сметнал, че трудно ще се хване някой на този номер или че изобщо няма да мине.
— Да.
— Тад — каза Лиз с леко треперещ глас — полицията смята, че той е разпознал Тад, нали?
— Да — отвърна Тад, протегна ръка и взе нейната. — Мислили са, че само някой като мен, някой, който го е познавал, е можел да опита по този начин. Предполагам, че дори и деловия костюм се вписва чудесно. В какво друго може да е облечен един издокаран писател, когато възнамерява да извърши убийство в един през нощта на полето. Разбира се, в хубав туид… с кафяви велурени кръпки на лактите на сакото. Във всички английски кримки това е абсолютно de rigueur.
Той погледна Алън.
— Дяволски странна е, нали? Цялата тази работа.
Алън кимна.
— По-странно не може и да бъде. Мисис Арсенолт смята, че той тръгнал да пресича или тъкмо щял да тръгне, когато се появил Хомър със своя пикап. Но поради факта, че и вие познавате този Клоусън от столицата, изглежда още по-вероятно да са убили Хомър, защото е Хомър, а не защото е бил толкова пиян, че да спре. Затова, хайде да си поговорим за Фредерик Клоусън. Тад, разкажи ми за него.
Тад и Лиз си размениха погледи.
— Мисля, че жена ми може да разкаже тази история по-сбито и по-точно от мен. А мисля, че и ще ругае по-малко от мен.
— Наистина ли искаш аз да го направя? — попита Лиз.
Тад кимна. Лиз започна да разказва отначалото бавно, а след това по-бързо. Тад я прекъсна един-два пъти в началото, но после се настани удобно и се задоволи да я слуша. Той не каза почти нищо през следващия половин час. Алън Пангборн извади бележника си и си водеше записки, но след като зададе няколко въпроса в началото и той не прекъсваше Лиз.
ДЕВЕТА ГЛАВА
НАШЕСТВИЕТО НА ЕДИН КРИПАЗОИД
1.
— Аз го наричам крипазоид — подхвана Лиз. — Съжалявам, че е мъртъв… обаче такъв си беше. Не знам дали крипазоидите се раждат или ги правят, но това е без значение. Те все някак успяват до допълзят до своя тинест гьол. В случая с Фредерик Клоусън, гьолът е бил Вашингтон, окръг Колумбия. Той се напъхал в най-голямото юридическо змийско гнездо на тази земя, за да учи право. Тад, дечурлигата се размърдват. Ще им дадеш ли бибероните? А на мен би ли ми дал още една бира, ако обичаш?
Той й донесе бирата и след това отиде в кухнята, за да подгрее млякото. Подпря вратата на кухнята, за да може да чува по-добре и удари коляното си. Не обърна никакво внимание на това, защото му се случваше много често.
„Врабчетата отново летят — помисли си той и потри белега на челото си. Напълни тенджерата с топла вода и я постави на печката. — Само да можех да разбера, какво по дяволите, значи това!“
— В края на краищата ние научихме повечето неща от самия Клоусън — продължи Лиз. — Но неговата гледна точка естествено беше доста изкривена. Тад обича да казва, че всички ние сме главните герои на собствения си живот. Затова Клоусън сигурно е смятал, че прилича повече на Бозуел (Джеймс Бозуел (1740–1795) — автор на биографията на прочутия лексикограф Самюъл Джонсън. Бел. прев.), отколкото на крипазоид. Ние обаче успяхме да си изградим една по-обективна представа за тази история, като прибавихме казаното от Даруин Прес, което издаваше Тад под псевдонима Старк, а и това, което допълни Рик Каули.
— Кой е Рик Каули? — попита Алън.
— Литературният посредник, който се занимаваше с работите на Тад и под двете имена.
— И какво искаше Клоусън — вашият крипазоид?
— Пари — отвърна Лиз сухо.
В кухнята Тад взе от хладилника двата биберона, пълни едва до половината, за да се избегне неудобството от среднощната смяна на пелени и ги постави в тенджерата с вода. Това, което Лиз каза не беше съвсем точно. Клоусън искаше много повече от пари.
— Не искаше само пари — каза Лиз, сякаш бе прочела мисълта му. — Не съм дори сигурна, че това беше най-главното. Той искаше да се прочуе с това, че е разкрил истинската самоличност на Джордж Старк.
— Подобно на този, който успява да свали маската на невероятния „човек паяк“.
— Точно така.
Тад провери с пръст дали се е затоплила водата в тенджерата и продължи да слуша, подпрян на печката със скръстени ръце. Осъзна, че му се пуши за първи път от години насам.
Тад потрепери.
2.
— Клоусън се оказа няколко пъти на най-подходящото място и по най-подходящото време — каза Лиз. — Той не само беше студент по право, но и работеше по половин ден в книжарница. И не само работеше в книжарница, ами беше и запален почитател на Джордж Старк. Наред с това той сигурно е бил единственият почитател на Джордж Старк в тази страна, който е чел и двата романа от Тад Бомънт.
В кухнята Тад се усмихна не без известна горчивина и отново провери водата в тенджерата.
— Мисля, че той искаше да създаде някаква голяма трагедия от своите догадки — продължи Лиз. — Но нещата се развили така, че му се наложило доста да потича, докато успее да разбули загадката. Щом решил, че Старк е Бомънт и че Бомънт е Старк, той позвънил в Даруин Прес.
— Издателството на Старк.
— Да. Свързал се с Ели Голдън — редакторката на Старк. Задал въпроса си направо: „Моля, кажете ми дали Джордж Старк е всъщност Тадеус Бомънт.“ Ели му отговорила, че това е абсурдна идея. Тогава Клоусън попитал за снимката на автора, отпечатана на задната корица на книгата. Казал, че иска да научи адреса на човека от снимката. Ели му казала, че не може да издава адресите на писателите на издателската компания. А Клоусън казал: „Не искам адреса на Старк, а на човека на снимката. Този, който се представя за Старк.“ Ели му казала, че става за смях. Та мъжът от снимката е самият Джордж Старк.
— Преди това издателството никъде ли не е заявявало, че това е само псевдоним? — попита Алън искрено заинтригуван. — То се е придържало към тезата, че Старк наистина съществува, така ли?
— О, да. Тад настоя на това.
„Да — помисли си Тад, докато вадеше бутилките от тенджерата и ги допираше до дланта си, за да провери колко се е стоплило млякото. — Тад настоя. Като се върне в миналото, Тад не може да си даде сметка защо настоя, няма и най-малката представа защо постъпи така, но какво да се прави.“
Върна се в хола с бибероните, като избягна по пътя сблъскване с кухненската маса. Даде по един биберон на двете бебета. Те вдигнаха шишетата тържествено и все още сънени, започнаха да сучат. Тад седна, заслуша се в разказа на Лиз, казвайки си, че изобщо не му е минавала мисълта, че му се пуши.
— Както и да е, Клоусън искал да зададе още въпроси, той сигурно е имал купища от въпроси, но Ели отказала да се включи в играта. Казала му да се обади на Рик Каули и затворила. Тогава Клоусън се обадил в офиса на Рик и попаднал на Мириам. Тя е бившата жена на Рик и съдружник в агенцията му. Тази комбинация е малко странна наистина, но те се разбират много добре.
— Клоусън й задал същия въпрос: дали Джордж Старк е в действителност Тадеус Бомънт. Мириам твърди, че му отговорила да, като добавила, че тя е Доли Мадисън. „Разведох се с Джеймс. Тад и Лиз също се развеждат и ние с него ще се женим напролет,“ казала му тя и затворила слушалката. После се втурнала в кабинета на Рик и му казала, че някакъв тип от Вашингтон си пъха носа в историята с псевдонима на Старк. След този случай, Клоусън не успял да научи нищо, защото когато звънял в Каули Асошиътс му затваряли телефона.
Лиз отпи голяма глътка от бирата си.
— Обаче той не се отказал. Аз заключих, че истинските крипазоиди никога не се отказват. Той просто
