— Внимавай какви ги говориш! — Усещаше се истинска ярост в този глас. Но имаше и още нещо. Страх? Болка? И двете? Или само си въобразяваше?
— Нещо не е наред ли, Джордж? — присмя му се Тад. — Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
Настъпи пауза. Тад бе успял да го изненада, да го обърка поне за момент. В това беше сигурен. Но защо? Как го бе постигнал?
— Слушай какво ще ти кажа, брато — каза Старк накрая. — Давам ти една седмица. Не си мисли, че можеш да ме изиграеш. — Да, явно Джордж беше разстроен. Всичко това можеше да коства много на Тад, но поне за момента той изпита тържествуваща радост. Бе успял. Явно не само той се чувстваше безпомощен и уязвим, докато траеха тези кошмарни разговори. Успял беше да засегне Старк и това беше великолепно.
— Това поне е вярно. Ние с тебе не можем да се надхитряме. Между нас това не върви.
— Беше ти хрумнала една идея — каза Старк. — Още преди дори да се сети да те изнудва онова проклето недоносче. Там за сватбата и за бронираната кола.
— Изхвърлих си бележките. Свърших с тебе.
— Не, ти изхвърли моите бележки, но това е без значение. Те не ти трябват. Ще излезе хубава книга.
— Ти не разбираш. Джордж Старк е мъртъв.
— Не аз, а ти не разбираш — отвърна Старк. Тонът му бе тих, но категоричен. — Имаш една седмица. Ако не си написал поне тридесет страници, няма да отървеш кожата, брато. Само дето няма да започна с тебе, би било много лесно. Прекалено лесно. Ще започна с децата ти и те ще умрат бавно. Ще се погрижа за това. Знам как. Няма да разбират какво става, освен че умират в страхотни мъки. Но ти и аз, и жена ти ще знаем какво става. После идва нейния ред. Но преди да свърша с нея, ще свърша в нея. Нали разбираш какво искам да кажа, брато? И когато приключа с тях, идва твоя ред, Тад, а ти ще умреш така, както никой на тая земя не е умирал.
Той замлъкна. Тад чуваше тежкото му дишане, като на куче в горещ летен ден.
— Ти обаче не знаеш за птиците — каза тихо Тад. — Нали?
— Тад, не разбирам какво говориш. Ако не започнеш скоро, доста хора ще пострадат. Времето тече.
— Чух те, не се тревожи. Но това, за което се чудя е как си могъл да напишеш онова нещо на стената на Клоусън, а после и у Мириам, без да знаеш какво значи то?
— Стига си дрънкал глупости, приятел — отвърна Старк, но Тад усети объркване и необясним страх в гласа му. — Нямаше нищо написано на стената.
— О, не, напротив, имаше. И знаеш ли какво, Джордж? Мисля си, че ти не знаеш за написаното, защото аз го написах. Мисля, че част от мене беше там. Там беше и те наблюдаваше. Май само аз знам за врабчетата, Джордж. Мисля, че аз го написах. Помисли върху това… хубавичко помисли… преди да започнеш да ме притискаш.
— Слушай — каза Старк с по-спокоен тон. — Чуй ме добре. Първо децата ти, после жената ти… после ти. Започни следващата книга, Тад, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Най-добрият съвет, който някой някога ти е давал. Започни да пишеш. Аз не съм мъртъв.
Дълга пауза. А след нея гласът каза тихо, натъртено:
— И не искам да съм мъртъв. Така че си отивай у дома, наостри си моливите и ако имаш нужда от вдъхновение само си представи как ще изглеждат бебетата, ако им фрасна главите в някое стъкло. Няма никакви шибани птици, просто забравяш за тях и сядаш да пишеш.
Чу се пукане.
Майната ти — промълви Тад и бавно затвори слушалката.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПАДАНЕТО НА УЕНДИ
1.
Тад беше сигурен, че по един или друг начин ще се намери изход от положението. Джордж Старк нямаше просто да изчезне. Така Тад стигна до обоснованото заключение, че падането на Уенди по стълбите само два дни след като Старк му се обади в магазина на Дейв, показва недвусмислено как ще се развият събитията занапред.
А най-важната последица бе, че разбра как да действа. Тези два дни бе прекарал в безжизнена дрямка. С мъка следеше дори и най-обикновеното телевизионно предаване, не можеше да чете, а мисълта за писане бе толкова абсурдна колкото и мисълта да се движи със скорост по-голяма от светлината. През деня се разхождаше от стая в стая, посядаше за малко, после пак ставаше. Непрекъснато се пречкаше в краката на Лиз и й лазеше по нервите. Тя не му се сопваше, но той разбираше, че често си прехапва езика, за да не го среже с някоя по-остра приказка.
На два пъти се накани да й каже за второто обаждане на Старк, когато стария лисугер Джордж, уверен, че разговорът им не се подслушва, бе казал точно какво възнамерява да направи. Но и на двата пъти се въздържа, съзнавайки, че няма да постигне друго, освен да я разстрои още повече.
На два пъти се бе озовал в кабинета си с един от онези проклети моливи в ръка, които се бе заклел вече никога да не използва, и с поглед втренчен в купчина неразпечатани тетрадки, на които Старк пишеше романите си.
Имаше една идея… За сватбата и за бронираната кола.
Така си беше. Тад дори беше измислил и подходящо заглавие — „Стоманената машина“. И още нещо беше вярно — някъде в себе си искаше да напише тази книга. Сърбеше го така, както те сърби гърба там, където не можеш сам да се почешеш.
Джордж би те почесал.
О, да, Джордж би бил щастлив, ако можеше да направи това за тебе. Но ако почнеше да пише, нещо щеше да се случи с Тад, защото сега всичко беше различно, нали? И какво точно щеше да се случи? Той не знаеше, не можеше да знае, но един страшен образ изникваше в съзнанието му. Беше от онази весела, старовремска, расистка приказка за деца „Малкият черен Самбо“. Черният Самбо се покатерваше на едно дърво, където не можеха да го стигнат тигрите и те така се вбесяваха, че започваха да си хапят опашките, да тичат все по-бързо и бързо около дървото и накрая се превръщаха в масло. Самбо събираше маслото в глинен съд и го занасяше на майка си.
„Алхимикът Джордж — мислеше Тад седнал в кабинета си, почуквайки с молива ръба на бюрото. — Сламата се превръща в злато. Тигрите — в масло. Книгите — в бестселъри. А Тад… в какво?“
Не знаеше, а и го беше страх да узнае. Но Тад щеше да изчезне, в това беше сигурен. Щеше да има някой, който прилича на Тад Бомънт, но зад лицето му щеше да се крие съвсем друго съзнание, болно и едновременно с това гениално.
Помисли си, че новият Тад Бомънт нямаше да е толкова непохватен… ала щеше да е много по- опасен.
А Лиз и бебетата?
И щеше ли Старк да ги остави на мира, ако Тад поемеше кормилото в свои ръце?
Не и Старк.
Естествено, бе мислил и за бягство. Да натовари Лиз и децата на колата и да изчезнат. Но каква полза? Каква полза след като старата лисица Джордж можеше да гледа през очите на стария глупак Тад? Нямаше смисъл дори и да отидеха накрай света. Щом пристигнеха и погледнеха зад гърба си, щяха да видят, че Старк ги следва по петите с бръснач в ръка, заедно с цяла банда главорези.
Обмисляше и идеята да се обади на Алън Пангборн, но още по-бързо и решително се отказа от нея. Алън им беше казал къде се намира доктор Притчърд и че е решил да не се опитва да се свърже с неврохирурга до завръщането му от къмпинга и това идеше да покаже в какво вярваше и… по-важно в какво не вярваше Алън. Ако му кажеше за второто обаждане, Алън сигурно щеше да си помисли, че Тад си го е измислил. Дори и ако Розали потвърдеше, че някой се е обаждал на Тад в магазина, Алън пак нямаше
