— Може би с друг материал…
— Да, може би. Това се случи в средата на петдесетте, а оттогава предполагам са открили стотици нови видове полимерна пластмаса. Така че може. Това, което може да се каже засега е, че никой в криминалистиката или в съдебната медицина не е чувал за подобно нещо и предполагам така и ще остане.
Лиз се върна, седна и подви крака като коте, издърпвайки полата си до глезените. Тад се възхити от това движение, което му се стори някак извън времето и невероятно грациозно.
— Но има и други важни неща, Тад.
Когато Алън се обърна на малко име към Тад, Лиз и Тад си размениха светкавични погледи без Алън да забележи. Той извади един разпокъсан бележник от страничния си джоб и го отгърна.
— Пушиш ли? — попита той, като вдигна поглед.
— Не.
— Спря преди седем години — каза Лиз. — Беше му трудно, но издържа.
— Някои от моите критици смятат, че ще е добре, ако аз просто си намеря местенце, където да хвърля топа. Обаче аз им правя напук — каза Тад. — Защо питаш?
— Но си пушил, нали?
— Да.
— „Пал Мал“?
Тад тъкмо надигаше тенекиената кутия със сода, но ръката му се спря във въздуха.
— Откъде знаеш това?
— А кръвната ти група е А отрицателна?
— Започвам да разбирам защо дойде тази сутрин така твърдо решен да ме арестуваш — каза Тад. — Ако нямах непоклатимо алиби, сега щях да съм в затвора, нали?
— Точно така.
— Кръвната му група може да научите от досието му в Корпуса за подготовка на запасни офицери — каза Лиз. — Предполагам, че оттам сте получили и отпечатъците му.
— Но не могат оттам да научат, че съм пушил „Пал Мал“ цели петнадесет години — каза Тад. — Доколкото ми е известно, подобна информация не се съдържа в досиетата на армията.
— Тази информация постъпи сутринта — каза им Алън. — Пепелникът в пикапа на Хомър Гамаш бе препълнен с фасове от „Пал Мал“. А старецът пушеше пура понякога. Имаше два фаса от „Пал Мал“ в пепелника в апартамента на Фредерик Клоусън. Той изобщо не пушел, освен по малко хашиш. Така твърди хазяйката му. Кръвната група на извършителя получихме от слюнката по фасовете. Пробата от серума също ни даде много информация по-полезна и от отпечатъците.
— Не разбирам, изобщо нищо не разбирам — Тад вече не се усмихваше.
— Има обаче едно нещо, което не съвпада — каза Пангборн. — Руси косми. Намерихме около шест в камиона на Хомър и още на облегалката на стола, на който е седял убиецът в хола на Клоусън. А твоята коса е черна. Не ми изглеждаш да си с перука.
— Тад не, но може би убиецът е бил с перука — каза Лиз мрачно.
— Може би — съгласи се Алън. — Ако е така, перуката е била от истинска коса. А защо ще се занимаваш да си променяш цвета на косата, ако ще оставяш отпечатъци и угарки навсякъде? Този тип или е страшно тъп, или нарочно се опитва да те уличи. Но тъй или иначе, русата коса не се вмества.
— Може би не е искал да го разпознаят — каза Лиз. — Спомнете си, че снимката на Тад беше в „Пийпъл“ само преди две седмици и се е разпространила от Атлантическия до Тихия океан.
— Е, да, това е възможно. Обаче, ако този човек прилича на съпруга ви, мисис Бомънт…
— Лиз.
— Окей, Лиз. Ако прилича на съпруга ти, то той ще изглежда като Тад Бомънт с руса коса, нали?
Лиз се вгледа втренчено в Тад за момент и се закиска.
— Какво смешно има? — попита Тад.
— Опитвам се да си представя как би изглеждал с руса коса — каза тя, смеейки се. — Мисля, че ще изглеждаш като един доста грозничък Дейвид Бауи.
— Че това смешно ли е? — попита Тад Алън. — Аз не мисля, че е смешно.
— Е… — каза Алън, усмихвайки се.
— Няма значение. Доколкото ние знаем, оня тип може да е носил слънчеви очила, малка шапчица и жълта перука.
— Не и ако убиецът е същият тип, който е видяла мисис Арсенолт да се качва в камиона на Хомър в един без четвърт през нощта на първи юни.
Тад се наведе напред и попита:
— На мен ли е приличал?
— Тя не можа да ни каже много неща, освен че е носил костюм. За всеки случай накарах един от моите хора — Норис Риджуик, да й покаже твоя снимка. Каза, че можело и да си ти, но не била сигурна. Тя каза, че мъжът, който се качил в камиона на Хомър бил по-едър. Но тя би предпочела да сбърка, отколкото да си замълчи — каза Алън сухо.
— И тя може да прецени като гледа снимката, така ли? — попита Лиз колебливо.
— Тя е виждала Тад през лятото из града — каза Алън. — А освен това каза, че не е абсолютно сигурна.
— Разбира се, че го познава — кимна Лиз. — Всъщност познава и двама ни. Купуваме си свежи зеленчуци от тях през цялото време. Много глупаво от моя страна. Извинявайте.
— Няма за какво да се извиняваш — каза Алън. Довърши бирата си и погледна панталона си. Беше изсъхнал. Добре. Имаше малко петно, което вероятно никой освен жена му не би забелязал. — Както и да е, така стигаме до последната точка или… аспект, или… както щете го наречете. Не вярвам да има нещо общо, но не е излишно да се провери. Какъв номер обувки носите, мистър Бомънт?
Тад погледна Лиз, която вдигна рамене.
— Предполагам, че нося малък номер. Имам доста малки крака за човек над един осемдесет и пет. Номер четиридесет и две, макар че половин номер повече или по-малко…
— Следите, за които ни съобщиха вероятно са били по-големи — каза Алън. — Не мисля, че следите имат нещо общо, но дори и да имат, следи от стъпки могат да се фалшифицират. Като се напъха малко вестник отпред в обувки два или три номера по-големи и всичко е готово.
— За какви следи става въпрос? — попита Тад.
— Няма значение — каза Алън, поклащайки глава. — Нямаме снимки дори. Мисля, че имаме налице всички данни, които са нужни, Тад. Отпечатъците ти, твоята кръвна група, твоята марка цигари…
— Той не…
Алън вдигна омиротворително ръка.
— Марката цигари, които си пушил преди. Може би не съм съвсем наред, след като ви казвам всичко това и нещо в мен ми подсказва, че наистина съм откачил, но щом като съм стигнал дотук, няма смисъл да пренебрегваме общата картина и да се вглеждаме само в отделните факти. Има и други улики, които водят към тебе. Имате законно местожителство и в Лъдлоу и в Касъл Рок, понеже плащате данъци и на двете места. Хомър Гамаш е бил повече от бегъл познат, той е… работил от време на време при вас, нали?
— Да — каза Лиз. — Той е бил постоянен пазач на къщата, докато се е пенсионирал в годината, в която ние я купихме. Сега Дейв Филипс и Чарли Фортин се редуват във вършенето на работата, но той обичаше да помага.
— Ако допуснем, че стопаджията, когото е забелязала мисис Арсенолт, е убил Хомър, а ние вече приехме тази хипотеза, то възниква един въпрос. Дали стопаджията е убил Хомър, защото той е бил първият достатъчно глупав човек или достатъчно пиян, за да го качи, или го е убил, именно защото е Хомър Гамаш, и е познат на Тад Бомънт?
— Откъде е можел да знае, че Хомър ще се появи? — попита Лиз.
— Защото това е вечерта, в която Хомър ходи на боулинг, а Хомър е, беше, човек с определени навици. Той беше като стар кон, Лиз, връщаше се в обора винаги по един и същи път.
— Първото ти предположение е, че Хомър е спрял не защото е бил пиян, а защото е познал стопаджията. Ако един непознат е искал да убие Хомър, той едва ли би опитал номера със стопирането. Би
