самолета за Вашингтон, окръг Колумбия. С пристигането очиствам Клоусън, връщам се бързо в Лъдлоу и отпращам братчето си. Така всеки от нас тримата тръгва по собствения си път, ако приемем, че и Лиз е участвала в измамата.
Лиз го погледна за момент и се разсмя. Смя се от сърце, макар и не дълго. Смехът й не беше изкуствен, но тя се смееше някак неохотно, сякаш хуморът в думите му я беше хванал неподготвена.
Алън гледаше Тад с явна и искрена почуда. Бебетата, чувайки смеха на майка си, се засмяха за момент, а след това продължиха да търкалят бавно една голяма жълта топка напред-назад в кошарката.
— Тад, но това е ужасно — каза Лиз, когато най-сетне се успокои.
— Може би е ужасно — отвърна той. — Извинявайте, ако е така.
— Доста е заплетено — каза Алън. Тад му се усмихна.
— Разбирам, че не сте почитател на починалия Джордж Старк.
— Честно казано не. Но моят заместник, Норис Риджуик, е негов почитател. Наложи се да ми обясни за какво се отнася цялата история.
— Е, да, Старк използваше някои от триковете на криминалния жанр. Но не като историята, която току-що ви разказах, история ала Агата Кристи, но това не значи, че аз самият не мога да измисля нещо подобно стига да искам. Хайде, шерифе, кажете — не ви ли е минавало през ум? Ако ли не, наистина дължа извинение на жена си.
Алън мълчеше усмихнат и явно размишляваше върху въпроса.
— Може би съм си мислил нещо подобно — каза той накрая. — Не на сериозно и не по този заплетен начин, но не е нужно да се извинявате на съпругата си. От сутринта насам аз съм готов да допусна и най- невероятните варианти.
— Е, да, при създалото се положение.
— Именно, при създалото се положение.
— Аз съм роден в Бергенфийлд, щата Ню Джърси, шерифе — отвърна Тад също усмихнат. — Не е нужно да ми вярвате, след като може да проверите сам дали имам братя близнаци, за които съм забравил.
Алън поклати глава и отпи малко от бирата.
— Това беше съвсем налудничава идея и аз се чувствам като абсолютен глупак, но това не е ново усещане за мен. Така се чувствам от сутринта, когато ни казахте за празненството. Между другото направихме проверка на имената. Всичко се потвърждава.
— Разбира се, че се потвърждава — отвърна Лиз с известна строгост.
— А понеже тъй или иначе нямате брат близнак, въпросът е приключен.
— Да допуснем за момент, само хипотетично, че наистина се е случило това, което аз предположих — каза Тад. — От това би излязла страхотна история… до един определен момент.
— До кой момент? — попита Алън.
— До отпечатъците. Защо ще си създавам толкова главоболия, за да си осигуря алиби тук с братчето ми, което досущ ми прилича, а… после ще оплескам цялата работа, като оставя отпечатъци на местопрестъплението?
— Бас държа, че ще проверите удостоверенията за раждане, нали, шерифе? — попита Лиз.
— В работата си полицията следва един принцип: всичко да се изпипва докрай. Но дори и да проверя, знам какво ще открия. — След известно колебание той добави. — Не е само празненството. Вие приличате на човек, който говори истината, мистър Бомънт. Аз имам опит и мога да преценя. За времето, което съм бил полицай, съм открил, че на този свят има много малко добри лъжци. Може би те се появяват по-честичко в тези криминални романи, за които вие говорехте, но в истинския живот се срещат много рядко.
— Тогава откъде идват тези отпечатъци? — попита Тад. — Това ме интересува. Дали всъщност не търсите някой аматьор с моите отпечатъци? Съмнявам се. Минавало ли ви е през ум, че достоверността на отпечатъците подлежи на съмнение. Говорихте за белите петна. Знам нещичко за отпечатъците покрай проучванията, които правех във връзка с романите на Старк, но обикновено доста ме домързяваше да върша такъв род работа. Много по-лесно е да си седя пред машината и да си измислям лъжи. Няма ли някакви изисквания относно броя на съвпаденията в отпечатъците, за да могат да бъдат приложени като доказателства?
— В Мейн са нужни шест — каза Алън. — Трябва да са налице шест пълни съвпадения, за да може един отпечатък да бъде приет за доказателство.
— А не е ли вярно, че в повечето случаи, отпечатъците излизат само наполовина или на четвъртина, или излизат като размазани петна от линии и кръгчета?
— Е, да, в истинския живот престъпниците много рядко отиват в затвора само на базата на доказателства от отпечатъци.
— И въпреки това имате един отпечатък на огледалото за обратно виждане толкова съвършен, все едно е взет в участък, както казахте и друг в парче дъвка. Точно това някак ме безпокои. Сякаш някой нарочно ги е оставил, за да ги откриете.
— Минавало ни е през ум. — Всъщност ги бе накарало сериозно да се позамислят. Това именно бе един от най-обезпокояващите факти в този случай. Убийството на Клоусън приличаше на начина, по който мафиотите се разправят с някое „пропяло“ канарче: отрязват му езика, навират пениса на жертвата в устата, като всичко става с много кръв и с много болка, а никой в сградата не е чул нищо. Ако е било работа на професионалист, тогава защо се появяват навсякъде отпечатъците на Бомънт? Може ли тази работа, която изглежда толкова нагласена, да не е всъщност нагласена? Само в случай, че някой е измислил нов, неизвестен досега трик. Но докато се разбереше, Алън щеше да се придържа към старата максима: ако върви като патица, кряка като патица и плува като патица, трябва да е патица.
— Може ли да се подправят отпечатъци? — попита Тад.
— Вие освен да пишете книги и мисли ли умеете да четете?
— Чета мисли и книги пиша, но прозорци, скъпи, не мия.
Устата на Алън беше пълна с бира и смехът така го изненада, че той почти я изплю върху килима. Успя да я преглътне, но част от нея отиде в кривото му гърло и той се закашля. Лиз стана и го удари няколко пъти силно по гърба. Тази постъпка може би беше странна, но на нея не й се струваше така. Грижите за бебетата я бяха научили на много неща. Уилям и Уенди вдигнаха поглед от кошарката и жълтата топка забравена от тях, спря да се движи. Уилям започна да се смее, а след него и Уенди.
Кой знае защо, това накара Алън да се разсмее още по-силно.
Тад също се засмя, а след него и Лиз, все още тупайки Алън по гърба.
— Добре съм — рече Алън, кашляйки и смеейки се. — Наистина съм добре.
Лиз го удари за последен път. Като парата на гейзер, бирата се надигна в бутилката и се изля върху панталона му.
— Не се безпокой — рече Тад. — Пелени имаме достатъчно.
Всички се засмяха отново и от мига, в който Алън Пангборн се закашля, до мига, когато най-сетне спряха да се смеят, тримата бяха успели да станат, поне временно, приятели.
5.
— Доколкото аз знам и доколкото успях да установя, отпечатъци от пръсти не могат да се подправят — каза Алън, възобновявайки след време прекъснатия разговор. Пиеха втората си бира, а неудобното петно на панталона му вече бе започнало да изсъхва. Близнаците бяха заспали, а Лиз беше отишла до банята.
— Разбира се, продължаваме с проверките, защото до сутринта нямахме никакво основание да подозираме, че в този случай имаме работа с нещо подобно. Знам, че други са се опитвали. Преди няколко години един похитител взел отпечатъци от пръстите на жертвата си, преди да я убие и ги използвал, май точната дума е, като матрица. Извадил ги върху тънка пластмаса. Поставил пластмасовите късчета върху собствените си пръсти и се опитал да остави отпечатъци на жертвата си из планинската хижа, така че полицията да си помисли, че цялото отвличане е една измама и жертвата всъщност е на свобода.
— И успял ли?
— Ченгетата наистина намериха чудесни отпечатъци — каза Алън. — Но на похитителя. Кожната мазнина изгладила линиите на фалшивите отпечатъци, а понеже пластмасата била тънка и лесно можела да заеме най-различни форми, на нея се оформили отпечатъци от пръстите на извършителя.
