апартамента й и отмъкнали всичко, което можеше да се отмъкне (да не говорим за осемдесетте или деветдесетте долара в купата в кухнята… а може би и самата купа — тя и заслужаваше да я отмъкнат) са си отишли преди три-четири часа, все пак можеше още да са тук. Това трябва да е първото ти предположение, както и първият урок за всяко момче, на което му подаряват истински пистолет, е винаги да приема, че пистолетът е зареден, дори и в момента, когато го разопакова, да допуска, че е зареден.
Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка. Ключовете й паднаха на мокета в коридора.
Мириам Каули отвори уста, за да извика. Едрият, рус мъж бе стоял зад вратата и бе чакал търпеливо повече от четири часа, без да пие кафе, без да пуши цигари. Пушеше му се, но ще запали след като приключи с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да го издаде. Нюйоркчаните са като малки животинки, които се крият под шубраците с наострени сетива за всяка опасност, дори и в миговете, когато мислят, че се забавляват.
Той хвана с дясната си ръка дясната й китка преди тя да се усети. Постави лявата си длан на вратата, подпря я и дръпна жената към себе си с всичка сила. Вратата изглеждаше дървена, но естествено беше от метал, като всички врати на хубави апартаменти в червясалия, стар Биг Апъл. Лицето й се тресна с тъп звук в ръба на вратата. Два зъба й се счупиха и порязаха устните й. Досега те бяха стиснати, но внезапно се отпуснаха от шока и кръв потече от долната й устна. По пода покапаха капки. Челюстта й се прекърши като клон.
Тя се преви, почти загубила съзнание. Русият мъж я пусна и тя се строполи на мокета в коридора. Това трябваше да приключи бързо. Според нюйоркския фолклор никой от стария червясал град и пет пари не дава какво става, стига да не го засяга лично. Според легендата психопат можеше да намушка двадесет или четиридесет пъти някоя жена пред бръснарски салон с двадесет стола на Седмо Авеню посред бял ден и никой нищо нямаше да каже, освен може би: „Би ли скъсил още малко над ушите?“ или „Днес ще мина без одеколон, Джо.“ Но русият мъж знаеше, че тази легенда не отговаря на истината. За малките, преследвани животинки, любопитството е едно от средствата за оцеляване. Пази собствената си кожа — това е основното правило в играта, но ако едно животинче е безразлично, то много скоро ще е и мъртво. Затова бързината беше от такова значение.
Той отвори вратата, хвана Мириам за косата и я издърпа вътре.
Само след секунда чу как се дърпа резе малко по-надолу в коридора, последвано от щракането на отваряща се врата. И без да поглежда, той знаеше, че едно гладко, заешко лице с трепкащ нос наднича иззад някоя врата.
— Не го счупи, нали, Мириам? — попита той високо. После промени гласа си на по-висок регистър, почти фалцет, постави ръце от двете страни на устата си, за да имитира гласа на жена:
— Мисля, че не. Ще ми помогнеш ли да го вдигна? — Той свали ръцете си и каза със своя глас:
— Разбира се. Секунда само.
Затвори вратата и погледна през шпионката. Тя беше изпъкнала леща, така че през нея се виждаше голяма част от коридора, но създаваше разкривен образ. Той видя точно това, което очакваше да види — бяло лице, което наднича зад вратата на отсрещната страна на коридора, точно като заек, който се показва от дупката си.
Лицето изчезна.
Вратата се затвори.
Не се тресна, просто се затвори. Глупавата Мириам беше изпуснала нещо. Мъжът с нея, вероятно настоящият й или бивш приятел, й помагаше да го вдигне. Няма за какво да се тревожи. Всички вие плашливи зайци и кошути.
Мириам стенеше. Вече идваше на себе си.
Русият мъж бръкна в джоба си, извади бръснача и го отвори. Острието проблесна на меката светлина от единствената лампа, която беше оставил запалена на масата в хола.
Тя отвори очи. Погледна го и видя лицето му наопаки, надвесено над нея. Устата й беше изцапана в червено, сякаш бе яла ягоди.
Той й показа бръснача. Погледът й беше замъглен и неясен, но когато го видя, зениците й изведнъж се разшириха. Отвори мократа си, червена уста.
— Един звук само и ще те нарежа, сестричке — каза той и устата й се затвори.
Той уви косата й около ръката си и я повлече към хола. Полата й прошумоля по излъскания, дървен под. Закачи една черга и я повлече със себе си. Тя изохка от болка.
— Не прави това! Казах ти вече.
Стигнаха до хола. Той беше малък, но приятен. Уютен. На стената висяха снимки на френски импресионисти. Имаше поставен в рамка рекламен плакат на „Котките“. На него пишеше „Сега или никога“. Сухи цветя. Малък диван, тапициран с плат в сламен цвят. Библиотека. В библиотеката той видя двете книги от Бомънт на една полица и четирите от Старк на друга. Книгите от Бомънт бяха поставени на по-висока полица. Това не беше правилно, но какво можеше да се очаква от тази кучка. Той пусна косата й.
— Седни на дивана, сестричке. На онзи край. — Той посочи онази страна на дивана, която се намираше до масичката с телефона и секретаря.
— Моля ви — прошепна тя, без да направи опит да стане. Устата й и бузата й бяха започнали да се подуват и думите прозвучаха завалено. — Всичко. Каквото искате. Парите са в купата. — Шишко. Парите шъ фкупътъ.
— Седни на дивана. На онзи край. — Този път той насочи бръснача към лицето й, а с другата ръка посочи към дивана.
Тя се качи лазешком на дивана и се притисна във възглавниците, доколкото можеше. Тъмните й очи се бяха разширили. Тя потри с ръка устата си и погледна за момент с невярващ поглед дланта си, преди да го погледне отново.
— Какво искате? — Кво ишкате! Сякаш говореше с пълна уста.
— Искам да се обадиш по телефона. Това е всичко. — Той вдигна слушалката и натисна с палеца на ръката, в която държеше бръснача, копчето за набиране на телефонния секретар. След това й подаде слушалката. Телефонът беше от старомодните, на които слушалката се поставя върху вилки и напомня на полуразтопена камбана. Тежеше много повече от слушалката на телефоните марка „Принцеса“. Той знаеше това, а усети как тялото й се изпъна, когато й подаде слушалката, защото и тя го знаеше. Едва доловима усмивка се появи на устните на русия мъж. Не се усмихваше нищо друго в това лице, само устните му. Нямаше никаква топлина в тази усмивка.
— Мислиш си, че можеш да ме цапардосаш с това нещо по главата, нали, сестричке? — попита я той. — Нека да ти кажа нещо — това не е хубава мисъл. А нали знаеш какво се случва с хората, които не мислят за хубави неща? — Тъй като тя не му отговори, той каза:
— Падат от небето. Вярно е. Видях го веднъж в един комикс. Така че дръж слушалката в скута си и се концентрирай да мислиш само за хубави неща.
Очите й бяха впити в него. Кръв се стичаше бавно по брадата й. Една капка падна на блузата й отпред. „Това никога няма да се изпере, сестричке — помисли си русият мъж — Казват, че петно от кръв може да излезе, ако веднага го изпереш със студена вода, но не е така. Има машини. Спектроскопи. Газова хематография. Ултравиолетови лъчи. Лейди Макбет е права.“
— Ако се върне някоя лоша мисъл, знай, че веднага ще разбера по очите ти, сестричке. Имаш такива големи, тъмни очи. Не искаш едно от тези големи, тъмни очи да се стича по бузата ти, нали така?
Тя така енергично заклати глава, че косата й се разпиля като вихър около лицето й. А през цялото време, докато клатеше глава, красивите й, тъмни очи не се откъсваха от него и русият мъж усети, че нещо се събужда в слабините му. Сър, имате сгъваема линия в джоба си и сте щастлив, че ме виждате?
Този път усмивката се появи не само на устните, но и в очите му. Той си помисли, че тя се поотпусна, макар и съвсем мъничко.
— Искам да се наведеш напред и да набереш телефона на Тад Бомънт.
Тя го гледаше втренчено с бляскави и разширени от шока очи.
— Бомънт — каза той търпеливо. — Писателя. Направи го, сестричке. Времето лети като бързоногия Меркурий.
