„синдром за следене на екзотични животни“ и твърдеше, че ще изчезне до седмица-две. Лиз се надяваше да е така, но се опасяваше да не би някой от тези нови посетители да се окаже откачен ловец на екзотични животни от рода на убиеца на Джон Ленън и затова винаги първо поглеждаше през стъклото. Не знаеше дали ще разпознае някой наистина луд, но така поне предотвратяваше прекъсването на нишката на мисълта на Тад, докато той пишеше по два часа всяка сутрин. След тези два часа той сам отваряше вратата, като обикновено й хвърляше виновен поглед, на който тя не знаеше как да реагира.
Но тази сутрин, тримата мъже на прага, според нея, не бяха почитатели на Старк или Бомънт, нито пък бяха луди, освен ако не се беше появила нова порода откачени, които се возят в полицейски коли. Тя отвори вратата с чувство на неопределена вина, която дори и най-невинните хора изпитват, когато се появят полицаи без някой да ги е викал. Ако децата й бяха достатъчно големи, за да играят навън, надавайки радостни възгласи през тази дъждовна съботна сутрин, тя сигурно щеше вече да се е разтревожила за тях.
— Кажете.
— Вие ли сте мисис Елизабет Бомънт? — попита единият от тях.
— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Съпругът ви вкъщи ли си е, мисис Бомънт? — попита вторият. И двамата носеха мушами и шапки на щатската полиция.
Идеше й да им каже: „Не, не е. А това тракане, което чувате е всъщност духът на Ърнест Хемингуей.“ Но естествено си замълча. Първо се изплаши да не би да е станал нещастен случай. После се появи призрачното чувство на вина, което я предизвикваше да изрече нещо остро или саркастично, което независимо от думите щеше да изразява следната мисъл: „Идете си. Тук не сте желани, Ние не сме направили нищо. Идете и намерете този, който е направил нещо.“
— Може ли да попитам по каква работа го търсите?
Третият полицай беше Алън Пангборн.
— Това е работа на полицията, мисис Бомънт — каза той. — Може ли да разговаряме с него, ако обичате?
2.
Тад Бомънт не си водеше редовен дневник, но понякога описваше случки от собствения си живот, които го бяха заинтригували, развеселили или уплашили. Водеше си тези бележки в един подвързан тефтер. Жена му не ги харесваше особено. От тях всъщност я полазваха тръпки, въпреки че никога не му го беше казвала. Повечето от тези записки бяха странно лишени от всякакво чувство, сякаш една част от него заставаше отстрани и наблюдаваше живота му от разстояние, безпристрастно. Но след посещението на полицията, сутринта на четвърти юни, той изписа много страници, наситени с необичайно силни за него чувства.
Сега разбирам по-добре „Процесът“ на Кафка и „1984“ на Оруел (пишеше Тад). Грешка е да се четат, като чисто политически романи. Предполагам, че депресията, която преживях след като написах „Танцьорите“ и осъзнах, че не следва нищо, освен спонтанният аборт на Лиз, бе най-мъчителното преживяване в брака ни. Обаче това, което се случи днес, изглежда още по-лошо. Казвам си, че ми се струва така, защото преживяното е още съвсем прясно. Но знам, че не е само това — има още много други неща. Знам, че времето, което прекарах в тъмнина и загубата на двете близначета са рани, които са зараснали, оставяйки след себе си само белези. Тази рана също ще заздравее… но не ми се вярва, времето да я заличи съвсем. От нея също ще остане белег, само че по-къс и по-дълбок — избледняла резка от внезапно пробождане с нож.
Сигурен съм, че полицаите се държаха, както изискваше клетвата им (предполагам, че все още полагат клетва). Въпреки това и преди, и сега изпитвам чувството, че над мен тегне опасността да бъда погълнат от някаква безлична, бюрократична машина, не човек, а машина, която ще работи методично, докато ме сдъвче и от мен останат само парцали. Моите крясъци не биха ускорили, нито забавили преживната й дейност.
Усетих, че Лиз е нервна, когато се качи горе да ми каже, че трима полицаи искали да ме видят по някаква работа, но не искали да й кажат защо. Каза, че единият от тях е Алън Пангборн, шерифът на областта Касъл. Може би го бях срещал по-рано един-два пъти, но го познах само защото снимката му се появяваше от време на време в „Касъл Рок Кол“.
Изпитвах любопитство, а и облекчение, че се откъсвам от пишещата машина, тъй като моите герои цяла седмица настояваха да вършат неща, които аз не исках да правят. Дори и да ми е минала някаква мисъл тогава, то тя вероятно е била, че тази работа има нещо общо с Фредерик Клоусън или че нещо друго е изпаднало от статията на „Пийпъл“. Оказа се нещо подобно, макар и не съвсем според очакванията ми.
Не знам дали мога да предам правилно атмосферата на срещата, която последва. Не знам дали това е от такова значение, но ми се струва важно поне да опитам. Те стояха в антрето до стълбището — трима едри мъже (нищо чудно, че ги наричат бичета), от които капеше вода на килима.
— Вие ли сте Тадеус Бомънт? — попита единият от тях — шерифът Пангборн и точно в този момент усетих тази емоционална промяна, която искам да опиша (или поне да загатна). Наред с любопитството и радостта, че съм освободен, макар и за кратко от пишещата машина, изпитах озадачение. И малко тревога. Пълното ми име, но без „мистър“ отпред. Като съдия, който се обръща към обвиняем, преди да прочете присъдата му.
— Да, аз съм — отвърнах, — а вие сте шериф Пангборн. Знам това защото имаме място на Касъл Лейк. — След това му подадох ръка — един механичен жест на добре възпитания американец. Той погледна ръката ми, а върху лицето му се изписа такова изражение, сякаш току-що бе отворил хладилника и бе открил, че рибата купена за вечеря се е вмирисала.
— Нямам никакво намерение да се ръкувам с вас — рече той. — По-добре си отдръпнете ръката, така ще спестите неудобството и на двама ни.
Това беше дяволски странно, да не говорим колко невъзпитано беше от негова страна. Обаче повече ме притесни начина, по който го каза. Сякаш ме смяташе за напълно откачил.
Точно тогава усетих как ме обхваща ужас. И сега дори ми е трудно да повярвам, че така бързо, така дяволски бързо чувствата ми преминаха през цялата палитра: от обикновеното любопитство и задоволство, че прекъсват привичния ред, до истински ужас. В този момент разбрах, че те не бяха дошли при мен просто за разговор, а защото бяха убедени, че съм извършил нещо. И в онзи първи миг на ужас, когато чух „Нямам никакво намерение да се ръкувам с вас“ аз самият бях убеден, че съм извършил нещо.
Именно това ми беше нужно да изразя. В онзи момент на абсолютна тишина, която последва отказа на Пангборн да се ръкува с мен, аз си помислих, че всъщност съм извършил всичко… и че безпомощно ще призная вината си.
3.
Тад отпусна бавно ръката си. С крайчеца на окото си виждаше как Лиз седи, скръстила на гърдите си ръце, като малка бяла топка. Изведнъж изпита такава ярост към това ченге, което бе поканено в дома му и после бе отказало да се ръкува с него. Това ченге, чиято заплата поне в известна малка част се състоеше от данъците, плащани от Бомънтови за къщата им в Касъл Рок. Това ченге, което бе изплашило Лиз, а и него също.
— Добре тогава — каза Тад с равен глас — щом не искате да са ръкувате с мен, може би ще ми кажете защо сте тук.
За разлика от щатските полицаи, Алън Пангборн не носеше мушама, а къса канадка от промазана материя. Той посегна към задния си джоб, извади един лист и започна да чете от него. На Тад му трябваше известно време, за да осъзнае, че той четеше текста, в който се изброяваха правата му при арест.
— Както казахте, мистър Бомънт, името ми е Алън Пангборн. Аз съм шерифът на Касъл Рок, щата Мейн. Тук съм за да ви задам няколко въпроса във връзка с углавно престъпление. Ще ви задам тези въпроси в участъка на щатската полиция в Ороно. Имате право да не отговаряте…
— О, господи, какво е това, моля ви? — попита Лиз и едновременно с нея Тад чу собствените си думи:
