на мъжа ви, мисис Бомънт, казвам истината. Видях данните от компютъра, видях и отпечатъците от досието му. Не може да се каже, че приликата е просто близка.
Алън се обърна към Тад и го погледна със студените си сини очи.
— Приликата е абсолютна.
Лиз го гледаше с отворена уста, а в ръцете й заплака Уилям, а след него и Уенди.
ОСМА ГЛАВА
ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПАНГБОРН
1.
Когато отново се позвъни на вратата в седем и половина същата вечер, пак Лиз отиде да отвори, защото тя вече бе приготвила Уилям за сън, докато Тад все още се занимаваше с Уенди. В ръководствата пише, че гледането на дете е умение, което се усвоява еднакво добре и от двамата родители, но Лиз не беше сигурна в това. Тад вършеше своя дял от работата много съвестно, но го вършеше толкова бавно. Събота сутрин успяваше да се изстреля до магазина и обратно за времето, което на нея едва би й стигнало да се добере до касата, обаче при приготвянето на бебетата за спане…
Уилям бе изкъпан, повит и закопчан в зелената си пижамка и вече седеше в кошарката, докато Тад все още се бореше с пелените на Уенди (а и не беше изплакнал съвсем сапуна от косата й, но като се има предвид какъв ден бяха преживяли, Лиз реши да не казва нищо, а да го изчисти с мокра кърпа по- късно).
Тя прекоси хола, стигна до вратата и погледна през страничното стъкло. Видя шерифа Пангборн. Този път беше сам, но това не разсея безпокойството й.
Лиз извърна глава и извика през хола към банята на долния етаж, която беше превърната в „сервиз“ за обслужване на бебетата:
— Той се върна!
След дълга пауза Тад се появи не вратата в другия край на хола. Беше бос, с дънки и бяла фланелка с къси ръкави.
— Кой? — попита той с бавен и странен глас.
— Пангборн — отвърна тя. — Тад, добре ли си?
Той държеше Уенди, която не беше облечена в нищо друго освен пеленките си. Тя размахваше ръчички пред лицето му… но и малкото, което се виждаше от него, подсказваше на Лиз, че той не е добре.
— Добре съм. Пусни го да влезе. Сега ще я облека. — Преди Лиз да успее да каже каквото и да било, него вече го нямаше.
През това време Алън Пангборн стоеше търпеливо пред вратата. Той видя, когато Лиз погледна навън през стъклото, но не позвъни повторно. Имаше вид на човек, който би искал да е с шапка, за да може да я държи в ръцете си и да я мачка от смущение.
Без гостоприемна усмивка Лиз отвори вратата и го пусна да влезе.
2.
Уенди беше игрива и много шаваше тази вечер, затова му беше трудно да я облече. Тад успя да пъхне крачетата й в пижамката, а най-накрая успя и да промуши ръцете й през ръкавите. Тя веднага протегна едната си ръка и го стисна за носа. Той се отдръпна, вместо да се засмее, както правеше обикновено и Уенди го погледна учудена от масата за смяна на пелени. Посегна да закопчае ципа на пижамката, който почваше от левия крачол и стигаше до врата й, но спря. Вдигна ръце пред лицето си. Те трепереха. Треперенето беше едва забележимо, но все пак съществуваше.
„От какво по дяволите се страхуваш? Или пак имаш някакви угризения?“
Не, не чувстваше вина, макар че почти му се искаше да е така. Всъщност просто изпитваше уплаха за кой ли път днес.
Първо, когато дойдоха полицаите със странните си обвинения и още по-странна увереност в тях. После, когато се появи особеното, натрапчиво писукане. Отначало не знаеше със сигурност какъв беше този звук, въпреки че му беше познат. Появи се отново след вечеря.
Той се качи в кабинета си, за да редактира написаното през деня от новата си книга „Златното куче“. Като се наведе над ръкописа, за да поправи някаква незначителна грешка, изведнъж звукът изпълни главата му. Едновременното писукане и цвърчене на хиляди птици. Този път наред със звука се появи и образ.
Врабчета.
Хиляди и хиляди врабчета. Някои бяха накацали по покривите, а други се боричкаха за място по телефонните жици, както през ранната пролет, когато последният мартенски сняг е все още на малки, мръсни буци.
„О, пак това главоболие! — помисли си с ужас“. Тази мисъл прозвуча с гласа на едно изплашено момче. И точно с този глас нахлу спомена. Усети как в него се надига ужас и обхваща гърлото му с ледени ръце.
Туморът? Пак ли? Дали е злокачествен този път?
Призрачният звук — пиюкането на птичките изведнъж стана по-силно, почти оглушително. Към него се добави и едва доловимият звук от леко пърхане на криле. Видя как всички заедно излитат, как хиляди малки птици затъмняват светлото, пролетно небе.
— Ще офейкам на север, брато. — Той произнесе тези думи с нисък и гърлен глас, различен от неговия.
Тогава изведнъж изчезна и звукът, и видението на птиците. Отново беше хиляда деветстотин осемдесет и осма, а не хиляда деветстотин и шестдесета и той се намираше в кабинета си. Вече беше възрастен мъж с жена, две деца и пишеща машина марка „Ремингтън“.
След това дълго си поемаше дъх на пресекулки. Не бе почувствал никакво главоболие. Нито тогава, нито сега. Чувстваше се добре, с изключение на…
С изключение на това, че като сведе поглед към ръкописа видя, че бе написал нещо. Думите бяха надраскани с главни букви върху равните печатни редове.
ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
Бе оставил химикалката Скрипто и бе използвал един от моливите Берол Блек Бюти, макар че не си спомняше кога ги е сменил. Той изобщо не използваше моливите. Те принадлежаха на едно отминало време, на едно тъмно време. Пъхна молива обратно в кутията и я завря в едно от чекмеджетата. Ръката му леко потреперваше.
Тогава Лиз го извика, за да й помогне да приготви бебетата за лягане и той отиде долу при нея. Искаше да й каже какво се е случило, но ужасът, че туморът от детството се е появил отново и че този път може да е злокачествен, го караше да мълчи. Все пак можеше да й каже, но точно тогава се позвъни на вратата и Лиз отиде да отвори. Тогава му каза най-неподходящото нещо с най-неподходящия тон.
— Той се върна! — бе извикала Лиз с напълно разбираема тревога и раздразнение и ужасът бе преминал през тялото му като силен, студен порив на вятъра. Ужас и едно име: Старк. За един миг преди да се върне към действителността, той бе уверен, че тя имаше предвид него. Джордж Старк. Врабчетата отново летят и Старк е тук! Но той е мъртъв, мъртъв и погребан, той изобщо никога не е съществувал, но това беше без значение, защото действителен или не, той се бе върнал.
„Стига!“ каза си той. „Та ти не си страхлив човек, не трябва да позволяваш на тази необичайна ситуация да те изнервя. Звукът, който чу, звукът от птиците, бе просто психологическо явление наречено «натрапчив спомен». Възниква от стрес или напрежение. Затова овладей се сега.“
Но ужасът не изчезна. Писукането на птиците бе предизвикало не само deja vu — усещането за нещо вече преживяно, но и presque vu.
Presque vu — предвкусването за нещо, което още не се е случило, но ще се случи. То не бе истинско предчувствие, а по-скоро спомен изпреварил времето си.
Хайде бе, изпреварил!
Той протегна ръце и се вгледа в тях втренчено. Треперенето бе едва забележимо и след малко спря
