Имаше и друга работа за вършене тази вечер.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЪЛНА ПАНИКА
1.
В продължение на няколко минути, Тад никога не успя да определи колко точно, той бе обхванат от такава паника, че беше направо парализиран. Цяло чудо беше, че можеше да диша. По-късно си мислеше, че почувства нещо подобно, когато беше на десет години и реши заедно с двама свои приятели да отиде да поплува. Беше средата на май. Никой от тях не беше плувал толкова рано през пролетта, обикновено тръгваха поне три седмици по-късно, но все пак идеята им се стори добра. Денят беше ясен и доста горещ за Ню Джърси, температурата беше около двадесет и пет градуса. Тримата отидоха до Лейк Дейвис, както иронично наричаха малкото езерце на около миля от дома на Тад в Бергенфийлд. Той се съблече пръв, обу си банските и беше пръв във водата. Направо се изстреля като гюле от брега. И досега си мислеше, че тогава беше много близо до смъртта, точно колко близо не искаше и да знае. Въздухът беше топъл, както в разгара на лятото, но през онзи ден водата беше студена, както в началото на зимата, преди ледът да е сковал повърхността й. За момент нервната му система засече. Дъхът му спря, сърцето му замръзна на място и когато изскочи над водата, той се чувстваше като кола с изтощен акумулатор, която спешно се нуждае от начален тласък, но няма кой да се притече на помощ. Той помнеше колко ярка беше слънчевата светлина, как блещукаха хиляди златисти искри на тъмносинята повърхност, помнеше Хари Блек и Ранди Уистър на брега. Хари, който смъква избелелия си анцуг от едрите си задни части и Ранди, който стои гол с бански в ръка и извиква: „Как е водата, Тад?“ в момента, в който Тад се появява над водата. Но единствената му мисъл тогава беше: „Умирам. Ето ме тук на слънце, с двамата ми най-добри приятели след училище и нямам домашно и рано довечера ще дават «Мистър Бландингс построява къщата на мечтите си» и мама каза, че мога да ям пред телевизора, но аз никога няма да го видя, защото ще съм мъртъв.“
До преди секунда, да си поеме въздух бе най-простото и лесно нещо, а сега чувстваше сякаш някой е напъхал чорап в гърлото му и не може да го избута нито навътре, нито навън. Сърцето в гърдите му беше като малък, студен камък. И внезапно всичко премина. Той си пое дълбоко огромна глътка въздух, по кожата на цялото му тяло пролазиха студени тръпки и той отвърна на въпроса на Ранди без да мисли, със злонамереността характерна за малките момчета:
— Водата е чудесна! Не е много студена! Скачайте!
Едва години по-късно осъзна, че можеше да убие единия от тях, а даже и двамата, както за малко щеше да стане с него.
Така се чувстваше и сега. Цялото му тяло беше вцепенено, както тогава. В армията имаха един специален израз за това състояние: заклещване при чукане. Да, добре казано. Що се отнася до терминологията, армията си я бива. Той седеше в точно такова състояние на заклещване. Седеше не в креслото, а върху него, наведен напред със слушалката в ръка, с поглед вперен в мъртвия екран на телевизора. Смътно усещаше, че Лиз е застанала на вратата и го пита кой се обажда и дали всичко е наред. Той се чувстваше точно както онзи ден на Лейк Дейвис, сякаш имаше мръсен, памучен чорап в гърлото си, който не помръдваше ни напред, ни назад. Всички връзки между сърцето и мозъка му бяха прекъснати. Съжалявам за това непредвидено прекъсване, връзката ще бъде възстановена колкото е възможно по- скоро, ако изобщо бъде възстановена, но все едно, пожелаваме ви приятно прекарване в Ендсвейл, едно красиво място — последната спирка на всички влакове.
Внезапно всичко премина, както се беше случило и предишния път и той си пое въздух с хриптене. След два бързи, галопиращи удара, сърцето му затуптя равномерно, въпреки че все още биеше прекалено бързо.
Този писък. Свети боже, този писък!
Лиз тичаше към него и той осъзна, че е издърпала слушалката от ръката му, едва когато я чу да вика: „Ало!“ и „Кой е?“ отново и отново. Но като чу сигнала на прекъснатата линия тя постави слушалката на мястото й.
— Мириам — успя да каже той най-сетне, когато Лиз, се обърна към него. — Беше Мириам. Тя пищеше.
„Освен в книгите, никого не съм убивал.
Врабчетата летят.
Тук долу, го наричаме смляно месо.
Тук долу е Ендсвейл.
Ще мръдна малко на север, брато. Ти трябва да ми изфабрикуваш алиби, защото отивам на север. Ще си резна малко месце.“
— Мириам? Пищеше ли? Мириам Каули? Тад, какво става!
— Това е той — каза Тад. — Знаех, че е той май още от самото начало, а днес… следобед… пак имах…
— Какво? — Тя разтриваше с пръсти врата си от двете страни. — Транс? Загуби съзнание ли?
— И двете. Първо врабчетата. Написах един куп глупости на един лист, докато не бях на себе си. Изхвърлих го, но името беше на листа, Лиз, името на Мириам беше част от това, което написах, когато не бях… и…
Той млъкна. Очите му се разширяваха все повече.
— Какво? Какво стана, Тад? — Тя раздрусваше ръката му. — Какво стана’?
— Тя има един плакат в хола си — каза той. Собственият му глас му се струваше чужд, сякаш идваше отдалече, от домофон, например. — Плакат от един бродуейски мюзикъл — „Котките“. Видях го, когато бях там последния път. „Котките, Сега и Завинаги“. И това написах. Написах го, защото той е бил там, значи, аз съм бил там, част от мене е гледала с неговите очи…
Той я погледна, погледна я с големи, големи очи.
— Това не е никакъв тумор, Лиз. Поне, не е в моето тяло.
— Нямам представа за какво говориш! — почти изкрещя Лиз.
— Трябва да се обадя на Рик — промълви той. Една част от мозъка му сякаш се бе отделила и работеше блестящо. В нея изникваха ярки образи и символи. Това му се случваше понякога, докато пишеше, но за първи път му се случваше в действителния живот. „Писането част ли е от действителния живот?“ запита се той внезапно. Май не беше, по-скоро беше нещо като антракт.
— Тад, моля те!
— Трябва да предупредя Рик. Може да е в опасност!
— Тад не говориш свързано!
Разбира се, че не говореше. Ако се опиташе да й обясни всичко, щеше да изглежда още по- неразбираемо… А докато той споделяше страховете си с Лиз, с което вероятно нямаше да постигне нищо, освен да я накара да се замисли за колко време може да се издаде свидетелство за невменяемост, Джордж Старк може би прекосяваше деветте пресечки в Манхатън, които деляха Рик от апартамента на жена му. Седнал отзад в някое такси или зад кормилото на открадната кола, а дори и зад кормилото на черното си Торонадо от съня на Тад… Ако ще се отдава на лудостта, то защо по дяволите не махне с ръка и не отиде докрай? Седи си в колата, пуши и се приготвя да убие Рик, така както е убил Мириам.
А дали я е убил?
Може би само я е изплашил, оставил я е разстроена и в шоково състояние. Или може би я е наранил, като се замисли това изглежда по-вероятно. Какво му беше казала тя? „Не позволявай да ме реже отново. Не позволявай на лошия човек да ме реже отново!“ А и на листа беше написал „режа“, а също и… нали пишеше и „свършва“?
Да, да пишеше, но това беше от съня му, нали? Това беше свързано с Ендсвейл, там където свършва железопътната линия… не беше ли така?
Той се молеше да е така.
Трябваше да й се притече на помощ или поне трябваше да опита, а трябваше и да предупреди Рик. Но ако му се обадеше и му кажеше да внимава, това щеше да е като гръм от ясно небе за Рик и той щеше да иска да знае причината. „Какво не е наред, Тад? Какво се е случило?“
