„Тук долу наричаме това конски фъшкии, Тад. Тук долу го наричаме смля…“
— Сър? — подкани го телефонистката. — Кой град, моля?
„Окей. Овладей се.“
Той си пое дълбоко въздух, стегна се и каза:
— Касъл Сити. — „Господи!“ Затвори очи и със затворени очи каза бавно и ясно. — Извинявайте. Касъл Рок. Искам телефона на шерифа.
Настъпи пауза, след която роботът започна да рецитира телефонния номер. Тад осъзна, че няма нито молив, нито химикалка. Роботът повтори телефона. Тад се напъна с всички сили да го запомни, но той се плъзна по повърхността на съзнанието му и изчезна в тъмнината, без да остави никаква следа.
— Ако имате нужда от допълнителна информация — продължи роботът — моля, почакайте обаждане на оператор…
— Лиз? — каза той умолително. — Химикалка. Нещо за писане.
В бележника й имаше пъхната една химикалка „Бик“ и тя му я подаде. Телефонистката със своя човешки глас беше отново на телефона. Тад й каза, че не бе успял да запише номера. Тя отново призова робота на помощ, който изрецитира номера с насечен, почти женски глас. Тад надраска номера на корицата на една книга, за малко да затвори слушалката, но реши да го чуе още веднъж, за да е сигурен. При повторното слушане установи, че е разместил местата на две от цифрите. О, паниката вземаше връх, това вече беше абсолютно ясно.
Той прекъсна линията. Пот бе избила по цялото му тяло.
— По-спокойно, Тад.
— Ти не я чу — отвърна той мрачно и набра телефонния номер на шерифа.
Телефонът звънна четири пъти преди да се обади някакъв отегчен янки.
— Офисът на шерифа на областта Касъл. На телефона заместник шерифа Риджуик. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Тад Бомънт. Обаждам се от Лъдлоу.
— Така ли? — Не го разпознаха. Което означаваше, че ще трябва да обяснява. Отново паяжини. Името Риджуик му беше слабо познато. Но, разбира се, това беше полицаят, който интервюирал мисис Арсенолт и който открил тялото на Гамаш. Господи, божичко, как може да не познае Тад, след като се предполага, че той е убил стареца, когото Риджуик е открил?
— Шерифът Пангборн беше при мене, за да обсъдим убийството на Гамаш, заместник шерифе. Имам информация по този въпрос, затова е много важно да говоря веднага с него.
— Шерифът не е тук — каза Риджуик, с изключително безразличие към нетърпеливостта на Тад.
— А къде е?
— У дома си е.
— Дайте ми номера, моля.
— О, не знам дали мога да ви го дам, мистър Боуман. — чу Тад невероятният отговор. — Шерифът, искам да кажа Алън, не е имал много свободни дни в последно време, а и жена му нещо не е много добре. Има главоболие.
— Трябва да говоря с него!
— Е — подхвана Риджуик с утешителен тон — явно е, че вие мислите, че трябва. Може би наистина трябва да говорите. Искам да кажа, наистина трябва. Ще ви кажа нещо, мистър Боуман! Защо не ми разкажете на мене и не ме оставите аз да…
— Той дойде да ме арестува за убийството на Хомър Гамаш, заместник шерифе, но се случи нещо и ако не ми дадете телефонния му номер ВЕДНАГА…
— Пресвети боже! — извика Риджуик. Тад чу някакво издумтяване и си представи как Риджуик сваля краката си от бюрото си или, по-скоро, от бюрото на Пангборн на земята и сяда изпънат на стола. — Бомънт, а не Боуман!
— Да и…
— О, Юда! Юда Искариотски! Шерифът, Алън, каза, че ако вие се обадите, трябва веднага да ви свържа с него!
— Хубаво. Сега…
— Юда Искариотски! Ама аз съм абсолютен тъпак!
Тад, който не можеше да не се съгласи с него, каза:
— Моля ви, дайте ми телефона му. — Той се въздържа да не изкрещи, черпейки от някакви неподозирани за самия него резерви.
— Разбира се. Секунда само. Ъ ъ… — настъпи мъчителна пауза. Минаха само секунди, но на Тад му се стори, че през това време можеха да се построят пирамидите. Да се построят и да се разрушат. А през цялото това време, животът може би напуска Мириам, която лежи на килима в хола на петстотин мили от него. „Аз може би я убих — помисли си Тад — като реших да се обадя на Пангборн и попаднах на този идиот по рождение, вместо да се бях обадил на полицейското управление на Ню Йорк. Или на 911. Точно това трябваше да направя: да се обадя на 911 и да оставя проблема в техните ръце.“
Но тази възможност не изглеждаше осъществима, дори и сега. Сигурно беше заради транса и заради думите, които беше написал по време на транса. Той не мислеше, че е предвидил нападението срещу Мириам… по-скоро беше наблюдавал по някакъв странен начин приготовленията на Старк за нападението. Призрачното писукане на хилядите птици, сякаш го правеше лично отговорен за всичко.
Но ако Мириам умираше, само защото го бе дострашало да набере 911, как щеше да погледне Рик в очите?
По дяволите, как щеше да погледне собствените си очи в огледалото?
Нашият янки, Риджуик, кварталният идиот, пак беше на телефона. Произнасяше всяка цифра бавно, така че и бавноразвиващия не би се затруднил да я запише… обаче Тад го накара да повтори, въпреки изгарящата необходимост да бърза. Той още помнеше как бе объркал телефонния номер на шерифа, а можеше отново да се повтори това, което веднъж вече се беше случило.
— Окей — каза той. — Благодаря.
— Ъ, мистър Бомънт? Ще го оценя високо, ако вие, така, не споменете нищо за това, че аз…
Тад прекъсна връзката без ни най-малко угризения и набра телефонния номер, който Риджуик му беше дал. Пангборн нямаше да вдигне слушалката, разбира се, това значеше да очаква твърде много в тази Нощ на паяжините. А който вдигнеше слушалката щеше да му каже, след като задължително си поиграеха малко на рингирае от въпроси и отговори, че шерифът е отскочил да купи един хляб и галон мляко до Лакония, Ню Хампшир, макар че не беше изключено да е отишъл и до Финикс.
Той се засмя, но смехът му приличаше повече на див лай. Лиз го погледна озадачено.
— Тад? Добре ли си?
Отвори уста, за да й отговори, но само й махна с ръка, за да й покаже, че е добре, защото някой вдигна от другата страна. Не беше Пангборн, дотук поне се оказа прав. Беше момче на около десет години.
— Ало, семейство Пангборн — изчурулика то. — Тод Пангборн на телефона.
— Здрасти — каза Тад. Смътно съзнаваше, че стиска телефонната слушалка повече отколкото трябва и се опита да поотпусне пръстите си. Ставите му изпукаха, но пръстите му не се помръднаха. — Името ми е Тад… — за малко да каже „Пангборн“, о господи, това е много добре, Тад, наистина си загубил контрол над себе си, ти направо си си сбъркал професията. Трябвало е да станеш диспечер на летището. — …Бомънт — успя да довърши след попътната поправка. — Там ли е шерифът?
„Не е. Трябваше да отиде до Лоди, Калифорния, за бира и цигари.“
Но вместо това, той чу гласа на момчето като тръбене с рог:
— Таатеее! На телефона! — Това беше последвано от тежък удар, от който Тад усети болка в ухото.
Една минута по-късно, о, слава на бога и всичките му светии, Алън Пангборн каза:
— Ало?
Като чу този глас, Тад усети, че част от трескавото чувство за отговорност го напусна.
— Тад Бомънт, шерифе Пангборн. В Ню Йорк има една жена, която може би в момента се нуждае спешно от помощ. Свързано е с това, което обсъждахме в събота вечер.
— Казвай — рече Пангборн отривисто, само толкова и, божичко, какво облекчение. Тад усети как всичко
