— Тефтера ми — каза тя. Устата й беше вече толкова подута, че не можеше да я затвори и ставаше все по-трудно да се разбере какво казва. Прозвуча като „етера ми“.
— Етера ми? — попита той. — Не разбирам какво казваш, сестричке. Говори по-ясно.
Тя произнесе бавно, внимателно, с много болка:
— Тефтера ми. Тефтера. С адресите. Не помня телефона му.
Бръсначът проряза въздуха пред лицето й със звук подобен на човешко шептене. Така може би им се стори, но и двамата го чуха. Тя потъна още по-дълбоко във възглавниците в сламен цвят. Подутите й устни се разтеглиха в гримаса. Той завъртя бръснача, така че острието попадна в меката светлина на настолната лампа. Наклони го и светлината пробяга по него като вода, а после я погледна с такъв поглед, сякаш искаше да каже, че трябва да са луди да не се възхитят на такова прекрасно нещо.
— Не ме будалкай, сестричке. — В говора му се усещаше южняшкото провлачване на думите. — Това е нещо, което никога не бива да правиш, когато си имаш работа с човек като мене. Сега набери шибания номер. — Тя можеше да не помни наизуст номера на Бомънт, защото с него не се въртеше много бизнес, но сигурно помнеше телефона на Старк. В печатарския бизнес Старк раздвижваше нещата, а беше чиста случайност, че двамата имаха един и същи телефонен номер.
От очите й потекоха сълзи.
— Не го помня — изохка тя. Не о оня.
Русият мъж се приготви да я резне, не защото беше ядосан, а защото, ако позволиш на една мадама да те излъже веднъж, ще те лъже и след това, но се спря. Реши, че беше абсолютно възможно да е забравила временно такова елементарно нещо като телефонния номер, дори и на такива важни клиенти като Бомънт/Старк. Тя беше в състояние на шок. Можеше да засече, ако я накараше да набере телефона на собствената си агенция.
Но тъй като ставаше въпрос за Тад Бомънт, а не за Рик Каули, той можеше да й се притече на помощ.
— Окей — рече той. — Окей, сестричке. Ти си разстроена. Разбирам. Не знам дали ще ми повярваш, но аз дори ти съчувствам. А и имаш късмет, защото аз случайно знам номера. Може да се каже, че го знам така добре, както знам собствения си номер. И знаеш ли какво? Дори няма да те накарам ти да го набереш, отчасти защото не ми се стои до Второто пришествие да те чакам да го набереш правилно, но и защото наистина ти съчувствам. Аз ще се наведа и сам ще го набера. Знаеш ли какво значи това?
Мириам Каули поклати глава. Лицето й сякаш бе станало само едни очи.
— Значи, че ще ти се доверя. Но само дотолкова, моето момиче. Слушаш ли ме? Разбираш ли?
Мириам поклати глава отново, а косата й се развя. Господи, колко харесваше жени с много коса.
— Добре. Това е добре. Докато аз набера номера, сестричке, ти не сваляй очички от бръснача. Това ще ти помогне да се придържаш само към хубавите си мисли.
Той се наведе напред и започна да набира телефонния номер на старомодната шайба. От касетофона на секретаря се чуваше усилен звука от щракането, докато набираше. Напомняше тракането на топче по рулетка, която забавя въртенето си. Мириам Каули седеше със слушалката в скута си, като местеше поглед от бръснача към грубото, безизразно лице на страшния непознат.
— Говори с него — каза русият мъж. — Ако се обади жена му, кажи й, че е Мириам от Ню Йорк и че искаш да говориш с мъжа й. Знам, че е подута устата ти, но направи така, че който и да се обади, да разбере, че си ти. Направи малко усилие, сестричке. Ако не искаш лицето ти да заприлича на портрет от Пикасо, направи малко усилие заради мене.
— Какво… Какво да кажа?
Русият мъж се усмихна. Тази беше готино парче. Много апетитно. С тази коса. Той усети още раздвижване от областта под колана му. Там ставаше доста оживено.
Телефонът звънеше и двамата го чуваха от касетофона на секретаря.
— Ще намериш подходящите думи, сестричке.
Чу се пукане, когато някой вдигна слушалката. Русият мъж почака докато чуе гласът на Бомънт да казва ало и тогава със скоростта на нападаща змия, той се наведе и разряза с бръснача лявата буза на Мириам Каули. Кръвта потече като река. Мириам изпищя.
— Ало! — излая Бомънт. — Ало! Кой е? По дяволите, ти ли си?
„Да, аз съм, кучи сине — помисли си русият мъж — и ти много добре знаеш това, нали?“
— Кажи му коя си и какво става тук — изрева той на Мириам. — Хайде! Не ме карай да повтарям!
— Кой е! — извика Бомънт. — Какво става? Кой е?
Мириам изпищя отново. Кръв потече по възглавницата в сламен цвят. Кръвта по блузата й не беше само няколко капки. Тя бе просто напоена с кръв.
— Кажи му каквото ти казах, иначе ще ти отрежа главата с това нещо!
— Тад, тук има един мъж! — изкрещя тя в слушалката. От болка и ужас отново произнасяше ясно думите. — Тук има един лош човек! ТАД, ТУК ИМА ЕДИН ЛОШ ЧОВЕК Т…
— КАЖИ МУ ИМЕТО СИ! — изрева й той, а бръсначът изсвистя във въздуха на сантиметри от очите й. Тя се сви, стенейки.
— Кой е? Кой…
— МИРИАМ! — изпищя тя. — О, ТАД НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА МЕ РЕЖЕ ОТНОВО, НЕ ПОЗВОЛЯВАЙ НА ЛОШИЯ ЧОВЕК ДА МЕ РЕЖЕ ОТНОВО, НЕ ПОЗ…
Джордж Старк замахна с ножа и преряза усуканата телефонна жица. Чу се пукот и телефонът замлъкна.
Добре стана. Можеше и по-добре. Беше минало доста време, откакто бе пожелавал жена. Тази я искаше, но нямаше да я има. Прекалено много писъци. Зайците ще започнат пак да надничат от дупките си, душейки за хищника, който ходи из джунглата в тъмното, там където не достига мижавата светлина от изкуствения им огън. Тя още пищеше. Явно бе престанала да мисли за хубави неща. Затова Старк я хвана за косата, наведе главата й назад, така че тя можеше да вижда тавана и преряза гърлото й. В стаята настъпи тишина.
— Толкоз, сестричке, — каза той нежно, сгъна бръснача и го прибра в джоба си. След това протегна лявата си изцапана с кръв ръка и затвори очите й. Маншета на ризата му веднага се напои с кръв, която изтичаше като червено бордо от вените й, но това, което е редно да се направи, трябва да се направи. Ако е жена, редно е очите й да се затворят. Няма значение колко лоша е била, дори и да е била някоя уличница — наркоманка, която е продавала децата си, за да си купи наркотик, пак трябва да й се затворят очите.
Тази тук не беше най-важната. Виж, Рик Каули бе друга работа.
И мъжът, който написа статията за списанието.
И кучката, която направи снимките, особено онази с надгробния камък. Тя си бе кучка, макар и готина, и той щеше да затвори и нейните очи.
А когато се погрижи за тях, ще дойде времето да си поговори и с Тад. Без посредници — тапо а тапо. Ще дойде времето Тад да разбере как стоят нещата. След като се справеше с всичките, очакваше, че Тад с готовност ще разбере. Но дори и да не станеше така, имаше си начини да го накара.
В крайна сметка той беше женен. Имаше много красива жена, истинска кралица на въздуха и тъмнината.
Имаше и деца.
Той постави пръст в топлата струя кръв и започна да пише бързо по стената. Трябваше да повтори буквите и скоро съобщението бе изписано над наведената глава на жената. Тя би могла дори да го прочете, обърнато наопаки, ако очите й бяха отворени.
И ако беше жива, естествено.
Той се наведе и целуна бузата на Мириам.
— Лека нощ, сестричке — каза той и излезе от апартамента.
Мъжът от отсрещната страна на коридора пак гледаше зад вратата.
Когато видя високия, изцапан с кръв мъж да излиза от апартамента на Мириам, той тресна вратата и я заключи.
„Разумно — помисли си Джордж Старк, крачейки по коридора към асансьора. — Съвсем разумно.“
А той трябваше да бърза. Нямаше време за мотаене.
