше ще се прояви като гняв, дори ярост към ченгетата, ако не беше съобщението за смъртта на Хомър Гамаш. Заради тази новина още малко й трябваше да се разплаче.
— Всичко ще се оправи — каза той и я целуна по бузата. После целуна Уилям и Уенди, които също имаха разстроен вид. — Мисля, че щатските полицаи вече знаят, че аз казвам истината. А Пангборн… е, той е познавал Хомър. И ти също. Просто е страхотно разстроен.
„Но ако се съди по вида му и по думите му, той има и неоспорими доказателства, че аз съм извършил това убийство — помисли си той, но не го каза.“
Прекоси антрето и надникна през тесния страничен прозорец, както беше направила и Лиз. Ако не беше такова положението, това което видя, щеше да му се стори смешно. Тримата стояха на площадката и провеждаха съвещание почти под дъжда. Тад чуваше гласовете им, но не можеше да разбере какво казват. Помисли, че приличат на бейзболни играчи, които се съвещават поради закъснението на другия отбор в бързата размяна на удари с топката. Двамата щатски полицаи говореха на Пангборн, който поклащаше глава и отвръщаше разгорещено.
— Какво правят? — попита Лиз.
— Не знам — каза Тад — Но мисля, че полицаите се опитват да придумат Пангборн да ми каже защо е толкова сигурен, че аз съм убил Хомър Гамаш. Поне някои от основанията му.
— Горкият Хомър — промърмори тя — Това е като лош сън.
Тад взе Уилям от ръцете й и отново й каза да не се тревожи.
5.
Полицаите се върнаха след около две минути. Пангборн беше навъсен като буреносен облак. Тад заключи, че двамата щатски полицаи са му казали нещо, което той сам е усетил, но не иска да признае, а именно, че нито жестовете, нито мимиката на писателя издаваха чувство на вина.
— Добре — рече Пангборн. Опитваше се да прикрие своята враждебност и донякъде успяваше, помисли си Тад. Не съвсем, а донякъде, още повече, като се има предвид, че пред него стоеше заподозреният номер едно в убийството на един еднорък, възрастен мъж.
— Тези господа искат да ви задам поне един въпрос тук, мистър Бомънт, и така ще направя. Може ли да ни кажете къде сте били през времето от единадесет часа вечерта на тридесет и първи май тази година до четири часа сутринта на първи юни?
Бомънтови си размениха погледи. Тад усети как огромна тежест се вдигна от плещите му. Тежестта не се смъкна съвсем, но той почувства, като че ли всички ремъци, които я придържаха са отвързани. Трябваше й само едно побутване, за да се освободи съвсем.
— Тогава ли беше? — попита той жена си. Мислеше, че е тогава, но му се струваше твърде хубаво, за да е вярно.
— Сигурна съм, че беше тогава — отвърна Лиз. — Тридесет и първи ли казахте? — Тя гледаше Пангборн изпълнена с надежда.
Пангборн я погледна подозрително.
— Да, госпожо, но се страхувам, че вашите непотвърдени от друг думи, не могат да бъдат…
Тя не му обърна внимание. Броеше на пръсти дните. Неочаквано се засмя като ученичка.
— Вторник! Вторник беше тридесет и първи! — възкликна тя. — Наистина беше. Благодаря ти, Господи!
Пангборн изглеждаше объркан и по-подозрителен от всякога. Полицаите се спогледаха. После обърнаха поглед към Лиз.
— Ще ни разкриете ли тайната, мисис Бомънт? — попита единият от тях.
— Имахме празненство тук вторник вечер, на тридесет и първи! — отвърна тя и хвърли към Пангборн победоносен поглед, изпълнен с гневна неприязън. — Къщата беше пълна с хора, нали, Тад?
— Да, разбира се.
— В случай като този, доброто алиби само по себе си буди подозрение — рече Пангборн, но като че ли бе загубил увереността си.
— Какъв глупав и нагъл човек сте! — възкликна Лиз. Бузите й горяха. Страхът отстъпваше място на гнева. Тя погледна полицаите. — Ако съпругът ми няма алиби за нощта на убийството, което твърдите, че е извършил, ще го отведете в полицията! Ако има алиби пък, според този излиза, че пак може да го е извършил! Що за хора сте? Страхувате се да вършите честно работата си? Защо сте ТУК?
— Стига, Лиз — каза Тад тихо. — Те имат основание да дойдат тук. Ако шерифът Пангборн беше тръгнал за зелен хайвер или се водеше само от интуицията си, щеше да дойде сам, според мен.
Пангборн му хвърли мрачен поглед и въздъхна.
— Разкажете ни за празненството, мистър Бомънт.
— Беше в чест на Том Каръл. Том бе в английската катедра на университета деветнадесет години и беше завеждащ катедра през последните пет. Пенсионира се на двадесет и седми май, когато официално приключва академичната година. Той винаги е бил любимец на катедрата. Повечето от нас старите ветерани го наричаме Гонзо Том, защото много харесва есетата на Хънтър Томпсън. Затова решихме да устроим едно празненство за него и жена му по случай пенсионирането му.
— Кога свърши празненството?
Тад се усмихна широко.
— Е, някъде преди четири сутринта, продължи до късно във всеки случай. Когато събереш една тайфа преподаватели по английски и им осигуриш неограничено количество пиене, те могат добре да оползотворят цял един уикенд. Гостите започнаха да пристигат около осем, и… кой си тръгна последен, скъпа?
— Роли Дилесипс и онази ужасна жена от историческия факултет, с която ходи открай време — каза тя. — Тази дето навсякъде повтаря с гърмящ глас: „Наричай ме Били, всички ми викат така.“
— Точно така — рече Тад, усмихвайки се. — Злата вещица от изток.
В очите на Пангборн ясно се четеше мисълта: „Лъжете и аз, и вие го знаем отлично.“
— Та в колко си тръгнаха тези ваши приятели?
Тад потрепери леко.
— Приятели ли? Роли — да, но определено не и онази жена.
— В два часа — отвърна Лиз.
Тад кимна.
— Трябва да беше поне два, когато ги изпратихме. Почти ги изнесохме навън. Както вече казах по-скоро може да завали сняг през август, отколкото да ме приемат в клуба „почитателите на Уилхемина Бъркс“. Щях да настоя да останат, ако той живееше по-далече от три мили от нас или ако беше по-рано. Така или иначе, по пътищата няма никой толкова късно вторник вечер, извинете сряда сутрин. Освен сърни, които опустошават градините. — Той млъкна внезапно. Облекчението го караше да говори глупости.
Настъпи минутно мълчание. Двамата полицаи гледаха в земята. Алън имаше изражение на лицето, което Тад не можеше да определи. Не беше го виждал преди. Не изразяваше разочарование, макар че приличаше донякъде на това. „Какво, по дяволите става тук?“
— Е, мистър Бомънт, всичко това е много добре за вас — каза Пангборн най-накрая. — Обаче далеч не е неоспоримо. Имаме вашите показания и на жена ви също кога са си тръгнали последните гости. Ако са били толкова пияни, колкото вие си мислите, едва ли ще могат да потвърдят това, което казвате. А ако този Дилесипс наистина ви е приятел, то той може да каже… е, кой го знае какво ще каже.
Но Алън Пангборн вече губеше увереността си. Тад го виждаше, а мислеше, че и полицаите го виждат. Тад първоначално бе изпитал страх, последван от ярост. Сега тези чувства бяха заменени от любопитство и смайване. Помисли си, че никога досега не е виждал такава вътрешна борба между увереност и объркване. Празненството — един факт, който трябваше да приеме, защото лесно можеше да се провери — го бе разколебал… но не и разубедил. Виждаше, че и полицаите не бяха съвсем разколебани. Единствената разлика беше, че полицаите не взимаха всичко толкова присърце. Те не бяха познавали Хомър Гамаш лично и затова не бяха лично заинтересовани. Алън Пангборн го бе познавал и бе лично заинтересован.
„Аз също го познавах — помисли си Тад — Така че аз може би също съм лично заинтересован. И то не само, за да спася собствената си кожа.“
