съвсем. Когато беше уверен, че няма да защипе с ципа порозовялата от банята кожа на Уенди, той го дръпна, занесе я в хола и я постави в кошарата при братчето й. След това излезе в антрето, където Лиз стоеше с Алън Пангборн. Като изключим факта, че сега Пангборн беше сам, съвсем точно се повтаряше сцената от сутринта.
„Тук му е мястото за едно от двете «vu»“ — помисли си Тад, но не видя нищо смешно в това. Предишното чувство бе все още твърде силно… а и шумът от врабците.
— С какво мога да ви помогна, шерифе? — попита той без да се усмихва.
А, а! Ето още нещо, което беше различно от сутринта. Пангборн държеше опаковка с шест бири.
— Мислех си, да пийнем по една — посочи той бирите — и да обсъдим нещата.
3.
Лиз и Алън Пангборн си взеха бира, а Тад — едно пепси от хладилника. Докато разговаряха, наблюдаваха странно сериозната игра на близнаците.
— Изобщо не бива да съм тук — каза Алън — и да разговарям с човекът, който е заподозрян номер едно, вече не в едно, а в две убийства.
— Две! — възкликна Лиз.
— Ще стигнем и до това. Всъщност, предполагам, че всичко ще ви разкажа. На първо място, съм сигурен, че съпругът ви има алиби и за второто убийство. И щатската полиция мисли така. И те са в задънена улица.
— Кого са убили? — попита Тад
— Един млад човек на име Фредерик Клоусън във Вашингтон, окръг Колумбия. — Той забеляза как Лиз подскочи и разля малко от бирата върху ръката си. — Виждам, че името ви е познато, мисис Бомънт — добави той без видима ирония.
— Но какво става? — прошепна тя едва доловимо.
— Нямам ни най-малка представа. И мисълта за това ме влудява. Не съм дошъл, за да ви арестувам, мистър Бомънт, нито за да ви тормозя, макар че умът ми не го побира кой друг би могъл да извърши тези две убийства. Тук съм, за да ви помоля за помощ.
— Защо не ме наричате просто Тад?
Алън се намести на мястото си, явно с чувство за неудобство.
— Мисля, че ще се чувствам по-добре, ако засега ви наричам мистър Бомънт.
— Както искате — кимна Тад. — Значи Клоусън е мъртъв. — Той се загледа замислено за момент и после отново вдигна поглед към Алън. — И този път ли имаше мои отпечатъци навсякъде?
— Да, а също и други следи от вас. Списание „Пийпъл“ наскоро писа за вас, нали, мистър Бомънт?
— Преди две седмици — отвърна Тад.
— Статията бе намерена в апартамента на Клоусън. Една страница от нея е използвана като някакъв символ в убийството му, което изглежда има ритуален характер.
— Господи! — промълви Лиз. Звучеше ужасена.
— Ще ми кажете ли какво представлява този човек за вас? — попита Алън.
— Нямаме причина да не ви кажем — кимна Тад. — Вие чели ли сте статията, шерифе?
— Жена ми купува списанието от супермаркета, но по-добре да ви кажа истината — разглеждам само снимките. Като се върна ще прочета текста щом мога.
— Не сте пропуснали нищо особено. А Фредерик Клоусън е причината да се напише тази статия. Вижте…
— Ще стигнем и до него — вдигна ръка Алън. — Но нека се върнем към Хомър Гамаш. Проверихме данните от ПСДИ. Отпечатъците от камиона на Гамаш, а и тези от апартамента на Клоусън, макар и да не са така ясни като отпечатъка върху дъвката и върху огледалото, напълно съвпадат с вашите. Ако вие не сте го извършили, значи съществуват двама души с абсолютно еднакви отпечатъци, а този факт е за „Книгата на рекордите на Гинес“.
Алън погледна към Уилям и Уенди, които си играеха с една топка и заплашваха да си извадят очите.
— Еднояйчни ли са? — попита той.
— Не — отвърна Лиз. — Макар че страшно си приличат, те са брат и сестра, а близнаците брат и сестра никога не са еднояйчни.
Алън кимна.
— Даже и еднояйчните близнаци нямат напълно еднакви отпечатъци. — Той замлъкна за момент, а после продължи със съвсем непринуден глас, който според Тад беше напълно престорен. — Мистър Бомънт, вие нямате ли брат близнак?
Тад поклати бавно глава.
— Не, изобщо нямам братя и никакви други роднини. Всичките ми близки са мъртви. Единствените ми живи родственици са Уенди и Уилям. — Той се усмихна на децата и отново погледна Пангборн.
— Лиз направи спонтанен аборт през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта. Тогава… тогава също бяха близнаци, както ни казаха, макар че не може да се каже дали щяха да бъдат еднояйчни, тъй като Лиз ги загуби още във втория месец. А дори и да можехме да разберем, вече ни беше все едно.
Алън вдигна рамене. Изглеждаше леко смутен.
— Тя пазарувала във „Файлинс“, в Бостън. Някой я блъснал. Паднала надолу по един ескалатор, порязала си лошо ръката и ако не е бил човекът от охраната да й сложи веднага турникет, животът й щял да е в опасност. Тогава загуби бебетата.
— За това пише ли в „Пийпъл“? — попита Алън.
Лиз се усмихна, с чувството, че няма нищо смешно и поклати глава.
— Запазихме си правото сами да редактираме живота си, когато се съгласихме на публикацията, шерифе Пангборн. Така постъпихме, макар че не казахме на Майк Доналдсън, който взе от нас интервюто.
— Нарочно ли ви блъснаха?
— Не може да се каже — отвърна Лиз и се загледа замислено в Уенди и Уилям. — Беше много силно, за да е случайно. Полетях надолу по стълбите и паднах едва на средата. Въпреки всичко опитах се да си внуша, че е било случайно. Така е по-леко. Мисълта, че някой може да блъсне нарочно една жена да падне надолу по стръмен ескалатор, само за да види какво ще се случи… такава мисъл може да те държи буден нощи наред.
Алън кимна.
— Лекарите, при които ходихме, казаха на Лиз, че тя вероятно никога няма да има деца — каза Тад. — А когато забременя ни казаха, че вероятно изобщо няма да износи бебето. Но тя се справи. А аз най-сетне се залових да пиша нова книга под собственото си име. Тя ще е третата. Така че и на двама ни ни потръгна.
— Другото име, под което сте публикували е Джордж Старк.
Тад кимна.
— Да, но всичко това е минало. Началото на края беше, когато Лиз навлезе в осмия месец и всичко беше тип-топ. Реших, че ако ще ставам баща, трябва отново да бъда себе си.
4.
Настъпи известно мълчание, почти кратка пауза.
— Признайте си, шерифе Пангборн — каза Тад.
— Моля? — вдигна вежди Алън.
На устните на Тад се появи лека усмивка.
— Не вярвам да сте били изработили целия сценарий, но поне в общи линии ви е бил ясен. Ако имах брат близнак, може би той е бил домакин на празненството. Така аз се оказвам в Касъл Рок, убивам Хомър Гамаш и оставям отпечатъци от пръстите си из цялата кабина. Обаче нещата не свършват дотук, нали? Моят брат спи с жена ми, явява се на моите срещи, вместо мене, докато аз закарвам пикапа на паркинга в Кънектикът, оттам открадвам друга кола, карам до Ню Йорк, зарязвам крадената кола и взимам влака или
