6.
Алън се прибра в Касъл Рок малко преди два часа през нощта. Промъкна се в къщата колкото може по- тихо, забелязвайки, че Ани отново бе забравила да включи алармената система. Не искаше да й се кара за това, напоследък тя често страдаше от мигрена, но рано или късно трябваше да го направи.
Заизкачва се по стълбите с обувките в ръка така плавно, сякаш се носеше във въздуха. Тялото му притежаваше вродена гъвкавост, точно обратното на непохватността на Тад Бомънт, която Алън рядко показваше. Сякаш тялото му познаваше някаква загадъчна тайна за движението, а това някак го смущаваше. Но сега, в тишината, нямаше нужда да се прикрива и той се движеше с призрачна лекота.
По средата на стълбището спря и се върна пак долу. До хола беше неговата „бърлога“, не по-голяма от килер, но напълно достатъчна за неговите нужди, с бюро и няколко полици за книги. Опитваше се да не пренася работата си вкъщи, но не винаги успяваше, въпреки усилията си.
Затвори вратата, запали лампата и погледна телефона.
„Нали няма наистина да направиш това? Искам да кажа, че е почти полунощ в Роки Маунтън, а и този човек не е просто лекар пенсионер, той е пенсиониран неврохирург. Ако го събудиш, ще те наругае като едното нищо.“
Тогава се сети за очите на Лиз, тъмни и изплашени и реши, че ще се обади. Можеше да се окаже от полза — едно обаждане посред нощ щеше да покаже, че въпросът е сериозен и щеше да накара доктор Притчърд да се замисли. По-късно Алън пак щеше да му се обади.
„Кой знае, може да му липсват среднощните позвънявания“ — помисли си без особена надежда Алън.
Извади листчето от джоба на униформата си и набра телефона на Хю Притчърд във Форт Ларами. Остана прав, готов да посрещне пристъпа на гняв от притежателя на сериозния глас.
Безпокойството му се указа излишно, защото отново се включи телефонният секретар.
Замислен, той постави слушалката на мястото й и седна зад бюрото. Настолната лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото му и на неговия фон Алън започна да прави зайчета, куче, ястреб, дори и кенгуру. Ръцете му притежаваха същата гъвкавост, както и тялото му, когато останеше сам и си почиваше. Под невероятно гъвкавите му пръсти животните маршируваха едно след друго, като на парад, в малкия осветен кръг. Тази игра винаги развличаше и очароваше децата му и често успяваше да го успокои, когато нещо го тревожеше.
Но сега не му подейства.
„Доктор Притчърд е мъртъв. Старк се е добрал и до него.“
Това, естествено, беше невъзможно. Може би щеше да приеме, че съществуват призраци, ако някой призрак опреше дуло в главата му. Но не и някакъв призрачен зъл Супермен, който прекосява с един скок цели континенти. Алън си помисли, че човек може да има основателни причини да включи телефонния си секретар през нощта. Например, за да не го безпокоят посред нощ разни непознати като шериф Алън Дж. Пангборн от Касъл Рок, щата Мейн.
„Вярно е, но той е мъртъв. И жена му също. Как й беше името? Хелга. «Аз вероятно играя голф, а един бог знае с какво се занимава Хелга в момента.» Но аз знам с какво се занимава Хелга, знам и двамата какво правите. Прерязани са ви гърлата и лежите в локва от кръв, а на стената на вашия хол е написано ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.“
Алън Пангборн потрепери. Това беше налудничаво, но все пак трепереше. Тази мисъл го глождеше като червей.
Свърза се със „Справки“ в Уайоминг и взе номера на шерифа във Форт Ларами. В полицейското му се обади дежурния, който звучеше полузаспал. Алън се представи, съобщи на дежурния с кого се е опитвал да се свърже и го попита дали доктор Притчърд и жена му са заминали на почивка. Ако това беше така, а и без това започваше сезона на почивките, те вероятно бяха уведомили местната полиция, че заминават, с молбата да държат къщата им под око, докато отсъстват.
— Вижте, защо не ми дадете вашия номер? — отвърна дежурният. — Аз ще ви се обадя и ще ви предам информацията.
Алън въздъхна. Ето ти пак процедурни правила. Пак. глупости, да не казваме по-силна дума. Дежурният не искаше да предаде никаква информация, докато не се увереше, че Алън беше този за когото се представяше.
— Не мога — отвърна той. — Обаждам се от дома си и е посред нощ.
— И тук не е обедно време — отвърна лаконично дежурният.
Алън въздъхна.
— Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен, че жена ви и децата ви не спят на горния етаж. Направи следното, приятелю: обади се в полицейското управление на Мейн в Оксфорд, ще ти дам номера и искай да ти потвърдят името ми. Ще ти дадат и номера на служебната ми карта. Ще ти се обадя пак след десет минути и ще си разменим паролите.
— Казвай тогава — рече дежурният, но не звучеше особено доволен. Алън предположи, че го е откъснал от телевизора или от любимото му порно списание.
— За какво се отнася? — попита дежурният след като записа номера.
— Следствие за убийство — отвърна Алън. — Положението е напечено. Не ти се обаждам за свое удоволствие, приятел. — Алън затвори слушалката.
Седеше зад бюрото, правеше си зайчета и чакаше голямата стрелка на часовника да направи десет кръга. Струваше му се, че се движи едва-едва. Бе направила пет обиколки, когато вратата се отвори и влезе Ани. Беше облякла розовия си пеньоар и на Алън му се стори някак призрачна. Почувства как отново потреперва, сякаш бе надникнал в бъдещето и бе видял нещо неприятно, дори отвратително.
„Как ли бих се чувствал, ако преследваше мен?“ внезапно се замисли той. „Мен и Ани и Тоби и Тод? Как бих се чувствал, ако знаех кой е той, а никой не искаше да ми повярва?“
— Алън? Какво правиш тук толкова късно?
Той се усмихна, стана и я целуна.
— Чакам да отмине ефекта от наркотиците.
— Не, сериозно — заради историята с Бомънтови?
— Да. Опитвам се да открия един доктор, който може да знае нещо. Но се включва само телефонният му секретар, така че се обадих в полицейското там да не би да е заминал на почивка. В момента дежурният вероятно проверява дали намеренията ми се честни. — Той погледна загрижено Ани. — Ти как си, скъпа? Тая вечер имаш ли главоболие?
— Не, но те чух като влезе. — Тя се усмихна. — Когато поискаш, ти си най-тихият човек на земята, Алън, обаче не можеш да направиш нищо за колата си.
Той я прегърна.
— Искаш ли чай?
— Боже, не, но чаша мляко — да, ако искаш да ми донесеш.
Тя излезе и се върна след минута с млякото.
— Що за човек е мистър Бомънт? Виждала съм го из града, а и жена му е идвала в магазина, но никога не съм разговаряла с него. — Магазинът се казваше „Шев и кройка“ и беше собственост на Поли Чалмърс. Ани бе работила в него четири години на половин ден.
— Харесвам го — каза Алън след кратък размисъл. — Но не беше така в началото. Смятах го за студен тип, но го виждах в едно много трудно положение. Просто е малко… сдържан. Предполагам, че е следствие от работата му.
— Много ми харесаха и двете му книги — каза Ани.
— Не знаех, че си ги чела — вдигна вежди Алън.
— Не си ме питал, Алън. А когато се разчу историята за псевдонима, пробвах да прочета и една от другите. — Изражението й издаваше неодобрение.
— Не струваше, а?
— Отвратителна беше. Страховита. Не я завърших. Никога не бих повярвала, че един и същи човек е писал двете книги.
„Гледай ти, миличка! И той не го вярва.“
